Тайната на Ескалибур

— А ние? — попита Нина.

— Връщаш се в АСН с поредното постижение. Атлантида, гробницата на Херкулес, а сега крал Артур и Екскалибур — доста впечатляваща биография! Трябва да се гордееш със себе си. — Той вдигна двете кутии. — Що се отнася до мен, аз се прибирам в Щатите с тези две бебчета, за да се помъчим да разгадаем най-напред от какво ги е направил Мерлин. Щом го направим, ще бъдем в състояние да създадем свои свръхпроводници — и чичо Сам ще се сдобие с първия в света работещ генератор на земна енергия.

Нина кимна с глава.

— За в бъдеще ще се опитам да не бъда толкова консервативна по въпроса. Мислех си, че цялата тази работа със земната енергия е просто псевдонаучни дрънканици, но се оказа, че Бернд е прав за нея. Обзалагам се, че той дори не си е представял, че аз ще го докажа физически.

— Но го направи — каза Мичъл. Той млъкна за момент и остави едната от кутиите. — Адски много съм ти задължен. Нина, без теб никога нямаше да открием мечовете… и без теб, Еди. — Той целуна Нина по бузата, след което протегна ръка към Еди. — Сериозно, човече, свърши страхотна работа.

— И ти не се справи зле — отвърна Чейс с равен глас. После хвана ръката на Мичъл и я разтърси.

— Добре тогава — рече Мичъл и отново вдигна металната кутия. — Като че ли това е засега. Хотелът е резервиран и за тази вечер, така че ще можете спокойно да се преоблечете. Приятно прекарване през останалата част от почивката ви — съжалявам, че така я прекъснахме.

— Всъщност нямах нищо против — промърмори Чейс. Мичъл се усмихна и излезе от стаята, като отнесе кутиите със себе си.

Нина изчака вратата да се затвори и заговори.

— Мисля, че знам защо мечът реагира само на моето докосване — каза тя. — Просто не исках да го споделя пред Джак — не знам до каква степен е запознат с генома на атлантите. Когато открихме Атлантида, Кристиан Фрост ми каза, че според изследванията му около един процент от земното население притежава същия геном като древните атланти — че това са преките им наследници. Аз съм в този един процент. Някои от по-фантастичните легенди за Атлантида разказват, че атлантите са имали необичайни сили; никога не съм им вярвала, защото ми звучаха като чиста фантазия, но кой знае? — Тя погледна към ръцете си. — Това, че накарах меча да заблести само с едно докосване определено може да се квалифицира като необичайно. Може би атлантите са знаели как да произведат свръхпроводим метал, дори да са нямали представа какво означава това. Може би Мерлин просто се е опитвал да създаде същото нещо.

Тя зачака реакцията му. Такава липсваше.

— Еди? Чу ли ме?

— Разбира се, че те чух, да не съм глух — отвърна той и се намръщи. — Просто не ме интересува. — Той пристъпи към нея. — За бога, Нина! Казах ти да не ходиш там и виж какво се случи! Едва не те убиха. А аз не знам какво… — Той си пое дълбоко дъх. — Не знам какво ще правя, ако те изгубя.

— Заради Джак ли? — възкликна Нина невярващо.

— Какво? — Чейс се обърка за миг, преди да осъзнае, че тя е разтълкувала напълно погрешно признанието му. — Не, нямах това…

— За бога, Еди! — извика Нина. — Не мога да повярвам, че ти наистина ревнуваш от Джак! Какво, да не би да мислиш, че след като ти взе работата, се кани да ти отнеме и жената?

— Какво имаш предвид под работата ми?

— Нали смяташ, че работата ти е да ме пазиш? — каза Нина. — А аз просто тичам наоколо и се забърквам в неприятности, само за да можеш да ме спасяваш. И изведнъж се появява Джак и започва да прави същото нещо, освен това е американец като мен, че и доктор на всичкото отгоре, също като мен, и ти започваш да се чувстваш застрашен!

Чейс скръсти гневно ръце.

— Това е най-смешното нещо, което съм чувал през живота си.

— Така ли? — Тя се обърна с гръб към него и погледна към Гросвенър скуеър — силуетите на дърветата и сградите се очертаваха в здрача. Видя Мичъл да слиза по стълбите пред входа на посолството и да се качва в очакващото го черно такси. Незнайно защо носеше само едната кутия. — Ти реагираше параноично всеки път, когато ставаше въпрос за Джак, и се държеше като… — Гласът й секна.

Такси…

— Това няма нищо общо с Джак! — възпротиви се Чейс зад гърба й — но Нина вече не го слушаше.

Тя гледаше таксито с нарастващ ужас и кръвта се отдръпна от лицето й, щом осъзна какво става.

— Боже господи!

— Какво?

— Боже господи! — повтори тя и се обърна към него. — Джак няма да занесе Екскалибур в Щатите. Ще го занесе на Васюкович! — Тя хукна към вратата. — Тръгвай!

Чейс я погледна, гневът му премина в озадаченост.

— За какво говориш?

— Краде го, отмъква ми проклетия меч! Да вървим!

Тя хукна към стълбите, а Чейс я последва съвсем объркан.

— От къде знаеш?

— Защото току-що се качи в такси!

Гласът му натежа от сарказъм.

— О, не, такси! И това доказва, че той е от лошите! Кой сега е параноикът?

Те хукнаха надолу по стълбите, подминавайки двама от служителите в посолството, които отскочиха от пътя им.

— Откога Джак използва таксита? Всеки път, когато отива някъде, той използва правителствено превозно средство — кола, самолет, каквото и да е! Но сега, когато носи нещо невероятно ценно, той решава да отиде до летището с такси?

Те стигнаха до фоайето. Нина забеляза Пийч, който разговаряше с висок мъж с изсечено лице и късо постигана чисто бяла коса, който държеше другата метална кутия.

— Господин Пийч! Хей!

Той я погледна изненадано.

— Доктор Уайлд! Какво има?

Тя посочи с пръст кутията.

— Джак Мичъл ли ви даде това? — попита тя белокосия мъж.

Пийч отговори вместо него.

— Да. Ще го приберем в сейф, докато дойде моментът да се прехвърли в DARPA.

— Аха. А какво стана с другата кутия?

— Каква друга кутия?

— Кутията, която той се кани да отнесе на руснаците! Еди, да вървим! — Нина хукна към изхода, Чейс погледна Пийч, сви безпомощно рамене и хукна след нея. Единият от пехотинците, които стояха до детектора за метал на входа пристъпи напред, за да ги спре, но Пийч му извика да се отдръпне. Те се спуснаха по стълбите и излязоха на Гросвенър скуеър.

Нина се огледа за таксито.

— Къде се изгуби той? Накъде тръгна?

— Натам. — Чейс посочи наляво; пътят на площада представляваше еднопосочно кръгово движение, движещо се в посока, противоположна на часовниковата стрелка. Нямаше много коли, единственото такси, което се забелязваше, отиваше на изток, към сърцето на Лондон.

Нина забеляза черно такси пред хотел „Мариот“, който се намираше вдясно от тях. Те изтичаха до него и шофьорът ги погледна очаквателно.

— Следвайте онова такси!

— Шегувате ли се? — изхили се шофьорът.

— Ни най-малко! — Тя посочи към отсрещната страна на парка. — Трябва да отидем там, където отива то, бързо!

Шофьорът я изгледа така, сякаш беше избягала от лудницата. Чейс въздъхна и измъкна няколко банкноти.

— Петдесет кинта ще свършат ли работа?

— Това се казва мъжка дума — отвърна шофьорът с широка усмивка. — Скачайте вътре!

Таксито потегли с решително ръмжене. Нина се вторачи напред, докато подминаваха посолството и се отправиха на изток.

— Ето там! Ето го!

Шофьорът ускори.

— Видях, че излязохте от посолството — каза той. — Кого гоним сега? Терорист или шпионин?

— Крадец — отвърна Нина. Шофьорът като че ли не се впечатли особено, но продължи преследването.

— Така си мислиш ти — каза Чейс.

Нина се обърна към шофьора.

— Ако искате от тук да стигнете до Хийтроу, дали ще тръгнете по неговия път?

— Бога ми, не! — засмя се шофьорът. — В съвсем различна посока, мис.

— Нали ти казах — рече тя на Чейс. — Затова и не взе кола на посолството — не иска никой да разбере къде отива.

— Все още не мога да разбера мисълта ти — оплака се той. — Ако така или иначе смята да занесе меча на Васюкович, защо просто не го остави в Гластънбъри?