Ден за изповед

Никой не бе виждал поета след утринното претърсване. Нито работещите във вилата, нито десетината карабинери на стража. Никой. Муи просто беше изчезнал заедно с моторницата на Ерос Барбу.

През прозореца Роскани зърна в езерото два полицейски катера. От единия Кастелети ръководеше издирването по вода. Скала, бивш армейски командос, бе тръгнал с десет елитни карабинери да претърсва брега на юг от вилата. Предполагаха, че Муи не е тръгнал на север, защото натам беше Беладжо, където мнозина го познаваха и беше пълно с униформени полицаи. Затова Скала избра южната посока, където малките заливчета и гъстата растителност осигуряваха прикритие за моторницата както от въздуха, така и откъм езерото.

Роскани обърна гръб на прозореца и излезе от спалнята. В коридора го пресрещна куриер. Той козирува, подаде му издут плик и се отдалечи. Роскани прегледа набързо съдържанието. Върху първия лист имаше надпис Международна полицейска организация с познатия герб на Интерпол под него, а върху всяка страница бе отпечатана думата Urgentissimo 10.

Отговаряха на неговата молба за информация относно предполагаемото местонахождение на всички известни терористи, а отделно прилагаха психологически портрети на наемните убийци, за които се смяташе, че са в Европа.

Стискайки страниците, Роскани отново надникна в спалнята. Видя захвърления върху леглото халат, видя техниците в банята и изведнъж усети, че са закъснели. Човекът с пикела вече бе минал оттук.

86

Хари чу в тъмнината скърцане по камъка и разбра, че русият придърпва моторницата покрай стената обратно към тях. Откъде бе разбрал, че са тук? Как можеше да ги открие сред лабиринта от подземни канали? В краткия миг, когато моторницата мина край тях, му се стори, че Салваторе е пленник. Но дори и да не бе така, дори да бе дошъл доброволно, пак нямаше начин да разбере къде се намират. И все пак онзи ги беше открил. Сега дебнеше само на няколко метра от скривалището им.

Единственото им предимство, ако изобщо можеше да се говори за предимство, бе скалната издатина, закриваща входа на пещерата. Преди малко Елена я забеляза само защото лъчът на прожектора долиташе косо иззад завоя. Иначе щяха да я помислят просто за сянка малко над повърхността.

Звукът долетя отново. По-наблизо. Триене на дърво или фибростъкло по скалата. И пак, още по-близо. После настана тишина и Хари усети със сигурност, че моторницата е точно пред отвора — толкова близо, че от кърмата Елена би могла да протегне ръка в непрогледния мрак и да я докосне.

Хари затаи дъх. Сетивата му бяха напрегнати до предел, по нервите му пробягваха неудържими импулси, сърцето му тътнеше като тъпан. Знаеше, че Елена също чака безпомощно и се моли моторницата да отмине.

Томас Кайнд стоеше неподвижно. Бе впил пръстите на едната си ръка в грапавата стена, за да удържи моторницата, с другата притискаше слушалката към ухото си. Бавно извърташе тяло ту наляво, ту надясно, но не чуваше нищо.

Дали изобщо бяха тук? Дали не допускаше грешка, оставайки в този тунел? Микрофонът и подслушвателното устройство бяха много чувствителни. А назъбените скали и спокойната водна повърхност бяха като огромен резонатор, който разпръскваше звуците във всички посоки. Гласовете можеха да долитат от друго място. От канала, който бе напуснал преди малко, или от онзи отзад, където още не бе проверил.

Нейде в мрака съвсем близо до нея се раздаде тихо скърцане, после Елена усети полъх откъм канала. Моторницата бавно се отдалечаваше от входа на пещерата. Русият си тръгваше. Тя с облекчение се прекръсти, после прошепна в тъмнината:

— Отиде си…

— Нека изчакаме още няколко мин…

Изведнъж в мрака съвсем близо до тях прокънтя пронизителен писък.

Елена застина на място, притиснала с ужас длан върху устата си.

Писъкът се раздаде отново. Още по-силен.

— Боже господи! — прошепна Хари.

Дани се събуждаше.

87

Томас Кайнд натисна стартера и мощен вой огласи пещерата. Двата двигателя с мощност по двеста и петдесет конски сили се събудиха с тътен, прожекторът пламна и описа широка дъга над канала, докато Кайнд рязко обръщаше носа на моторницата в обратна посока. После той изключи двигателя, остави лодката да продължава по инерция и зашари с лъча по стените.

Хари заби пръсти в надвисналата скала и придърпа ладията още по-навътре. Над гърдите си зърна как отзад лъчът на прожектора се връща към тесния вход. Елена се бе сгушила до носилката на кърмата. Дани бе спрял да пищи. Лежеше неподвижно и дишаше тихичко както преди.

Светлината мина край отвора и продължи. В тази кратка секунда Хари успя да разгледа по-добре пещерата. Тя продължаваше още четири-пет метра, после стените й рязко се сближаваха. Не се знаеше накъде води след това. Но само този път им оставаше. Ако изобщо ладията можеше да мине по него.

Томас Кайнд плъзна лъча по скалните издатини. Виждаше само назъбени камъни и сенки между тях. Но преди малко бе чул вик или нещо подобно. И сега вече не се съмняваше откъде е дошъл — някъде покрай стената в тази част на канала.

Отново завъртя прожектора и напрегна очи. Дълбоките драскотини по лицето му блестяха в ярката светлина.

Зад него Салваторе седеше вцепенен от ужас и гледаше като зрител на някаква смъртоносна игра. И наистина беше зрител. За друго просто нямаше сили.

Там!

Изведнъж Томас Кайнд видя. Надвисналата издатина, тъмният отвор под нея. По устните му плъзна жестока усмивка и той насочи моторницата натам.

Раздаде се скърцане, после глух удар и изведнъж ладията спря.

— Фенерчето. Бързо! — прошепна Хари.

Глухият тътен на двигателите се засилваше, светлината подскачаше по гранитните стени и ставаше все по-ярка, идваше право към тях. Бяха се заклещили пред входа на нов, още по-тесен тунел. С известно усилие можеха да вмъкнат ладията навътре. Но след това? Русият знаеше, че са тук, и щеше да ги изчака. А ако продължаха напред в търсене на изход от другата страна… Чудесно, стига наистина да имаше изход. Но ако нямаше — тогава какво?

Изведнъж лъчът на прожектора се насочи право към тях.

— Зад борда! Веднага!

Хари се хвърли напред и настрани, пипнешком сграбчи Елена за дрехата и я дръпна зад борда под град от куршуми.

Докато гребеше под водата към отсрещния край на тунела, той се озърна и видя около ладията ярък кръг жълто-зелена вода, разтърсвана от автоматична стрелба. Куршумите гризяха скалните стени, отскачаха с вой от дебелия метал на кърмата. След броени секунди щяха да продупчат алуминиевия борд и да стигнат до Дани.

Хари отново се гмурна и тласна ладията отдолу, опитвайки да я извърти, да измести Дани от смъртоносната линия.

Дробовете му бяха готови всеки момент да се пръснат. Намери опора в каменната стена, извъртя ладията и я придърпа заднишком към тунела. Изведнъж тя се закачи в нещо и дръпна Хари назад. Той заплува обратно, опря крака в подводните камъни, опита се да я освободи.

Не успя. Гърдите му изгаряха. Трябваше да си поеме въздух. Отблъсна се и изплува. Изскочи право в лъча на прожектора. За миг зърна пламъчетата около дулото. Стори му се, че вижда и лицето на човека зад тях. Спокоен. Безстрастен. Стреляше на кратки откоси.

Куршумите прелитаха около главата му, разкъсваха тънкия алуминиев нос. Половин глътка въздух. Не повече. Хари се гмурна отново.

Пак потърси опора в скалата, но този път натисна корпуса с рамо. Никакъв резултат. Опита пак. И пак. Още веднъж, и трябваше да изплува за въздух. Усети как нещо поддаде. Дробовете му се разкъсваха, но той блъсна още веднъж. Ладията се откачи и подскочи напред. Той се хвърли след нея, тласна я. После трябваше да изплува.