Дяволският квадрат

— Джуди — обади се Чапман. — Имай предвид, че тези хора избиват всички, които са им помагали. Защо мислиш, че с теб няма да постъпят така? — За миг тя отмести поглед към вратата. — Няма да се учудя, ако вече са отвън и ни чакат да си тръгнем, за да си свършат работата.

Донахю тръсна глава, за да прогони сълзите, които напираха в очите й.

— За последен път ви казвам да се махате!

Стоун и Чапман напуснаха къщичката.

— А сега какво? — попита тя.

— Нещо ми нашепва, че току-що вдигнахме пъдпъдъците — усмихна се той. — Дай да видим накъде ще отлетят.

— Няма ли друго?

— Страхувам се, че тя ще е мъртва, преди да я накараме да ни каже истината. Да вървим в колата. Нека мисли, че сме си тръгнали. Сигурен съм, че в момента ни наблюдава през прозореца.

Чапман запали мотора и потегли.

Стоун я накара да спре на няколкостотин метра по-нататък, откъдето къщата все още се виждаше. После извади телефона си и набра Ашбърн. След две минути обяснения бавно кимна.

— Ясно. Направи го максимално бързо. — Изключи телефона и го прибра в джоба си.

— Е? — погледна го очаквателно Чапман.

— Тя ще подготви документите за арестуването на младата дама. Дори да не научим нищо от нея, поне ще бъде на сигурно място.

— Ами ако избяга от къщата?

— Ще я задържим до пристигането на ФБР.

Чапман се отпусна в седалката, но почти веднага подскочи.

Стоун също видя това, което беше видяла и тя.

Донахю излезе от къщата и забързано се отдалечи. На гърба си носеше раница.

— Да я настигнем, преди някой друг да ни изпревари! — каза той.

Докато Чапман потегли, Донахю успя да отвори вратата на пикапа си.

— Блокирай пътя й!

— Ясно. — Чапман стъпи на газта.

Донахю завъртя контактния ключ, когато те бяха на седем-осем метра от колата й.

Експлозията вдигна пикапа във въздуха, а ударната вълна преобърна на една страна колата на Чапман. Главите им се обляха в кръв от ударите в тавана и страничните стъкла, а безчувствените им тела увиснаха на предпазните колани.

72

Стоун се пробуди с натежала глава и направи опит да седне, но една ръка го бутна обратно. Очите му срещнаха погледа на агент Ашбърн.

— Какво… — започна той.

— Всичко е наред, просто се отпусни — рече тя. Огледа се. Отново беше попаднал в болнична стая.

Очите му започнаха да се затварят, после изведнъж се отвориха широко.

— Чапман?

— Ще се оправи. Получила е няколко отока и наранявания, също като теб.

— Донахю е мъртва.

— Да. Видя ли избухването на бомбата?

Стоун кимна.

— Тя беше в пикапа.

— Имаш ли представа откъде се е появила тази бомба?

Той докосна главата си и се намръщи.

— Или е била поставена, преди тя да се прибере, или докато ние бяхме в дома й.

— Ти видя ли някакви хора?

Той бавно поклати глава.

Ашбърн се отпусна на стола до леглото.

— Бях изненадана от обаждането ти за Донахю. Какво те насочи към нея?

— Предчувствие.

— По отношение на Донахю?

— Не съвсем. По-скоро усещане, че пак се опитват да ме водят за носа.

— Искаш да кажеш, че се случва онова, което си мислиш?

— Искам да кажа, че отново бяхме манипулирани — каза той и седна в леглото си.

— Имаш ли представа от кого?

— Може би от хора, които са по-близо до нас, отколкото предполагаме. Помниш ли какво каза агент Грос? Някой го е наблюдавал.

— Помня. Какво ви каза Донахю? Тя ли е била замесена с поставянето на бомбата? Може би Джордж Сайкс няма нищо общо?

— Май е така. Опита се да насочи подозренията към него. Открихте ли нещо в дома й?

— Не. Ако действително е подготвяла бягството си, документите й трябва да са били в пикапа. Огледът продължава и в момента, но при такива експлозии хартията трудно може да оцелее.

— Тя носеше раница. Ние я наблюдавахме отблизо. Със сигурност беше тръгнала да бяга.

— Мисля, че си прав. — Ашбърн се изправи. — Сега ще те оставя да почиваш, защото денят ти беше доста тежък. За малко не те гръмна някакъв снайперист, а после почти те вдигнаха във въздуха.

— Някой знае ли, че съм тук?

— Имаш предвид приятелите си? Не. Решихме засега да не ги тревожим.

— Значи Чапман е добре? Без сериозни травми?

— Без.

— Мога ли да я видя?

— Ще проверя. Веднага се връщам.

След по-малко от минута вратата се отвори и на прага се появи Чапман в инвалидна количка. На челото и на дясната й буза имаше лепенки.

Стоун понечи да се надигне. Стресна се при вида на инвалидната количка.

— Не се безпокой — усмихна се Чапман. — Мога да ходя, но правилата в болницата изискват взривените пациенти да използват този начин на придвижване. Вие, американците, адски си падате по правилата.

Стоун с облекчение се отпусна назад.

Количката опря в леглото му.

— А ти как си? Можеш ли да се движиш?

Той размърда ръцете и шията си.

— Май да. Боли ме навсякъде, но всичко функционира.

— Почти ги спипахме.

— В нашия бизнес няма „почти“.

— Какво ти каза Ашбърн?

— Нищо съществено. Най-добрата новина беше, че ти си добре — усмихна се той.

— Радвам се на приоритетите ти — отвърна на усмивката му Чапман.

— Ти ми спаси живота.

— Значи сме квит.

— Изглежда, и това е вярно.

— Но Донахю беше последната ни надежда. Вече няма с кого да говорим.

— Грешиш. Май забравяш Фаут Тюркекул.

— Той е недосегаем.

— Когато два пъти се опитват да ни взривят, никой не е недосегаем. Поне такова е моето мнение.

По-късно в стаята се появи една жена и Стоун не успя да скрие изненадата си.

Мариса Фрийдман беше облечена със синя копринена блуза и бяла пола, която подчертаваше загара на кожата й. Лъскавата й коса падаше свободно до раменете. В едната си ръка държеше чанта, а в другата — слънчеви очила. Заковала поглед в Стоун, тя бавно седна на единствения стол.

— Виждам, че сте смаян от появата ми.

— Последния път, когато се приближих до вас, ми казаха да стоя на разстояние — обясни Стоун.

— Какво знаете за мен?

— Уийвър ми предостави достатъчно информация.

— В някои случаи това е добре, в други — не толкова — поклати глава тя. — Особено в нашия бизнес.

— Защо дойдохте? — надигна се в леглото той.

— Чух какво ви е сполетяло и исках да се уверя, че сте добре.

— Не сте дошли по тази причина. Едно обаждане по телефона би свършило същата работа.

Тя отмести поглед, стана и пристъпи към прозореца.

— Днес времето е чудесно.

— Предполагам. Не се бях сетил да погледна.

— Като дете проявявах интерес към времето — унесено каза тя, продължавайки да гледа навън. — Мечтаех, като порасна, един ден да бъда метеоролог.

— Какво стана с тази мечта?

— Всъщност не съм сигурна. Правех всичко, което се очакваше от мен. Завърших престижно училище, после постъпих в Юридическия факултет на Харвард. Бях решила да си дам една година почивка след дипломирането и да направя голяма обиколка на Европа. А после да постъпя на работа в някоя нюйоркска кантора. Но изведнъж се оказах на семинар на ЦРУ, след който годините изтекоха неусетно. — Фрийдман отново се обърна към прозореца. — От тогава до днес съм видяла какво ли не, но едва ли толкова, колкото сте видели вие.

— Разговаряли сте с Уийвър за мен, нали?

Тя се приближи до леглото.

— Джон Кар. Признавам, че бях силно впечатлена.

— Трийсет години не бях чувал това име, но сега го чувам постоянно — каза той.

Тя придърпа стола си по-близо до леглото.

— Бях изненадана от вниманието ви към мен. Онази вечер, когато отивах при Фаут, нямах представа, че ме следите. Разбрах го едва след като ми се обадиха хората на Уийвър. Как успяхте да го направите?

— Сега разбирам защо сте дошли. Да се уверите, че в прикритието ви няма сериозни пробойни.