Пазителят на монетния двор

— Вероятно лорд Ашли и приятелят му по писма се опитват да разберат дали католиците все още кроят заговори срещу крал Уилям — предположих аз. — Мисля, че всеки родолюбив англичанин би искал да открие потенциални предатели сред нас.

— Въздръжте се от преценка още малко — посъветва ме Нютон. — Замислете се за писмото на доктор Уолис, което Мейси му е дал. Смятам, че там е отговорът на първото послание.

— Е, какво е мнението ви сега?

— Признавам, че звучи като пореден Папистки заговор — отвърнах аз.

— Въпросът е много по-сериозен. „Никой няма да избяга от нас“? Все още ли не ви е ясно?

— Да, само че се боя да го кажа, докторе.

— Тогава аз ще го кажа вместо вас, мой млади приятелю. Това е план за избиване на римокатолиците в Лондон. В нощта на Свети Вартоломей през 1572 година хугенотите в Париж са били разпознавани по данъчните списъци. Говори се, че около десет хиляди протестанти, мъже, жени и деца, са били убити за една нощ и още много други в провинцията.

— Но това е било преди повече от столетие — възразих аз. — Пък и англичаните не са като французите. Ние не убиваме хората в леглата им. Освен това в Лондон няма толкова много католици, колкото са хугенотите в Париж.

— Мислите ли? — подигравателно се засмя Нютон. — В Лондон има много тайни римокатолици — църковните паписти само на думи са привърженици на англиканската църква и извършват тайно своите богослужения.

— Законът за проверката не изисква ли да положат клетва за вярност към англиканската църква? Човек може да бъде глобен за неподчинение.

— Малцина са глобени. Законът е лош и рядко се прилага.

— Продължавам да твърдя, че хората в Англия не са убийци, каквато и религия да изповядват.

— Якобитът Макдоналдс от Гленко не беше ли хладнокръвно убит от войниците на крал Уилям в Шотландия? Доколкото си спомням, това се случи само преди пет години.

— Те бяха шотландци — рекох аз, сякаш това обясняваше как е възможно да стане подобно ужасяващо нещо. — Шотландски жертви и шотландски войници. Какво друго може да се очаква от тях? Лондончани не проявяват такава крайна нетърпимост, нито са такива варвари.

— Но какво би се случило, ако лондончани бъдат провокирани, макар и по вероломен начин? Вие сте твърде млад, за да помните как за Големия пожар в Лондон обвиниха и обесиха един католик на име Пейдло, въпреки че както всеки ученик знае, пожарът започна случайно, предизвикан от хлебопекар на Пудинг Лейн. Както и пожарът в Саутуърк през 1676 година, макар че за него беше обвинен друг римокатолик, този път йезуит на име Гроув. Смята се, че пожарът в Саутуърк е бил планиран от католици като прелюдия към избиването на лондонски протестанти. А по време на Революцията лондончани не очакваха ли да бъдат изклани от ирландските войници на крал Джеймс, с помощта на които той се надяваше да запази кралството си? Не, Елис. Лондончани са като жителите на всеки голям град — лековерни и безумни. По-скоро бих се доверил на бясно куче, отколкото на постоянно променящото се мнение на лондонската тълпа. Питам се дали всеки, присъствал на екзекуция на Тайбърн, има такова добро мнение за населението на този град като вас.

— Съгласен съм, сър, че ако бъде провокирана, тълпата е неуправляема. Но не виждам как англичаните могат да бъдат подведени от френски хугеноти. По какъв начин може да бъде предизвикана тълпата?

— Няма да е трудно. Но трябва да разберем повече, при това бързо, защото загубихме много време за разгадаването на шифъра.

— Все още ми е трудно да възприема написаното.

— Тогава прочетете посланието, което намерихме у трупа на капитан Морне.

— Това разсейва ли съмненията ви?

— Да — чух се да казвам аз. — Само като си помисля, че изпитвах състрадание към него.

Нютон кимна мълчаливо.

— Посланията не бяха ли четири, сър? Разгадахте ли онова, което взехме от клетия господин Туисълтън?

Без да пророни дума, Нютон ми връчи разкодирания текст и ме остави да го прочета. Написаното беше изключително обезпокоително.

— Трябва да призная, че това писмо малко ме затрудни — обясни Нютон. — „Златарят Джонатан Амброуз, който известно е, че мрази Нютон“? Неправилна граматика. Подобно нещо може да утежни живота на човека, разгадаващ шифъра.

— Омаловажавате въпроса, сър, защото според писмото животът ви е в смъртна опасност.

— Мисля, че и двамата сме в такава опасност.

— Но в моя случай аз трябва да бъда убит заедно с останалите, а вие — пръв, преди всички. И това може да се случи всеки момент.

— Не и преди кралят да се върне от войната. Пише го в посланието, Елис.

— Сега разбирам защо сержант Роан прояви такова любопитство към вас — тъжно отбелязах аз.

— Разговаряли сте с него?

— Веднъж, когато го проследих до Уестминстър — признах аз. — Изпуснах го за малко и после се сблъсках с него. Държа се любезно. Пийнахме заедно. Реших, че ще мога да науча повече за него.

— А сега откривате, че той е научил повече за мен, така ли?

Кимнах нещастно, засрамен да призная, че му бях казал дори адреса на Нютон.

— Няма значение — каза той. — Не е трудно да се получи информация за мен. Ако не му бяхте казали нищо, сержант Роан щеше да я научи по друг начин. Затова, успокойте се. Ние сме готови за тях и знаем, че са безмилостни. Мейси несъмнено е бил изтезаван и убит, защото се е опитал да разгадае посланията им. Дори капитан Морне, който е бил един тях, не е бил в безопасност, когато скандалът за дуел е заплашил да осуети плановете им. Трябва да действаме изключително предпазливо.

— Защо са оставили жив господин Туисълтън?

— Кой би се вслушал в думите на един луд? Самият вие го казахте. Оставили са го жив и дори са му дали закодирано писмо, защото са уверени в стратегията и шифъра си. Това обяснява и защо господин Туисълтън е искал да ме нападне. Но ми се щеше да бях проявил съобразителност и да бях записал думите му. Подозирам, че ни е казал ключовата дума за шифъра, когато го посетихме в „Света Мария Витлеемска“. Спомняте ли си какво отговори, когато го попитах за смисъла на буквите?