Денят на апокалипсиса

Вратите на първия и третия джип се отвориха и група мъже — всеки носеше тъмни очила и миниатюрна слушалка в ухото си — излязоха и направиха кордон за шефа си. Главният прокурор Стоукс също слезе от задната седалка на средната кола, а зад него плътно го следваше Пеги Стийли.

Репортерите се развикаха, започнаха да задават въпроси, фотографите защракаха с фотоапаратите, а операторите с камерите заразбутваха всички в опита си да заснемат кадри в близък план.

Стоукс закрачи към входа на сградата, без изобщо да трепне. Беше преживявал подобни събития достатъчно често и знаеше, че е важно да запазиш спокойствие и да изглеждаш колкото се може по-достолепен пред медиите. Ако вместо това се пазиш с ръце от светкавиците, журналистите и аудиторията само ще си помислят, че се опитваш да скриеш нещо от тях.

— Господин главен прокурор! — извика един от репортерите. — Вярно ли е, че президентът снощи се е евакуирал от Белия дом?

— Къде се намира президентът в момента? — обади се друг.

Стоукс продължи мълчаливо напред. Годините му адвокатска и юридическа практика го бяха научили да не удостоява с внимание подобни въпроси, но тази сутрин, след това, което се случи, той реши да се позабавлява малко:

— Отивам да се срещна с него.

Главният прокурор и високата стройна блондинка влязоха в сградата и оставиха журналистите отвън, скептично настроени към току-що чутото. Цяла сутрин бяха настоявали пред прессекретаря на Белия дом да разберат къде е президентът, но без резултат. Фактът, че прессекретарят отказа да отговори на въпросите им, само доказваше, че Хейс не е вътре.

Неколцина репортери продължиха да задават въпроси и когато Стоукс влезе вътре, но млъкнаха, след като тежките бели врати се затвориха. Когато суматохата утихна, те чуха шум в небето. Шум, който им беше много познат. Затичаха се на север, встрани от сградата и се заоглеждаха нагоре. Характерното свистене на витла. Само един хеликоптер в света можеше да проникне във въздушното пространство над Белия дом.

Един след друг те започнаха да ругаят Тим Уебър, задето не им е разрешил да отразят пристигането на президента.

> 48

Пеги Стийли прекрасно си даваше сметка, че за пръв път посещава Овалния кабинет. Затова й се искаше външният й вид да съответства на случая, но уви. От прическата, грима и дрехите й имаше какво още да се желае. Както винаги главният прокурор Стоукс беше облечен безупречно, в еднореден костюм „Хюго Бос“. Стийли знаеше, че някой от служителите на Стоукс се е отбил до дома му, където неговата идеална женичка беше приготвила багажа на прокурора в любимата му чанта „Орвис“.

Стийли нямаше свои служители, още не. Поради тази причина беше облякла скучен сив костюм с панталон „Талботс“. Само него успя да метне в багажа снощи. В този костюм нямаше нищо вълнуващо или запомнящо се. И за капак на всичко, тя нямаше под ръка нищо подходящо за него — нито огърлица, нито обици или дори гривна, часовник или шнола за косата. Беше вързала косата си с най-обикновен ластик, а на краката си имаше обувки с плоски подметки „Джил Сейнт Джон“.

Стийли беше идвала десетки пъти в Белия дом за срещи с други висши служители от администрацията. Дори беше седяла на задните редици по време на няколко съвещания на президентския кабинет. Но в тези случаи тя беше само едно сред многото лица. Тази сутрин ситуацията беше различна. Стийли щеше да твори историята, да направи така, че бъдещите поколения да я помнят. Стоукс й беше разказал как рязко е скастрил вицепрезидента и как президентът е реагирал одобрително на постъпката му. Беше се появила прекрасна възможност. От тях се искаше само да се възползват, а Стийли имаше план, който щеше да обслужи интересите на всички.

Президентът влезе в Овалния кабинет с бодра крачка. Джоунс и Кенеди го следваха на няколко стъпки отзад. Стийли се успокои за външния си вид, когато видя, че Хейс е облечен само в неофициален зелен панталон и бяла риза. Успокоението продължи само секунди. Дребен мъж в бяло сако влезе в стаята и донесе тъмносин костюм, изгладена риза, вратовръзка и чифт излъскани до блясък официални обувки.

Президентът пренебрегна двамата си гости и първо се обърна към него:

— Карл, ти си най-добрият.

Върху лицето на стюарда, който неизменно заемаше този пост от двайсет и две години, грейна усмивка:

— Приятно е човек да ви види отново в Белия дом, сър.

Хейс не се съмняваше, че Карл знае какво се е случило тук през последните дванайсет часа, при това по-добре и от най-близките му съветници.

— Благодаря ти, Карл. Моля те, занеси тези дрехи в банята и ни донеси кафе.

— Веднага, сър.

Хейс се обърна към Стоукс и Стийли, които стояха до камината. Хвърли бегъл поглед към Стийли. Забеляза леко недоумяващия й поглед. Той реагира с усмивка, след което бързо се прехвърли на Стоукс. Стийли пък си помисли, че сигурно заради външния й вид президентът я е взел за служител от охраната на главния прокурор, а не за неговата най-добра юристка.

Хейс плесна с ръце.

— Мартин, ти и хората ти свършихте феноменална работа тази сутрин.

— Благодаря ви, господин президент. Целият екип има заслуги.

— Със сигурност.

— Господин президент — повика го Кенеди, — може ли да се обадя от вашия телефон на генерал Флъд?

— Разбира се.

На вратата се почука. Този път влезе жена, която носеше чанта за дрехи.

— Извинете ме, господин президент. — Младата жена веднага се обърна към шефката на кабинета, която стоеше в ъгъла и говореше по мобилния телефон. — Вал, приготвих дрехите ти.

Джоунс покри слушалката с длан.

— Сложи ги в офиса ми.

Стийли си напомни, веднага щом се прибере у дома, да си приготви багаж за непредвидени обстоятелства. Втори път нямаше да я заварят така неподготвена.

— Господин президент — обърна се Стоукс, — запознайте се с моята заместничка, която отговаря за борбата с тероризма, Пеги Стийли.

Хейс се усмихна и протегна ръка.

— Мисля, че сме се срещали и преди. Така ли е?

— Малко или много… да, сър.

— Пеги — продължи Стоукс — изигра важна роля тази сутрин. Именно тя събра всички на вътрешния фронт.

— Тогава позволете да изразя моята благодарност. — Президентът стисна ръката й.

Шефът й малко преувеличаваше, но Стийли нямаше намерение да оспорва думите му точно сега. Щом искаха да й припишат заслугите, защо трябваше да отрича?

— Благодаря ви, сър.

Кенеди приключи разговора с Флъд и се присъедини към групата.

— Здравей, Пеги.

— Добро утро, доктор Кенеди. — Стийли се изненада, че директорът на ЦРУ помни името й. Бяха се виждали само два пъти досега и двата пъти в доста големи групи.

— Генерал Флъд каза, че „тюлените“ от Екип-6 са открили големи количества пластичен експлозив C-4. Според първоначалната оценка те предполагат, че експлозивът е бил предназначен за детонатор на ядреното устройство, което открихме в Чарлстън.

— Детонатор?

— Да.

— Ами другите два кораба? — попита президентът.

— Претърсването продължава, но досега не сме открили нищо.

— Нали няма опасност от втора бомба? — попита Хейс.

— Твърде рано е да изключим такава възможност напълно. Но аз предполагам, че тепърва ни предстои да открием останалите компоненти, необходими за сглобяването на мощна атомна бомба.

— На какво разстояние са другите два кораба от брега?

— На около стотина километра. Акцията ще се ръководи от бреговата охрана, флотът само ще осигурява поддръжка.

— Кога ще знаем със сигурност отговора?

— До един час. Първоначалното претърсване не показа наличие на радиоактивен материал. Сега разместваме товара, за да имаме достъп до съмнителните контейнери.

— Ако откриете нещо, веднага ме уведомете.

— Задължително. — Кенеди погледна часовника си. — Ако ме извините, сър, искам да отида в Ситуационната зала, за да видя какво е последното развитие на ситуацията.