Играта

Почти беше стигнал, трябваше да потърпи само още малко.

Намери пътека и я последва през обезлесения участък, после се шмугна между дърветата и тръгна по посока на сините светлини, които току-що забеляза малко вляво. Беше на не повече от петдесет, максимум седемдесет и пет метра от E4. И въпреки това, с изключение на жвакащия звук от подгизналите му маратонки, цареше почти пълна тишина.

Движението беше напълно блокирано, така че каквото и да ставаше, беше pretty fucking big.

Гората се разреди, а той се приближаваше все повече до 1710. Бусът се беше спуснал почти до края на рампата и, изглежда, бе паркиран точно преди лентата на магистралата. Той видя петдесет и осми да седи наведен напред и да се взира в светещ предмет, който държеше над волана.

HP веднага осъзна какво беше това.

Мобилен телефон.

тананикаше си тя. Страшно добра песен, всъщност, какво ли беше направила с плочата?

Той се изкачи навън от канавката с три бързи крачки. С дясната си ръка държеше спрея, а с лявата хвана дръжката на вратата.

Бързо дръпване, вратата се отвори и той изпръска обилен душ сълзотворен газ във фейса на нищо неподозиращия mister-A-number-fucking one.

Say hello to my lil’friend!!

Спреят пръскаше на всички страни, една част попадна в неговото собствено лице и той сви инстинктивно очи.

Мамка му, как щипеше, сякаш очите му горяха, а на петдесет и осми Хаселквист сигурно му беше още по-зле. Той квичеше като заклано прасе и търкаше панически лицето си.

Въпреки лютенето, той нямаше проблеми да хване петдесет и осми за дрехите и да го издърпа от седалката, долу на асфалта и после в канавката. HP мигаше бясно, очите още го щипеха, но той се сети нещо, което бе научил на един Reclaim [161] преди няколко години.

Тъй като сълзотворният газ всъщност не беше газ, ами прах, нямаше смисъл да търкаш, това само влошаваше нещата. Вместо това той обърна глава по посока на вятъра, примигна силно няколко пъти и си възвърна достатъчно от зрението, за да може да изрита стабилно петдесет и осми в диафрагмата.

— Сега ще си поговорим малко, ти и аз — каза той решително, като в същото време извади чорапа с билярдната топка.

— Това го знам — усмихна се Викстрьом. — Кент, нали?

— Ммм… — измънка тя в потвърждение, въпреки че всъщност не се беше сетила името на групата, преди той да го каже.

Кент — разбира се, това беше!

— Кент?!

— Аа-ахаа — изсумтя петдесет и осми.

— Казваш, че името ти е Кент?

Още едно изсумтяване в потвърждение.

Това не се връзваше.

— Тогава кой, по дяволите, е Мике?! — изкрещя HP.

— А?!

Хаселквист, чието първо име очевидно беше Кент, мигаше трескаво, докато от лицето му бликаха телесни течности.

HP си пое дълбоко дъх. Искаше му се още сега да разбие главата на ревливото малко лайно, но трябваше да почака. Имаше още въпроси, които се нуждаеха от отговор, преди да се отърве от жалкия Golden Boy на Водача.

— Мацката на клипа, нарече те Мике?

Хаселквист изглеждаше като разревана въпросителна.

— Висока, мургава, тренирана, снимано е в кафене, говори ли ти нещо?

Признак на живот най-накрая.

— Не съм аз, тя говори със своя си пич. Аз просто ги снимах, адски лесна мис…

Петдесет и осми, изглежда, внезапно си спомни правило номер едно, защото челюстите му се затвориха като капан за мишки.

HP сви рамене и го изрита по чепа.

Даде му няколко секунди да се съвземе, преди да се надвеси над него.

— Знам всичко за Играта, петдесет и осми, малкия ми, включително правило номер едно. Но ако бях на твое място, щях да се притеснявам повече дали ще преживея следващите две минути, отколкото дали Водачът ще се натвари, защото съм се раздрънкал, чаткаш ли?

Хаселквист само кимна вдървено в отговор, докато притискаше семейните си бижута.

— Чудесно! Правилно ли съм разбрал, че мисията ти е била да снимаш мацката и гаджето ѝ?

Хаселквист пак кимна.

— А познаваш ли го този Мике?

Хаселквист поклати глава, но не особено убедително.

— Лъжеш!

HP вдигна крак и се приготви за нов ритник.

— Чакай! — изхленчи Хаселквист и вдигна ръка пред себе си.

Той прочисти гърло и продължи.

— Не го познавам, но го разпознавам. Живее само на няколко пресечки от мен. Виждал съм го в автобуса, струва ми се.

— Замесен ли е в Играта?

Отново поклащане на глава, този път значително по-убедително.

HP си отдъхна.

Мике и петдесет и осми бяха двама различни души!

Просто живееха в един квартал и може би си приличаха на външен вид, но that was it. Бека не беше замесена в играта. She was safe!

Навлязоха в широкия ляв завой около Солентюна. Колите в кортежа бяха добре разположени, пътят беше съвсем свободен.

Вървеше като по релси.

— И в какво се състои тази мисия? — попита HP и разлюля билярдната топка пред носа на Кент Хаселквист, a.k.a. number fifty-fucking-eight.

Още реване, действието на сълзотворния газ трябваше да е утихнало, но този явно беше най-голямото cry-baby на света. Ама че скапан лузър бяха избрали! Тая пигмейска пишка ли беше най-доброто, което са могли да изнамерят?

Човекът, който имаше нужните умения за един End Game?

HP поклати невярващо глава, докато побутна Хаселквист с билярдната топка.

— Сега ще я караме спокойно и безпроблемно, или искаш да поиграя малко eight-ball on your ass?

Той развъртя чорапа около главата му и се чу страховито свистене.

— Трябваше да паркирам колата тук и да чакам инструкции — изгъгна Хаселквист. — Това е всичко, заклевам се! — изрева той, след като HP му хвърли скептичен поглед. — Това беше просто Игра, нещо яко. Аз съм Nobody, съвсем обикновен човек — той опита да хване краката на HP умолително. — Моля те, не ме убивай — изрева той към подгизналите маратонки на HP.

Той остави чорапа да направи още няколко кръгчета, после го свали.

— Чупка!

— Аа?!

Хаселквист вдигна нагоре зачервеното си от плач лице.

— Чу ме, чупката! — изсъска HP и кимна към гората. — Ако не си се разкарал до пет секунди, ще ти разбия черепа, схващаш ли?!

Не бе нужно да обяснява повече. Четири секунди по-късно Хаселквист се хвърли с главата напред в храсталаците. Ако се съдеше по скоростта му, пичът нямаше да спре, преди да е стигнал до центъра на Шиста.

И какво сега?

Внезапно чу звънене. Той опипа джоба си и тъкмо тръгна да вади новия си „Сони Ериксон“, когато осъзна, че мелодията беше друга. Звъненето идваше от колата и му трябваха няколко секунди, докато загрее.

Звънеше телефонът на петдесет и осми! Той лежеше на пода, Хаселквист сигурно го беше изпуснал, когато си хапна сълзотворен газ.

Екранът светеше и кратко съобщение гласеше, че има входящо повикване.

По някаква причина, без да знае всъщност защо, той натисна иконката „отговори“ и бавно приближи слушалката до ухото си.

— Ало?

— Добър вечер, скъпи HP, говори Водачът — каза гласът от другата страна.

— Алфа 101 подминава Солентюна — докладва тя на централата.

— Разбрано, Алфа 101 — отвърна операторът.

Тя погледна набързо към Викстрьом. Ръцете на волана, с длани на позиция три без петнайсет, погледът насочен напред. Километражът закован на 120.

Той беше добър колега, истински професионалист, помисли си тя.

HP отвори уста, но челюстите му изскърцаха безгласно и той не успя да отговори.