Пазителят на монетния двор

— Уверявам ви, че нищо не може да бъде по-далеч от истината. Каквото и да мислите за мен, аз дължа много на доктора и за нищо на света не бих опетнил доброто му име. Но дори думите ви да са верни, в момента това не му помага.

— Какво предлагате? — високомерно попита госпожица Бартън.

— Чичо ви спомена, че веднъж е имал някакво душевно разстройство.

— Да, така е. Много се ядоса, когато господин Хюйгенс 54 разпространи слух, че чичо ми си губи разсъдъка заради науката. Той е горд и държи на правото си на личен живот.

— Да, Нютон е най-потайният човек, когото познавам, що се отнася до личния живот — съгласих се аз и после многозначително добавих: — Той не позволява на никого привилегията да го опознае.

— Аз познавам чичо си, господине.

— Добре. Тогава вероятно помните какво се случи с него предишния път. Направено ли беше нещо за подобряването на състоянието му?

Тя поклати глава.

— Не? Тогава по мое мнение ще трябва да оставим заболяването да следва своя ход и великият му ум да се излекува сам. А докато това стане, мисля, че трябва да го държим на топло и удобно място.

Госпожица Братън лека-полека осъзна разумността на предложението ми и се задоволи да оправи одеялата и възглавниците, с които вече бях обградил чичо й.

Тя беше посещавала Тауър и преди, за да разгледа Монетния двор, оръжейните складове и Кралската менажерия, но за пръв път беше тук в мое присъствие. Без да разговаряме, защото не знаехме дали Нютон чува, двамата седяхме неподвижно като статуи, наблюдавахме го и чакахме да видим промяна в състоянието му. Атмосферата беше изключително тягостна и напрегната. Нютон беше като умрял, но въпреки това може би виждаше и чуваше всичко, само че не беше в състояние да се движи и да говори. Сърцата ни бяха изпълнени с горчиво-сладки спомени.

— Какво може да му се случи — попита госпожица Бартън, — ако лордовете от Върховния съд решат, че е еретик?

— Опасявам се, че ще загуби поста си. Може дори да го обвинят в богохулство, да го приковат на позорния стълб и после да го хвърлят в затвора.

— Няма да оцелее, ако го приковат на позорния стълб — промълви тя.

— Няма. И аз съм на същото мнение. Ако трябва да отговаря успешно на обвиненията, той трябва да е с разсъдъка си.

— Трябва да се молим за изцелението му — подчерта тя.

— Убеден съм, че вашите молитви ще помогнат, госпожице Бартън — неуверено казах аз.

Тя стана и коленичи на пода.

— Няма ли да се помолите заедно с мен? За неговото здраве?

— Добре — отвърнах аз, макар че нямах желание да се моля.

Коленичих до нея, сключих пръсти и затворих очи. Повече от четвърт час тя шепна като силно набожен човек. Аз мълчах и се надявах, че госпожица Бартън ще чуе в молитвите си отзвука на желанията на сърцето ми.

Към средата на предобеда двамата започнахме да се отпускаме малко и престанахме да обръщаме внимание на Нютон. По обяд той сякаш изобщо не беше там и когато стомахът на госпожица Бартън изкъркори шумно, аз се усмихнах и предложих да донеса нещо за ядене от „Каменната кухня“. Тя се съгласи с готовност и аз видях колко е гладна и жадна. Отидох в пивницата и бързо се върнах с храна. За жалост се върнах твърде бързо, защото заварих госпожица Бартън да прави нещо на гърнето. Засрамих се и я съжалих, тъй като тя се изчерви, да не говоря, че се ядосах на себе си. След благоприличен период от време отново влязох в кабинета, но разговорът ни беше скован и неестествен поради създалото се неудобно положение.

Най-сетне госпожица Бартън призна, че може би съм постъпил правилно с чичо й.

— Мисля, че направихте добре, като не доведохте тук лекар, господин Елис.

— Много се радвам да го чуя, госпожице Бартън, защото тази мисъл ме измъчваше цяла сутрин.

— Обвиних ви несправедливо.

— Моля ви, не говорете повече за това. Вече го забравих.

Свечери се. Продължавахме да наблюдаваме Нютон, сякаш бяхме на религиозно бдение. Стъкмих огън, който затопли стаята, и предложих да донеса на госпожица Бартън шал, но тя отказа. Мракът прогони и последните отблясъци дневна светлина. Запалих няколко свещи и сложих едната близо до лицето на Нютон, за да забележим всяка осезаема промяна в изражението му. Докато държах свещта до окото му, аз видях, че тъмната материя в центъра на ириса му забележимо потрепва. Започнах да подозирам, че съзнанието му не е тъй помрачено, за да бъде принизен до нивото на жив труп. Окуражих госпожица Бартън да повтори експеримента, за да се увери, че чичо й е добре.

Сънят постепенно ни завладя и на зазоряване Мелхиор скочи на коленете ми и ме събуди. Меката му козина ме накара да забравя защо съм спал в кабинета през нощта, но когато след миг погледнах към креслото на Нютон край камината, видях, че той не е там. Скочих и разтревожено повиках госпожица Бартън.

— Всичко е наред — каза Нютон, който беше застанал до прозореца. — Успокойте се. Гледам как слънцето изгрява. Препоръчвам го и на двама ви. Изключително поучително и показателно зрелище.

Госпожица Бартън ми се усмихна доволно и за момент ми се стори, че всичко скъпо за мен е възстановено. Нютон обаче се държеше сдържано с нас. Тя целуна него и после мен по бузата. Държеше се така, сякаш беше пила от водите на онази река в Хадес 55, която предизвиква забрава. Двамата стояхме пред Нютон и се чудехме на изцелението му, смеехме се и се радвахме, че отново сме заедно.

— Но какво ви беше станало? — възкликна госпожица Бартън. — Ужасно ни изплашихте. Бяхме сигурни, че сте се простили с разсъдъка си.

— Извинявайте, че ви разтревожих — промълви той. — Понякога мисленето ме поглъща изцяло и ми въздейства така, сякаш съм получил удар от всемогъщата Божия ръка. Причината е загадка дори за мен. Нямам друго обяснение, освен че яснотата на мисълта обикновено се причинява от странно отделяне от физическото ми тяло. Изпитвал съм го и преди.

Вгледах се в лицето му и видях, че е бледо и изнурено, сякаш на сърцето му тежеше голям камък.

— Убеден ли сте, че се чувствате добре? — попита госпожица Бартън. — Дали да не извикаме лекар?

— Вярно е, сър — потвърдих аз. — Изглеждате блед.

— Може би трябва да хапнете нещо — предложи тя. — И да пийнете кафе.

— Нищо ми няма — настоя Нютон. — Направихте добре, че послушахте господин Елис.

— Чули сте разговора ни? — учудих се аз.

— Да, видях и чух всичко, което стана в тази стая.

— Всичко? — поруменявайки, попита госпожица Бартън, и аз разбрах, че има предвид случката с нощното гърне.

— Всичко — потвърди Нютон и признанието му прогони остатъците от усмивката й.

— Сър, може би не сте толкова добре, колкото смятате — настоях аз, сменяйки темата от състрадание към нея. — Госпожица Бартън говори за лекар вчера, а не по-рано днес. Изминаха почти двадесет и четири часа, откакто ви заварих да седите на креслото.

— Толкова дълго? — промълви той и затвори очи.

— Да, сър.

— Мислех за шифъра — разсеяно каза Нютон.

— Тази сутрин трябва да се явите във Върховния съд.

Той поклати глава.

— Засега не говорете по този въпрос.

— Тогава какво искате да направя, сър?

— Няма какво да се направи.

— Съгласен съм с госпожица Бартън. Трябва да закусим. Аз например съм необичайно гладен.

Никога не бях ял повече, отколкото в онова утро. Нютон пийна малко кафе и изяде само парче сух хляб, сякаш нямаше апетит. Несъмнено мислеше за предстоящата среща с лордовете от Върховния съд.

— По мое мнение девойката е влюбена — неочаквано и учудващо заяви той, след като изпратихме госпожица Бартън до Джърмин Стрийт.

— Какво ви кара да мислите така, сър? — хладнокръвно попитах аз, макар че се изчервих.

— Аз живея с нея, Елис. Мислите ли, че собствената ми племенница е невидима за мен? Може и да не чета сонети по цяла нощ, но познавам особените признаци на любовта. Нещо повече, знам кой е щастливецът.