Ден за изповед

Пристъпи до водата и се загледа към езерото. Изпускаше нещо. Трябваше да се сети за нещо след тая кървава гледка.

— Майко Божия! — Роскани се завъртя и хукна по моравата към колата. — Да тръгваме! Веднага!

Скала и Кастелети тутакси зарязаха техниците и го последваха.

Роскани скочи в колата и дръпна микрофона от таблото.

— Говори Роскани. Искам Едуард Муи незабавно да бъде поставен под охрана. След малко пристигаме.

Миг по-късно Скала подкара колата в широк завой, разхвърляйки чакъл по прясно окосената морава. Роскани седеше до него. Кастелети отзад. Никой не проговори.

79

10:50

Хари гледаше и се ослушваше. Докато скърцащата стоманена клетка се спускаше между каменните стени, слънчевите лъчи постепенно изчезнаха и настъпи мрак. Нейде там долу беше Дани. Горе оставаше черният път през гората и селската камионетка, която бяха изоставили сред храсталаците в края му.

Минута. Две. Три. Чуваше се само скърцането на клетката и далечното бръмчене на електромотор. От време на време минаваха край лампи, монтирани върху скалата. В краткотрайната им светлина Хари съзираше едва доловимите очертания на женско тяло, гордо изправената шия, меката извивка на бузата и острия нос, ненадейно припламналите искрици в погледа. Сетне изведнъж нещо отклони вниманието му от Елена. Мирис на влажен мъх. Остър и удивително познат, макар че не го бе усещал от години.

За миг се пренесе в следобеда на тринайсетия си рожден ден. След училище бе излязъл да поскита сам из гората — гора с мирис на влажен мъх, точно като този, който го облъхваше сега. По онова време животът му беше жестоко объркан. За по-малко от две години двамата с Дани загубиха сестра и баща при нелепи нещастия, а майка им се омъжи повторно и ги въведе сред хаоса на чужд дом с високомерен съпруг и пет други деца. Всичко лично, включително и рождените дни, се губеше под вълната от объркване, неувереност и налучкване.

И макар че се мъчеше да го крие, Хари се луташе напосоки. Като първороден син и най-голям брат би трябвало да е глава на семейството. Но на кое семейство, когато в къщата бе заварил две по-големи момчета, които сякаш командваха навсякъде?

Поради всичко това бе станал плах. Не смееше да направи и крачка от страх, че може пак да ги сполети беда и нещата да тръгнат още по-зле. Затова почна тихичко да се отдръпва. В новото училище имаше само неколцина приятели. Усамотяваше се, четеше, гледаше телевизия, ако наоколо нямаше други, а най-често скиташе както сега.

Този ден бе особено тежък — тринайсетият му рожден ден, след който официално се превръщаше от дете в юноша. Знаеше, че у дома няма да го посрещне празник — едва ли изобщо знаеха, че има рожден ден; най-много да получи един-два подаръка от майка си насаме в стаята с Дани, далеч от другите и малко преди часа за лягане. Разбираше, че самата тя е объркана и не смее да изтъква децата си в това голямо семейство, пред властния съпруг. Но това само превръщаше празника в нещо потайно и забранено. Сякаш не го заслужаваше или още по-зле — сякаш изобщо не съществуваше. Затова не му оставаше нищо друго, освен да броди из гората и да убива времето, като се мъчи да не мисли за нищо. Така беше… докато видя скалата.

Полузакрита от храсталаците, тя привлече вниманието му, защото на нея имаше някакъв надпис. Заинтригуван, Хари прескочи един паднал дънер и тръгна напред, като разгръщаше вейките. Когато наближи, той видя какво е написано — големи ясни думи, надраскани с тебешир.

Аз не съм никой друг

Инстинктивно се озърна да види дали онзи, който го е написал, не стои нейде наблизо. Но не видя никого. Отново се взря в думите. И колкото повече гледаше, толкова по-силно се убеждаваше, че са тук единствено заради него. През целия следобед и вечерта продължи да си мисли за тях. Накрая, малко преди лягане, ги записа в тетрадката си. И тогава станаха само негови. Това бе неговата „Декларация за независимост“. В онзи кратък, незабравим миг той разбра, че е свободен.

Аз не съм никой друг

Той и единствено той определяше кой е и в какво ще се превърне. Твърдо реши да запази на всяка цена това право; обеща си вече никога да не разчита на другите.

И удържа на думата си.

Внезапно в лицето на Хари бликна ярка луминесцентна светлина и го изтръгна от спомените. Клетката докосна дъното на шахтата, разтърси се и спря.

Хари се озърна и видя, че Елена го гледа.

— Какво има?

— Трябва да знаете, че брат ви е отслабнал като мъртвец. Не се стряскайте, когато го видите…

— Добре — кимна Хари, после посегна да отвори вратата на клетката.

Тя го поведе бързо по тесни коридори, осветени от двете страни с изящни бронзови аплици. Следваха вградената в пода ивица от зелен атински мрамор. Таванът над тях ту се издигаше, ту рязко слизаше и неведнъж му се наложи да привежда глава.

Най-сетне след няколко остри завоя излязоха в централния коридор — широк и дълъг, с изсечени старинни пейки по цялата дължина. Елена зави наляво, мина още пет-шест метра и спря пред една затворена врата. Почука тихо, каза нещо на италиански и влезе.

Салваторе и Марта се изправиха на крака. После Хари го видя. Почти в другия край на стаята. Заспал върху леглото отсреща. Със закачена отгоре венозна система. С марлени превръзки по главата и горната част на тялото. Беше брадат като Хари. И наистина ужасяващо слаб.

Дани.

80

Хари бавно пристъпи до леглото и сведе очи към брат си. Не се съмняваше кой е, просто не можеше да е никой друг. Нямаше значение колко години не са се виждали, нито колко е променен. Долавяше онова особено, познато чувство, идващо още от детството. Той посегна и докосна ръката на Дани. Беше топла, но не реагира на допира.

— Синьор… — Марта пристъпи към Хари и плахо погледна Елена. — Ние… наложи се да го упоим.

Елена се завъртя стреснато.

— След като тръгнахте, той се изплаши — обясни Салваторе на италиански, гледайки ту Елена, ту Хари. — По някое време открихме, че се е смъкнал от леглото и лази към водата. Не искаше да ни изслуша. Опитах се да го вдигна, но той взе да ме удря. Страхувах се, че ако го пусна, може да се нарани… или да се удави, ако падне в езерото… Намерихме лекарства, жена ми знаеше какво да прави.

— Добре сте постъпили — тихо каза Елена, после обясни на новодошлия какво е станало.

Хари погледна към брат си и по лицето му бавно плъзна широка усмивка.

— Все същият костелив орех, а? — Той се озърна към Елена. — Кога ще се опомни?

— Колко му дадохте? — попита Елена на италиански. Марта отговори и тя отново погледна Хари. — След час, може би малко повече.

— Трябва да го измъкнем оттук.

— Къде ще го отведем? — Елена се обърна към Марта и Салваторе. — Открили са в езерото трупа на един от мъжете, които доведоха отец Даниъл.

Двамата ахнаха изплашено. Елена погледна Хари.

— Не вярвам да се е удавил. Мисля, че същият човек, който уби жена му, търси и брат ви. Затова ще е най-добре засега да стоим тук. Не знам къде другаде можем да се укрием.

Едуард Муи насочи моторницата между скалите към входа на пещерата. Щом влязоха, той включи прожектора.

Очите на Томас Кайнд блеснаха злобно в ярката светлина.

— Изгаси го!

Едуард Муи веднага дръпна ръчката и лъчът изгасна. В същия миг усети как нещо се плъзна по ухото му. Той се отдръпна със задавен вик и надигна ръка. Кръв.

— Това е бръснач, Едуард Муи… Същият, с който отрязах езика в джоба на ризата ти.

Муи усещаше ръката си върху кормилото, долавяше как познатите скали се плъзгат от двете страни на лодката. Така или иначе, щеше да умре. Защо доведе тук този безумец? Можеше да се развика за помощ, да побегне и да разчита на случая. Но не го стори. Слепият страх го принуди да се подчинява на този човек.