Дяволският квадрат

— Научих полезни неща.

— Ще получим ли някакви улеснения?

— Тепърва ще разберем.

— Стига де! Все пак идваш от среща с президента, по дяволите!

Стоун накратко й разказа за отломките на взривното устройство, което може би беше продукт на нанотехнологиите. Спомена и мястото, на което са изпратили агент Гарчик.

— Беше ли наясно с всичко това, когато поиска среща с президента? — подозрително го изгледа тя.

— Да кажем, че се досетих за нещо.

— И сподели подозренията си с него?

— Реших, че ще е най-добре да говоря открито.

— Доста смело от твоя страна. Значи става дума за наноботи, така ли? Докъде ще стигне светът, ако продължават да пъхат разни невидими и недоловими неща в други неща, които по-късно ще ни убият?

— Някои хора наричат това прогрес — отвърна с мрачна ирония Стоун.

— Значи руснаците отново залагат на проклетите си лаборатории в надпреварата за надмощие? Звучи доста зловещо.

— Трафикът на дрога носи стотици милиарди долари. Това е сериозен мотив. Прибави към него и съблазнителната идея, че Русия може да превърне земите на враговете си в пустиня, и нещата лесно излизат от контрол.

— Под врагове на Русия имаш предвид моята и твоята страна, нали?

— Отношенията ни никога не са били много приятелски въпреки разведряването и усилията на Горбачов и Елцин.

— Но това не обяснява събитията в парка. Защо е била поставена бомбата?

— Очевидно са имали причина.

Стоун се приближи към кота нула и надникна в кратера.

— Все още нямаме отговор и на въпросите, които постави Райли Уийвър — отбеляза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Как така изведнъж е изсъхнало предишното дърво? И защо не са засипали ямата след засаждането на новото?

— Точно това искаше да разбере агент Грос.

— А сега и ние.

— Ами Ашбърн? Нали тя щеше да се занимава с разследването?

— Предпочитам сам да свърша работата.

— За да не загубим още някой агент, нали? — тихо подхвърли тя.

Стоун не отговори.

Един час по-късно стояха пред Джордж Сайкс, който беше облечен в униформа на Службата по поддръжка на обществените паркове. Според Грос той бе отговарял за засаждането на дървото. Здрав мъж в отлична форма, който едва не строши пръстите на Чапман при ръкуването. После тя ги разтри дискретно.

— Кленът не показваше никакви признаци на заболяване — отсече категорично Сайкс. — Но изведнъж при една от рутинните обиколки на парка открихме, че е почти изсъхнал. Нямаше начин да бъде спасен. Лично аз се разстроих много, защото беше там от години.

— Значи го извадихте и поръчахте ново дърво, така ли? — попита Чапман.

— Да — кимна Сайкс. — Много внимаваме за насажденията, които влизат в парка. Те трябва да бъдат специално подбрани.

— Така чухме и ние. А разсадникът в Пенсилвания е бил един от редовните ви доставчици, така ли?

— Да. Вече споделих това с агент Грос.

— Ясно. Разпитваме ви още веднъж предвид нещастието, което се случи с него.

— Какъв кошмар! — промълви Сайкс. — Наистина ли е замесен човек от разсадника?

— Така изглежда — сдържано отвърна Чапман. — Какво ще ни кажете за времето между доставката и засаждането на дървото?

— Държахме го в охраняем склад на няколко преки от Белия дом.

— А после го пренесохте тук с помощта на кран, така ли? — обади се Стоун.

— Точно така.

— Посадихте дървото, но ямата остана открита — продължи Чапман.

— Да.

— Защо не я зарихте веднага? Тя със сигурност е представлява опасност. Затова и сте я оградили с предпазна лента.

А може би за да бъдат възпрепятствани служебните кучета, добави мислено Стоун.

— Пресаждането на дърво с подобни размери му причинява силен стрес. Затова то се извършва на етапи, между които има проверки на състоянието му. Пренасянето с кран и спускането му в ямата е само един от тези етапи. Началото е поставено още с откопаването на дървото. Най-важно е да бъде извадено бавно и внимателно. Оставихме ямата открита, за да можем да следим състоянието му. На следващата сутрин щеше да бъде прегледано от специалист. Той трябваше да ни представи доклад за точния състав на сместа от пръст, торове и подхранващи добавки за преходния период.

— Звучи ми доста сложно — отбеляза Чапман.

— Наистина е така. Става въпрос за жив организъм, който тежи няколко тона. Най-важно е правилното поливане, което позволява на корените да се захванат.

— Ясно — кимна Стоун. — Но разбрахте ли защо е изсъхнало предишното дърво?

— Причините може да са много — сви рамене Сайкс. — Лично аз виждам за пръв път подобно дърво да умира толкова бързо, но се случва понякога.

— Възможно ли е някой да му е помогнал? — подхвърли Чапман.

— Кой би сторил подобно нещо на едно декоративно дърво? — учуди се Сайкс.

— Ами например някой, който иска то да бъде подменено — отвърна Стоун. — Ако няма ново дърво, няма да има и бомба в корените му.

— Ооо! — сепнато го погледна Сайкс. — Искате да кажете, че са унищожили старото, а после са взривили новото? Какви мръсници, господи!

Стоун остана с чувството, че мъжът насреща му съжалява много повече за унищоженото дърво, отколкото за нещастника, който беше загинал при експлозията.

— Благодаря за помощта — каза той.

— Ясно е, че бомбата е била скрита в корените преди доставката на дървото — заяви Чапман, докато крачеха обратно към колата. — А зеещата яма има второстепенно значение. Запълването й с пръст не би могло да предотврати дистанционното взривяване на бомбата. Радиосигналите със сигурност проникват на известно разстояние под повърхността на земята.

— Значи ключът е в разсадника, но убийството на Кравиц прекъсва всякаква връзка.

— Със сигурност са се погрижили да заличат следите си — кимна Чапман. — Я чакай малко! Открили ли са в караваната му от онези наноботи?

— Доколкото ми е известно, не.

— Но би трябвало да ги има, нали?

— Не знам. Сами ще трябва да установим.

Чапман погледна часовника си.

— Трябва да подготвя доклада си и да информирам сър Джеймс — каза тя.

— А аз ще отскоча до библиотеката да поговоря с Кейлъб.

— Храбрият ти изследовател?

— Той е доста добър, стига да знаеш къде е силата му — усмихна се Стоун.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно? — внезапно попита Чапман.

— Добре — съгласи се той след кратък размисъл. — Къде?

— В един ресторант на Четиринайсета улица, казва се „Сейба“. Отдавна искам да го посетя. Там бихме могли да сравним бележките си. Около седем добре ли е?

Стоун кимна и се отдалечи. Чапман забърза към колата си, но не я насочи към британското посолство, а към един хотел в Тайсънс Корнър, Вирджиния. Взе асансьора до шестия етаж и отключи една врата. Влезе в просторен апартамент с огромен хол, спалня и трапезария. Надникна през прозореца, после свали сакото и обувките си и седна на канапето. Разтри глезените си и внимателно провери оръжието си. Когато на вратата са почука, валтерът вече беше изчезнал.

Отиде да отвори с боси крака.

Мъжът влезе, а Чапман се върна на мястото си.

— Това никак не ми харесва! — недоволно процеди тя.

— В случая няма значение какво ви харесва и какво не — хладно я изгледа директорът на НРЦ Райли Уийвър. — Тази среща е одобрена от най-високо място и от двете страни.

— Откъде да знам, че наистина е така? — рязко отвърна тя.

— От мен, Мери — обади се Джеймс Макелрой, който се появи, накуцвайки, от спалнята.

53

Стоун се отби в болницата при Рубън и чу гръмкия глас на приятеля си далеч преди да стигне до стаята му. От онова, което успя да долови, ставаше ясно, че той настоява да бъде изписан веднага, но докторите искат да го задържат още няколко дни.

На вратата на стаята се появи Анабел.

— Моля те, вразуми го! — отчаяно се примоли тя.