Тайната на Ескалибур

Беемвето се приближаваше все повече, подготвяйки се да се забие в тях…

Пътниците във фолксвагена подскочиха от удара. Микробусът се поднесе към оградата и Чейс едва успя да го изправи, когато беемвето отново ги удари отзад.

Стрелката на скоростомера подмина шейсетте, навлизайки бързо в непозната територия, а ревът на двигателя на беемвето вече изпълваше кабината. Воланът подскачаше в ръцете на Чейс, колата започна да се тресе. Той се опитваше да я задържи в права линия. Ако изгубеше контрол, микробусът щеше да се преобърне.

Той погледна напред и видя края на пътя, който бързо се приближаваше. Право пред него, от другата страна на Т-образното кръстовище, се виждаше тухлената стена на някакъв хамбар.

— Мамка му!

В огледалото за обратно виждане вече се забелязваше само покривът на беемвето, шофьорът му продължаваше да им налита като побеснял булдог…

— Джак! — извика Нина. — Направи нещо!

— Остана ми само един куршум! — оплака се Мичъл, но въпреки това коленичи и се прицели в шофьора. Внезапен дъжд от куршуми, изстреляни от другия руснак, го принуди отново да се просне на пода. — По дяволите!

Правият път свършваше. Нина се обърна назад и зърна газовата печка, която се беше катурнала на една страна.

— Печката! Хвърли я върху тях!

Мичъл я погледна объркано.

— Какво?

— Хвърли я — и стреляй в нея!

На лицето му се изписа разбиране. Той сграбчи падналата печка и я хвърли през задния прозорец.

Руснакът тъкмо се канеше да стреля по него, когато газовата бутилка се удари в напуканото предно стъкло и заседна наполовина в него, стърчейки навън като дебела синя муха. Очите му инстинктивно се отместиха към нея…

Мичъл стреля.

Куршумът прониза цилиндъра и излезе от другата му страна — през предното стъкло. Горещото олово подпали газта.

Бутилката избухна между двамата мъже и шрапнелите разкъсаха телата им миг, преди да бъдат изпепелени от огнената стихия. Колата рязко зави, удари се в едно дърво и се преобърна в тесния път под дъжд от пламтящи останки.

Чейс скочи върху спирачките. Гумите изпищяха заедно с пътниците във фолксвагена, който се плъзна към стената на обора с пушещи гуми…

Последва сблъсък.

Но скоростта им едва ли беше по-висока от пет мили в час. Плоската предница на буса се блъсна в тухления зид, след което колата отскочи назад и спря.

Чейс се свести, наведен над кормилото и натискащ с всичка сила спирачката. Обърна глава и видя Нина, която примигваше срещу него от пода пред пасажерската седалка.

— Значи… още сме живи, нали?

Мичъл се обади иззад седалката й.

— Повече или по-малко — рече той, като се закашля от задушливия пушек от изгорелите гуми, който проникваше през счупения прозорец. Той се надигна и погледна назад. Горящата купчина останки от беемвето се намираше на около петдесет фута от тях и блокираше пътя. — Но те май не са.

— Страхотно. — Двигателят беше спрял, но за изненада на Чейс заработи в мига, когато завъртя ключа. — А сега какво?

Мичъл потършува за телефона си.

— Първо ще се махнем от тук, в случай, че Круглов е намерил друга кола. Аз ще се обадя пак в посолството, за да ни изпратят хеликоптер. — Той намери телефона си, но продължи да се оглежда с тревожно изражение на лицето. — Мамка му! Къде е мечът?

— Тук е — каза Нина, като се настаняваше обратно на седалката си. Екскалибур се беше плъзнал отдолу. Тя го вдигна. — Хей, вече не блести!

— Може би защото не се намираме близо до някоя енергийна линия — предположи Мичъл, докато натискаше бутона за повторно набиране. — Земната енергия като че ли следва някакви природни течения; може би се намираме твърде далече от тях, и мечът не може да ги улови.

— Ох, както и да е — въздъхна Нина, твърде изтощена от преследването, за да се заинтересува от теориите му. — Нали е при нас.

Чейс превключи на задна скорост. С легендарния меч на крал Артур в ръцете на Нина, те поеха по тесния селски път.

21

— И така — каза Мичъл, — ти успя.

— Ние успяхме — поправи го Нина.

Екскалибур лежеше върху кадифен плат и, внимателно почистен от пръстта, блестеше под светлината на лампите в американското посолство. Парчето от Калибърн лежеше в отворена метална кутия; друг подобен контейнер беше подготвен и за здравия меч.

— Да, успяхме — рече грубо Чейс. Той стоеше встрани от тях, облегнат на стената. — Но платихме доста скъпо за това.

— Щеше да ни струва още повече, ако Васюкович се беше добрал до него пръв — каза Мичъл. Без да обръща внимание на мрачното изражение на Чейс, той се наведе, за да огледа отблизо острието, след което погледан Нина с възхищение. — Ти успя да го забиеш в камъка!

— Така е, но какво означава това? — попита Нина с желанието да предотврати поредния спор, който назряваше между двамата мъже. — Нали каза, че имаш някаква теория за това — каква е тя?

Мичъл вдигна Екскалибур с благоговение.

— Свързана е с нещо, върху което DARPA работеше напоследък — но не очаквах да го видя тук.

— Значи DARPA разработва светлинни мечове, така ли?

Мичъл се усмихна.

— Не съвсем — но наистина създаваме мономолекулярни остриета. Или поне се опитваме. — Забелязвайки любопитството, изписано на лицето й, той продължи: — Ако успеем да направим острие от една-единствена молекула, на теория то би могло да пререже абсолютно всичко. Имахме някакъв успех с карбоновите нанотръби, но само на микрониво. С никакво практическо приложение… засега. Но това… — Той отново погледна меча. — Помниш ли какво ти казах за дамаската стомана и как през 500 година преди новата ера без да подозират са вграждали в нея карбонови нанотръби, за да постигнат невероятната й острота? Същото се отнася и за това — само че в случая биоелектрическото поле на тялото ти по някакъв начин принуждава меча да канализира земната енергия и така подрежда нанотръбите в мономолекулярна верига. Щом го пуснеш, зарядът се губи и те се връщат към първоначалната си подредба — и това е причината аз да не мога да го извадя от камъка. Но ти успя.

Нина повдигна вежди.

— Много щура теория.

— Знам. Но отговаря на фактите.

— Значи когато подходящият човек вземе меча, той може да разреже всичко?

— Може би не всичко, но определено доста неща. Нищо чудно, че Артур е бил непобедим в битка.

— Но защо точно аз? Защо аз го карам да свети, а ти не можеш?

— Тук вече ме хвана неподготвен — отвърна Мичъл и й подаде меча. — Кой знае, може да си потомка на крал Артур! — Той се засмя, но Нина остана сериозна. Мичъл прекоси стаята и изключи осветлението; металът леко заблестя в здрача.

Чейс повдигна вежди.

— Господи, ти си джедай!

— Опитай с Калибърн — предложи Мичъл. Нина остави Екскалибур върху плата и вдигна едното парче от счупеното острие. То изглеждаше абсолютно инертно, докато тя не го свали в сянката под масата — тогава се забеляза лекият синкав ореол. — Изглежда, че и на него му въздействаш, но не до такава степен — каза той и светна лампите. — Предполагам, че Мерлин е имал нужда от няколко опита, за да улучи точната формула.

— Сигурно — отвърна тя, — но аз продължавам да не разбирам. И защо светна чак тук, горе? Намираме се в сърцето на града! — Тя прибра парчето от Калибърн в кутията.

Мичъл се замисли.

— Възможно е магистралите от провинцията, които се срещат в Лондон, да пречупват потоците земна енергия и да ги пренасочват. Знаем, че можем да използваме снопове антени, за да съберем земната енергия, което означава, че сигурно има и други начини за това. След като мечът вече е в ръцете ни, сигурно няма да е трудно да ги открием. — Той внимателно загърна Екскалибур с кадифения плат, след което го прибра в кутията му и я затвори.

— И сега какво? — попита Чейс.

— Сега ли? Ще отнесем и двата меча в DARPA за анализ. След като приключим, Екскалибур ще бъде върнат в Англия и предполагам, че ще заеме мястото си в Британския музей или Бъкингамския дворец. Междувременно Васюкович гризва дръвцето. — Мичъл се усмихна. — Което лично мен идеално ме устройва.