Дяволският квадрат

— Мога да те закарам — предложи тя.

— Не, предпочитам да походя още малко пеша — каза той.

— Виж какво, съжалявам, че не ти казах за Уийвър, но и аз се подчинявам на заповеди.

— Спокойно. След като предпочиташ да работиш така, аз нямам нищо против.

— А как работиш ти в подобна ситуация?

— Просто не крия нищо от хората, които са до мен в окопите. Лоялен съм към тях. Затова ти казах за Фаут Тюркекул, въпреки волята на твоя началник.

— Добре, разбрах. Съжалявам.

— Ще се видим утре — каза той и след кратко мълчание попита: — Сигурна ли си, че можеш да шофираш?

— Вече съм добре, съвсем трезва. Порицанията винаги ми се отразяват така.

След една доста дълга разходка Стоун се озова на територията на Университета на Джорджтаун, където по това време беше тихо и спокойно. Той спря пред голямата дъска за съобщения, надраска няколко реда на лист хартия и го забоде на корковата повърхност с едно от излишните кабарчета. На път към дома си извади телефона и се свърза с Хари Фин.

— Радвам се, че Рубън е добре. — Това бяха първите думи на Фин.

— Аз също — отвърна Стоун. — Много иска да го изпишат, но според мен трябва да остане още малко в болницата.

— Мислиш, че онези типове ще опитат отново?

— Малко предпазливост няма да е излишна. А сега ми кажи докъде стигна с Фаут.

Стоун спря, облегна се на едно дърво и притисна телефона до ухото си.

— Ако този човек наистина има задачата да открие Бин Ладен, значи действа прекалено спокойно — започна Хари. — Става по нормално време, закусва и отива да чете лекции. После обядва, пак чете лекции, работи час-два в кабинета си и излиза на разходка. Вечеря, прибира се в апартамента си, чете известно време и си ляга да спи.

— Тайни контакти? Секретни срещи?

— Не съм забелязал нищо подобно. А ти знаеш, че не бих ги пропуснал.

— Знам, Хари.

— Може би са го предупредили, че го следим.

— И аз си помислих същото, но няма как да бъдем сигурни. Виж какво, прибери се у дома да почиваш.

— А Тюркекул?

— Мисля да пробвам друг подход. Ще те държа в течение.

Стоун прекъсна връзката и продължи към къщичката. Но едва изминал една пресечка, изведнъж застана нащрек. Шест-нула-нула, девет-нула-нула. Усети ги още преди да ги види. Мъжът беше отзад, а жената редом до него, отляво. На пръв поглед абсолютно равнодушни и незаинтересовани. Но Стоун не се остави да бъде заблуден. От четирийсет години насам не се доверяваше на първия поглед. Ръката му се плъзна към кобура, краката му ускориха ход. Искаше час по-скоро да се добере до следващата пряка. Планът в главата му се оформи машинално, защото познаваше отлично района.

Стигна пряката и рязко зави надясно. На тротоара пред някаква къща в ремонт беше поставен голям контейнер. Той се скри зад него, извади пистолета и го насочи към жената.

— Агент Стоун? — подвикна тя.

Той я държеше на мушка и мълчеше.

— Директорът на НРЦ иска да говори с вас.

— Има си хас да не иска — отвърна той.

Мъжът се изравни с жената.

— Директорът е много зает човек, сър — обяви той.

— Аз също.

Появи се някаква кола. Възрастната жена зад волана любопитно огледа двойката, изправена пред контейнера. По тротоара се приближаваха няколко души, все още достатъчно далеч, за да чуят разговора.

— Той иска само да поговорите — добави с отчаяние в гласа жената.

— С удоволствие ще го позабавлям — отвърна Стоун.

— Добре — кимна мъжът. — Къде?

— На открития паркинг край реката. След един час.

— Но, сър… — започна жената, озъртайки се нервно към хората, които се приближаваха.

— Директорът ще бъде изключително доволен да се срещнем там — прекъсна я Стоун. — А сега се разкарайте, за да си прибера пистолета!

— Това е крайно неприемливо! — каза жената.

— Ние също сме федерални агенти — добави мъжът. — И сме на ваша страна.

— Първото мога да го приема, но второто — не. Хайде, тръгвайте!

Двамата се отдалечиха. Стоун прибра пистолета и тръгна към реката. Искаше да стигне пръв до мястото на срещата, за да може да се подготви. Ускори крачка със свит на топка стомах. Едно бе да рискуваш живота си при разплитането на сложен казус, но съвсем друго — да се озърташ непрекъснато в очакване на удар в гърба. За съжаление нещата се развиваха именно така.

Защо ли съм изненадан? — запита се той.

59

Трите автомобила навлязоха в безлюдния паркинг и спряха един до друг. Минаваше полунощ. Обикновените жители на Вашингтон отдавна спяха, защото ги чакаше поредният работен ден. Първи изскочиха мъжете от охраната, които направиха бърза, но обстойна проверка на тънещата в мрак асфалтирана площадка. Райли Уийвър се появи едва след като му дадоха знак, че всичко е наред. Беше в костюм, сякаш отиваше на телевизионно интервю или на международна конференция по въпросите на тероризма, а не на среща с бивш професионален убиец.

— Стоун? — подвикна той.

Разнесе се телефонен звън и всички посегнаха към джиесемите си.

— Сър — обади се един от охранителите и вдигна включения апарат от парапета, където го беше оставил Стоун.

Уийвър го дръпна от ръката му.

— Ало?

— Здравейте, господин директор — рече Стоун. — Какво мога да направя за вас?

Гласът му озвучи площадката. Уийвър направи опит да изключи високоговорителя, но не успя.

— Какво правиш, по дяволите? — гневно извика той. — Не мога да изключа проклетото нещо!

— Искам всички да чуят този разговор — спокойно поясни Стоун. — И тъй, с какво мога да ви помогна?

— Като за начало не е зле да се появиш! — троснато отвърна Уийвър и се огледа нервно.

— Защо? Нали искахте само да поговорим?

— Исках да се срещнем в моя кабинет! — отсече Уийвър.

— Аз пък предпочетох това място.

— Защо?

— Защото при вас ме побиват тръпки. Никога не съм сигурен дали ще изляза.

— Какво ти става? Ти си федерален служител.

— В агенция, която няма нищо общо с вашата.

— От какво се страхуваш?

— Пак се появявате с Отряда за бързо реагиране. Носите кевлар. Вие от какво се страхувате?

Уийвър се завъртя на 360 градуса, опитвайки се да определи посоката, от която идва гласът.

— Не си правете труда, директоре. Разполагам с далекоглед.

— Не ми харесва, че ме виждаш, а аз теб — не!

— На мен пък ми харесва. Нали сме в един отбор, както казаха пратениците ви?

— Което повдига въпроса защо трябва да се срещаме по този глупав начин — излая Уийвър.

— Зависи какво искате.

— Тази вечер говори ли с агент Чапман?

— Знаете, че съм говорил. Иначе нямаше да сте тук.

— Какво ти каза тя?

— Много неща. Бъдете по-конкретен.

— За нашата уговорка.

— Между вас и нея?

— Не се прави на глупак, Стоун!

— Ти си бил морски пехотинец, Уийвър.

— И още съм. Никога не съм напускал корпуса, независимо от униформата, която нося.

— Надявах се да ми отговориш именно така. А на кого разчиташ в боя?

— На пехотинеца до мен.

— Правилно. А някога премълчавал ли си пред него нещата, които виждаш по време на боя?

Уийвър не отговори. Плъзна поглед по охраната. Момчетата го гледаха очаквателно.

— Това не е бой, Стоун. И ти прекрасно го знаеш, защото си се сражавал.

— На мен ужасно ми прилича на бойно поле.

— Значи Чапман те е информирала, така ли?

— Между партньорите не бива да има тайни. Ако имаш проблем, значи проблемът ти съм аз, а не тя.

— Тя може да си навлече големи неприятности.

— Може, но няма да си ги навлече.

— Откъде знаеш?

— Натисни два пъти бутона за високоговорителя, Уийвър.

— Какво?

— Просто го направи.

Уийвър се подчини и функцията изчезна. Той механично вдигна телефона към ухото си.

— Какви игри играеш, по дяволите?