Братята

Нямаше нищо против да си мълчи. Би направил всичко, което поискат от него.

Чап се облегна на стената съвсем близо до Тревър, сякаш адвокатът можеше да хукне всеки момент.

— Имаме клиент — започна той. — Богат човек, който се е хванал на въдицата, която пускате с Рики.

— Божичко — промърмори Тревър. Най-лошият му кошмар се беше сбъднал.

— Прекрасна идея — каза Уес. — Да изнудвате богати хомосексуалисти, които още крият предпочитанията си. Те не могат да се оплачат. Рики вече е в затвора, така че няма какво да загуби.

— Почти идеален план — допълни Чап. — Докато не попаднете на когото не трябва, както е станало в случая.

— Аз не съм мамил никого — каза Тревър. Гласът му още беше с две октави над нормалното, а погледът му търсеше пистолета.

— Така е, но без теб изнудването не би било възможно, нали? — попита Уес. — Трябва да има подкупен адвокат на свобода, за да пренася пощата. Освен това Рики има нужда от човек, който да оперира с парите и да върши някои дребни услуги. Да проучва жертвите например.

— Вие не сте ченгета, нали? — попита Тревър.

— Не. Работим на частно — отвърна Уес.

— Защото, ако сте ченгета, аз може и да не искам да говоря повече.

— Нали ти казах, не сме ченгета.

Тревър отново можеше да диша и да мисли. С дишането се справяше далеч по-добре, но накрая образованието си каза думата.

— Мисля да запиша този разговор — каза той. — За в случай, че сте ченгета.

— Казах ти, че не сме.

— Нямам вяра аз на ченгетата, особено на федералните. Те биха влезли тук също като вас, биха размахали пистолет и биха се заклели, че не са федерални агенти. Просто не обичам ченгета. Мисля да запиша тоя разговор на касетофон.

Не се притеснявай, приятелче, искаха да кажат те. Всичко се записваше от твърде прецизна дигитална миниатюрна камера, монтирана на тавана на около метър зад мястото, където седяха. Освен това по разхвърляното бюро на Тревър имаше скрити много микрофони, така че, когато той хъркаше, оригваше се или дори пукаше кокалчетата на пръстите си, някой от другата страна на улицата го чуваше.

Пистолетът отново се появи. Уес го хвана с две ръце и внимателно го огледа.

— Нищо няма да записваш — каза Чап. — Както ти казах, не работим в полицията. Освен това сега ние казваме какво ще става. — Той направи една крачка към стената. Тревър го следеше с едно око, а с другото помагаше на Уес да разгледа пистолета.

— Всъщност ние идваме с мир — каза Чап.

— Предлагаме ти пари — каза Уес и отново скри проклетата вещ.

— Пари за какво? — попита Тревър.

— Искаме да бъдеш на наша страна. Искаме да ползваме услугите ти.

— За какво?

— За да ни помогнеш да предпазим клиента си — отвърна Чап. — Ето как гледаме на нещата. Ти си съучастник в заговор за изнудване, организирано от федерален затвор. Ние те разкрихме. Бихме могли да отидем при властите и да предадем теб и твоя клиент. Ще бъдеш осъден на трийсет месеца и вероятно ще те пратят в Тръмбъл — мястото би ти подхождало идеално. Автоматично ще ти отнемат лиценза, което означава, че ще загубиш всичко това. — Чап махна небрежно с дясната сиръка към векторните, праха и купищата стари папки, непипнати с години.

— Ние можем веднага да отидем при федералните и сигурно бихме успели да спрем писмата от Тръмбъл — намеси се Уес. — Вероятно на нашия клиент ще му бъдат спестени всички неудобства. Само че има елемент на риск, който той не иска да поеме. Не е изключено Рики да има и друг съучастник, в затвора или на свобода, човек, когото още не сме намерили, и той да успее по някакъв начин да си отмъсти, като изложи клиента ни.

Чап поклати глава.

— Това е твърде рисковано. Предпочитаме да работим с теб, Тревър. По-добре да те купим и да прекратим изнудването чрез тази кантора.

— Аз не съм за продан — заяви не особено убедено Тревър.

— Тогава ще те наемем за известно време — каза Уес. — Нали и без това всички адвокати имат почасова тарифа?

— Да, но вие искате от мен да предам клиента си.

— Твоят клиент е мошеник, който извършва престъпления всеки ден от федерален затвор. А ти си не по-малко виновен от него. Хайде да не се правим на прекалено праведни.

— Когато вършиш престъпление, Тревър, ти губиш правото на самоуважение. Не ни чети проповеди. Знаем, че въпросът е само в размера на сумата.

Тревър забрави за миг за пистолета и за разрешителното си, което висеше на стената зад него, леко килнато на една страна. Както често правеше напоследък, когато се сблъскаше с някоя от неприятните страни на адвокатската практика, той затвори очи и си представи десетметровата си шхуна, пуснала котва в топлите, спокойни води на закътан залив. На стотина метра от него по плажа се разхождаха момичета по монокини, а той самият беше почти гол и си пиеше питието на палубата. Усещаше мириса на солената вода, нежния бриз и вкуса на рома, чуваше смеха на момичетата.

Отвори очи и се опита да се съсредоточи върху седналия от другата страна на бюрото Уес.

— Кой е клиентът ви? — попита той.

— Не бързай толкова — отвърна Чап. — Първо да сключим сделката.

— Каква сделка?

— Ние ще ти дадем пари, а ти ще станеш двоен агент. Ние ще имаме достъп до всичко. Ще записваме разговорите ти с Рики. Ще проверяваме цялата поща. Ти няма да правиш нищо, без да го обсъдиш с нас.

— Защо просто не платите парите, които ви искат? — попита Тревър. — Ще ви бъде много по-лесно.

— Помислихме си го — отвърна Уес. — Само че Рики не играе честно. Ако му платим, ще се върне за още. И после пак.

— Няма да го направи.

— Така ли? Ами Куинс Гарб от Айова?

Господи, помисли си Тревър и за малко не възкликна на глас. Колко знаеха тези хора? Успя само да промълви:

— Кой е той?

— Хайде стига, Тревър — отвърна Чап. — Знаем къде са скрити парите на Бахамските острови. Знаем за „Бумър Риълти“ и за твоята сметчица, в която понастоящем има почти седемдесет хиляди долара.

— Научихме всичко, което можахме, Тревър — намеси се Уес точно навреме. Адвокатът ги гледаше как си прехвърлят топката. — Но накрая ударихме на камък. Затова имаме нужда от теб.

В интерес на истината Тревър никога не беше харесвал Спайсър. Този студен, безскрупулен, гаден човечец имаше нахалството да намали процента му. Бийч и Ярбър бяха свестни, но какво от това. Тревър нямаше голям избор.

— Колко предлагате? — попита той.

— Нашият клиент е готов да плати сто хиляди долара в брой — отвърна Чап.

— Разбира се, че в брой — отвърна Тревър. — Сто хиляди не са нищо. За Рики това е само първата вноска. Моето самоуважение струва много повече от това.

— Двеста хиляди — каза Уес.

— Вижте какво — рече Тревър, като полагаше усилие да успокои лудото биене на сърцето си. — Колко би дал вашият клиент, за да скрие тайната си завинаги?

— А ти готов ли си да му помогнеш? — попита Уес.

— Да.

— Един момент — каза Чап, като извади от джоба си миниатюрен телефон. Набра някакъв номер, отвори вратата и излезе в коридора, а после промърмори няколко изречения, които Тревър не успя да чуе. Уес гледаше към стената, а пистолетът лежеше кротко до стола му. Тревър не можеше да го види, макар да се опитваше.

Чап се върна и изгледа многозначително Уес, сякаш веждите и бръчките му можеха да предадат важно послание. Тревър използва краткото им колебание.

— Мисля, че струва един милион долара — каза той. — Това може да се окаже последният ми ангажимент. Вие искате от мен да разкрия поверителна информация за клиент, което е непростимо за един адвокат. Веднага могат да ми отнемат разрешителното.

Нямаше да бъде кой знае каква загуба, но Уес и Чап не възразиха. Нямаше полза да спорят колко струва разрешителното му.

— Нашият клиент ще плати един милион долара — каза Чап.

И Тревър се разсмя. Не можа да се сдържи. Закиска се, като че ли току-що беше чул страхотна шега, а от другата страна на улицата се разсмяха на реакцията му.