Срцето на Луцифер

Диоген отново се обърна към нея.

— Как мина пътуването ви?

— Пълен кошмар.

— Съжалявам, че нямаше как да ви предложа по-удобен полет. Времената са доста трудни за брат ми, както знаете, затова съгласуването на срещата беше малко сложно.

— Няма значение. Важното е, че съм тук.

— Действително. Ще тръгваме ли? — Той й предложи ръката си и тя се облегна на нея.

Оказа се изненадващо силна, с мускули, твърди като стомана — нещо много по-различно от впечатлението за мекота и отпуснатост, което оставяха движенията му.

— Нямаше как да не ви разпозная като брат на Алойзиъс — каза тя, докато излизаха от салона.

— Ще приема това за комплимент.

Минаха през въртящата се врата и ги блъсна мразовит въздух. Тънка покривка от пресен сняг искреше по паважа.

— Б-р-р-р — каза Виола и се сви. — Когато тръгвах от Капрая беше двайсет градуса. Това тук е направо варварско.

— Имате предвид двайсет градуса по Целзий, разбира се — смигна Диоген. — Как ви завиждам, че можете да си живеете там по цяла година. Колата ми. — Той й отвори вратата, после заобиколи, изчака носача да затвори багажника и се плъзна на шофьорското място.

— Всъщност не живея на Капрая през цялата година. Обикновено по това време съм в Луксор и работя по разкопките в Долината на царете. Но тази година с всички тези проблеми в Близкия Изток се натъкнах на някои затруднения с визата.

Диоген плавно ускори и се сля с трафика в посока към изхода на летището.

— Египтология — рече той. — Възхитително. Аз самият прекарах известно време в Египет като младши член на експедицията на фон Херцгаард.

— Нямате предвид тази експедиция, която беше в Сомалия да търси диамантените мини на царица Хатшепсут, нали? Тази, на края на която Херцгаард бе открит обезглавен?

— Всъщност, точно тя.

— Колко вълнуващо! С удоволствие бих чула повече.

— „Вълнуващо“ определено е подходящо описание.

— Вярно ли е, че Херцгаард може би е открил мините на Хатшепсут тъкмо преди да бъде убит?

Диоген тихо се засмя.

— Искрено се съмнявам. Знаете как тръгват тези слухове. Това, което за мен е по-интересно от митичните мини, е самата царица Хатшепсут — единствената жена фараон — но естествено, вие знаете всичко за нея. Сигурен съм.

— Изключителна жена.

— Заявила правата си, като казала, че майка й е спала с бог Амон и тя е негова дъщеря. Как беше известното описание? Амон открил царицата, спяща в стаята си. Когато прекрасният аромат, който се излъчвал от него, оповестил присъствието му, тя се събудила. Той се разкрил в цялото си божествено великолепие и когато приближил царицата, тя се разридала от щастие пред силата и красотата му и му се отдала.

Виола беше заинтригувана: Диоген изглеждаше също такъв енциклопедист като брат си.

— Предполагам, поуката е, че ако се каниш да изневеряваш на съпруга си — рече тя, — трябва да бъде с божество.

— Нещо като нашата Дева Мария, нали?

Тя не успя да намери отговор на тази забележка.

— Кажете ми, Виола, какво точно правехте в Долината на царете?

— Правехме разкопки в гробниците на няколко царски преписвачи.

— Открихте ли съкровища — злато или, още по-добре, скъпоценни камъни?

— Нищо подобно. Всичко е било откраднато още в древността. Търсехме ръкописите.

— Египтологията е такава изумителна професия. Изглежда брат ми харесва интересните жени.

— Откровено казано, почти не познавам брат ви.

— Това несъмнено ще се промени тази седмица.

— Очаквам го с нетърпение. — Тя се засмя малко смутено. — Всъщност, още не мога да повярвам, че съм тук. Цялото това пътуване беше толкова… импулсивно, толкова мистериозно. Обичам мистериите.

— Алойзиъс също. Изглежда вие двамата сте родени един за друг.

Виола усети, че се изчервява и бързо промени темата.

— Знаете ли нещо за случая, по който работи?

— Един от най-трудните в кариерата му. За щастие, той почти приключи. Всъщност, днес ще дойде и развръзката, и след това той ще бъде свободен. Случаят е свързан с един сериен убиец. Действително напълно луд човек, който по ред неясни причини таи дълбока омраза към Алойзиъс. Убива хора и така тормози брат ми с невъзможността му да направи нещо.

— Наистина ужасно.

— Да Брат ми бе принуден да мине инкогнито толкова неочаквано, че всички останаха с впечатлението, че е бил убит.

— Така смятах и аз. Поне такива бяха думите на лейтенант Д’Агоста.

— Само аз знаех истината. Помогнах му след онова изпитание в Италия, погрижих се за здравето му. Аз му спасих живота, ако ми позволите този кратък момент на самодоволство.

— Толкова се радвам, че има брат като вас.

— Алойзиъс има малко истински приятели. Той е много старомоден, донякъде неприветлив, донякъде държи хората на разстояние. Затова се опитах да му бъда и приятел, освен брат. Щастлив съм, че ви откри. Толкова бях притеснен за него след онзи ужасен инцидент със съпругата му в Танзания.

Съпруга! Танзания! На Виола внезапно й се прииска да попита какво се е случило. Въздържа се: Алойзиъс щеше да й каже, когато намери за подходящо, а и тя изпитваше типично английско отвращение от това да си пъха носа в чуждия личен живот.

— Не може съвсем да се каже, че ме е открил. Засега сме само приятели, при това отскоро, както знаете.

Диоген обърна към нея странните си двуцветни очи и се усмихна.

— Вярвам, че брат ми вече е влюбен във вас.

Този път особената смесица от вълнение, смущение и неудобство я накара да се изчерви силно. Глупости, помисли си тя. Как може да се влюби в мен след една-единствена среща!

— А имам основание да вярвам, че и вие сте влюбена в него.

Виола се засмя безгрижно, но цялата потръпна от странно усещане. Колата летеше през мразовитата нощ.

— Всичко това е твърде прибързано — успя най-сетне да смутолеви тя.

— Въпреки че Алойзиъс и аз много си приличаме, аз се отличавам от него що се отнася до прямотата. Простете ми, ако съм ви притеснил.

— Няма нищо.

Магистралата за Лонг Айлънд се простираше напред като снежна алея в мрака. Беше почти един след полунощ и по пътя имаше малко коли. Във въздуха се въртяха снежинки и полепваха по стъклото.

— Алойзиъс винаги се е изразявал завоалирано. Никога не съм можел да кажа какво си мисли, дори когато бяхме деца.

— Наистина изглежда донякъде непроницаем.

— Напълно непроницаем. Рядко разкрива истинските мотиви за действията си. Например аз винаги съм смятал, че се посвети на обществото като компенсация заради някои от черните овце в рода Пендъргаст.

— Наистина ли? — Любопитството на Виола отново се събуди.

Той се засмя безгрижно.

— Ами да. Вземете например пра-леля Корнелия. Живее недалеч от тук, в болницата за душевноболни престъпници „Маунт Мърси“.

Интересът й бе заменен от изненада.

— Душевноболни престъпници?

— Точно така. Всяко семейство си има своите черни овце, предполагам.

Виола си спомни за собствения си пра-пра-дядо.

— Да, наистина.

— А някои семейства — повече от други.

Тя кимна, вдигна очи, видя, че Диоген я гледа и зарея поглед настрани.

— Смятам, че това придава известна пикантност на родословието. Далеч по-добре е пра-пра-дядо ти да е убиец, отколкото магазинер.

— Доста интересна гледна точка. — Може би Диоген бе по-странен, отколкото изглеждаше на пръв поглед, но определено беше забавен.

— Няма ли някой интересен престъпник във вашия произход? — поинтересува се той. — Ако, разбира се, не възразявате против любопитството ми.

— Няма проблем. Не точно престъпници, но имам роднина, който е бил един от най-големите цигулари-виртуози на 19-ти век. Полудял и измръзнал до смърт в една овчарска колиба.

— Точно това имах предвид! Сигурен бях, че все ще имате някой интересен предшественик. Нямате скучни счетоводители или пътуващи продавачи в семейството, а?

— Не знам за такива.

— Всъщност ние сме имали пътуващ продавач в рода. В интерес на истината, доста допринесъл за богатствата на Пендъргастови.