Ден за изповед

Роскани бавно пое след тях по алеята. Бяха претърсвали цели два часа, без да открият каквото и да било. Два часа загубено време. Е, значи грешеше. Сега му оставаше само да продължи издирването в нова посока. И все пак…

Спря и се озърна. Видя бараката за лодки и езерото зад нея. Отдясно кучетата и въоръжените карабинери вече наближаваха вилата. Едуард Муи не се виждаше никакъв.

Какво бе пропуснал?

Вляво от вилата, между нея и бараката за лодки, се намираше каменният кей с изящна балюстрада, където според свидетелите бяха свалили носилката с избягалия свещеник.

Роскани отново огледа бараката. Разсеяно плъзна пръсти към устните си и засмука призрачния дим. После, без да откъсва очи от бараката, захвърли невидимата цигара, смачка я с крак, върна се и пак влезе вътре.

От най-горното стъпало не видя нищо, освен моторницата под себе си и оборудването за поддръжка. Отсреща светлееше правоъгълен отвор към езерото. Все същото както преди.

Накрая той слезе долу и закрачи по кея покрай моторницата. От носа до кърмата. От кърмата до носа. Оглеждаше. Без сам да знае защо. После се качи на борда. Огледа вътрешността, седалките, кабината. Преди малко кучетата скимтяха, но не откриха нищо. Лодка като лодка, само си губеше времето с нея. Канеше се да скочи на кея, когато му хрумна една последна мисъл. Пристъпи към кърмата и наведе глава над двата извънбордови двигателя „Ямаха“. Коленичи, пресегна се и предпазливо плъзна ръка по долната им част, между самия двигател и витлото.

Бяха топли.

74

8:00

Елена Возо пресече площада и тръгна надолу по стъпалата към езерото. От двете страни имаше магазинчета, предимно за туристи. Почти всички бяха вече отворени. Пълни с клиенти и продавачи — усмихнати, весели, радостни в новия ден.

По езерото пред нея кръстосваха лодки. Отвъд улицата в подножието на стълбата беше малкото пристанище и тя се запита дали е дошъл първият кораб, дали Лука, Марко и Пиетро са вече в Комо, или може би чакат на гарата влака за Милано. В подножието на стълбата имаше още нещо — „Хотел дю Лак“, — а тя така и не бе решила как да постъпи, когато стигне дотам.

След като Едуард Муи си тръгна с моторницата, тя заведе Салваторе и Марта при Майкъл Рурк… или по-скоро при отец Даниъл, както трябваше вече да го нарича. Той беше буден и когато влязоха, се надигна на лакът. Елена представи двамата и обясни, че са приятели, които ще го наглеждат, докато тя излезе за малко. Макар да владееше вече доста добре гласните си струни, отец Даниъл не каза нищо. Само я погледна право в очите, сякаш знаеше, че е разбрала.

— Всичко ще е наред — каза накрая тя и го остави с Марта, която бе обяснила, че има медицински познания и ще смени превръзките на болния.

После Салваторе отведе Елена в една част от пещерите, където не бе стъпвала досега. След дълго криволичене по каменни коридори стигнаха до товарен асансьор. Клетката ги понесе нагоре по широка шахта в гранита, издълбана от самата природа. Стотина метра по-горе се озоваха сред гъста гора и една пътека ги изведе до череп път. Там чакаше стара селска камионетка. Салваторе помогна на Елена да седне в кабината, после й обясни как да стигне до Беладжо и точно какво да направи.

Ето че вече бе стигнала. Стоеше в подножието на стъпалата срещу „Хотел дю Лак“, а наоколо гъмжеше от полицаи. На пристана за лодки точно пред нея имаше линейка, три полицейски коли и тълпа любопитни зяпачи. Отляво беше градинката с телефонните кабини, откъдето трябваше да потърси в хотела брата на отец Даниъл.

— Някой се е удавил — чу тя женски глас.

Още хора бързаха по стъпалата да видят какво става. Елена погледа тълпата, после се озърна към телефона. Едуард Муи бе казал, че отец Даниъл е под нейна закрила. Но разумът я съветваше при първа възможност да отиде в полицията. Все едно дали игуменката знаеше, или не. Нито пък бе нейна работа да решава какво е сторил отец Даниъл. Нали за това има закони. Издирваха го за убийство, както и брат му. Полицаите бяха отсреща. Трябваше само да иде при тях.

И тя го стори. Обърна гръб на телефоните и тръгна през улицата към полицаите. Когато стъпи на отсрещния тротоар, над тълпата се надигнаха шумни възгласи. Наоколо продължаваха да се стичат любопитни минувачи.

— Гледайте! — възкликна някой.

Елена видя как неколцина водолази изплуват от езерото и вадят нечие тяло. Отгоре полицаите го издърпаха върху кея. Едип побърза да закрие трупа с одеяло.

Това задъхано късче от времето, тази неуловима секунда, когато събраните хора виждат мъртвеца и мигновено притихват, накара Елена Возо да застине на място. Изваденият от езерото бе мъж.

Лука Фанари.

75

Хари погледа още малко полицаите и тълпата отсреща, после обърна гръб на прозореца и се взря в телевизора. С неизменното си каскетче и яке Адриана стоеше под проливния дъжд пред седалището на Световната здравна организация в Женева. От Китай малко по малко идваха сведения за поразителна трагедия. Неофициални съобщения от град Хефей в Източен Китай говореха за тежко произшествие с общественото водоснабдяване — според слуховете досега имало десетки хиляди отровени и над шест хиляди мъртви. Агенциите Синхуа, „Нов Китай“ и Централното бюро за радиосъобщения обявяваха слуховете за безпочвени.

Хари рязко изключи звука и Адриана замлъкна. По дяволите, откъде й бе хрумнало да ходи чак до Женева, за да обсъжда някакъв „безпочвен“ инцидент?

Той тревожно се озърна към прозореца. После погледна часовника.

8:20

Никакви обаждания. Нищо. Какво бе станало с Едуард Муи? Дали бе забравил за факса? А ето че и Адриана бе отпътувала за Женева. Чувстваше се изоставен. Зарязан от безразличния свят в малка хотелска стая.

Той отново се завъртя към прозореца. Край отсрещния тротоар тъкмо спираше полицейска кола. Вратите се отвориха и трима цивилни тръгнаха към кея. Сърцето на Хари изстина. Най-отпред крачеше Роскани.

— Господи.

Той инстинктивно отскочи от прозореца. Почти в същия миг на вратата се почука. Нервите му изтръпнаха. Ново почукване.

Хари изтича към леглото, отвори чантата и извади листа с телефонния номер на Едуард Муи. Скъса го на парченца, мина в банята и ги хвърли в тоалетната. После пусна водата.

Почукването се потрети. Този път по-тихо. Не бяха властните удари на полицията. Итън, разбира се. Хари въздъхна от облекчение, после пристъпи към вратата и отключи.

На прага стоеше млада монахиня.

— Отец Роу?

Хари се поколеба.

— Да…

— Аз съм сестра Елена Возо… — Говореше английски със силен италиански акцент, но все пак съвсем разбрано.

Хари я гледаше неуверено.

— Може ли да вляза?

Хари огледа коридора зад нея. Не видя никого.

— Да, разбира се…

Той отстъпи назад. Монахинята влезе и затвори вратата зад себе си.

— Снощи сте се обадили на Едуард Муи — предпазливо каза Елена.

Хари кимна.

— Идвам да ви заведа при вашия брат.

— Не разбирам… — разшириха се очите на Хари.

— Успокойте се. — Тя усещаше тревогата и колебанието му. — Не съм от полицията…

— Съжалявам, наистина не ви разбирам.

— Ако се колебаете… последвайте ме. Ще ви чакам в подножието на стъпалата към центъра. Брат ви е болен… Моля ви… мистър Адисън.

76

Напуснаха стаята заедно. Слязоха по служебното стълбище и на партера стигнаха до врата към някакъв коридор отзад.

Uscita. Изход. Стрелката сочеше в обратна посока. Хари се поколеба — много искаше да излезе отстрани, отзад, откъдето и да било, само да не е към улицата, където беше Роскани. Но стрелката бе само една и той я последва. След малко се озоваха във фоайето. Можеха да излязат само през централната врата.

— По дяволите — тихо изпъшка Хари.

Около рецепцията се бяха струпали клиенти. Някакъв пълен мъж разговаряше оживено с портиера. Хари се озърна. И да имаше друг изход, не знаеше как да го намери. В този миг вратата на асансьора се отвори и отвътре излязоха две млади двойки, следвани от носача, който буташе количка, натоварена с куфари. Ако искаха да се измъкнат, сега бе най-подходящият момент.