Ден за изповед

63

Оптическият прицел бе марка „Цайс Диавари С“ и Томас Кайнд гледаше през него как тъмносинята алфа ромео се спуска надолу по хълма откъм Беладжо. Кръстосаните нишки падаха точно върху челото на Кастелети и след леко изместване вляво хванаха Роскани по същия начин. После се мярна карабинерът зад волана, колата отмина и Кайнд се отдръпна назад. Не знаеше дали и днес да се нарича S, защото не бе сигурен дали плановете и обстоятелствата ще го доведат до целта.

S като „снайпер“. Избираше това име, когато се подготвяше физически и душевно за убийство от разстояние. За пръв път се повиши сам в елитен снайперист след първото си убийство, когато в Чили застреля фашистки войник от прозореца на една канцелария, докато войската откриваше огън по митинг на студенти марксисти.

С едно завъртане надолу и надясно той хвана в прицела командния пункт на карабинерите малко преди началото на дългата алея към разкошното крайбрежно имение, известно под името Вила Лоренци. Още малко надясно, и вече се целеше в трите полицейски моторници, спрели по на половин километър една от друга и на стотина метра навътре в езерото.

Чрез Фарел бе узнал, че Вила Лоренци принадлежи на знаменития италиански романист Ерос Барбу, който в момента пътувал из Западна Канада и не бил стъпвал във вилата от Нова година, когато организирал тук своя ежегоден бал, едно от най-изисканите събития в Европа. В отсъствието на Барбу с вилата се разпореждал някакъв чернокож южноафрикански поет на име Едуард Муи, настанен срещу задължението да наглежда сградите и да ръководи двайсетината слуги и градинари. По нареждане на Ерос Барбу полицията бе получила разрешение да претърси имението.

Адвокатите на Барбу бяха разпространили официално изявление, че нито той, нито Едуард Муи знае каквото и да било за отец Даниъл Адисън и че никой от персонала не е забелязал край Вила Лоренци да спира кораб. Още по-малко пък да слиза човек, придружаван от четирима санитари.

Томас Кайнд направи няколко крачки напред-назад между дърветата по хълма над вилата, после отново вдигна прицела и видя как алфата на Роскани спира до командния пункт. В същия момент откъм централната сграда се зададе Едуард Муи зад волана на моторна триколка с ремарке, напомняща донякъде стар мотоциклет „Харли Дейвид сън“.

Кайнд се усмихна. Поетът беше облечен в риза с тютюнев цвят, джинси и кожени сандали. Дългата му коса, стегната отзад на опашка, вече почваше да се прошарва по слепоочията и му придаваше вид на изтъкнат хипар или застаряващ рокер.

Роскани и Муи побъбриха за момент, после поетът отново яхна возилото си и потегли към вилата, следван от колата на Роскани и два големи камиона, претъпкани с въоръжени карабинери. Томас Кайнд не се съмняваше, че полицията ще остане с празни ръце. Но и не се съмняваше, че жертвата му е нейде там или в околностите. Значи трябваше да изчака, да огледа и чак тогава да пристъпи към действие. Важното е да имаш търпение.

Хефей, Китай, хотел „Задморски Китай“, 14 юли, вторник

Ли Уън се завъртя неспокойно в леглото. Душната жега не му даваше да заспи. След трийсет секунди пак се извъртя и погледна часовника. Половин час след полунощ. След три часа трябваше да става. След четири — да е на работа. Той отпусна глава. Тъкмо тази нощ най-много се нуждаеше от почивка, а сънят не идваше. Той се помъчи да прогони от ума си всичко, да не мисли какво ще извърши и в какво ще се превърне Хефей само двайсет и четири часа, след като смъртоносният препарат, изобретен от американския хидробиолог Джеймс Хоули, попадне в резервоара за питейна вода на градската пречиствателна станция. Никой не проверяваше водопровода за наличие на полицикличен ненаситен алкохол, а веществото нямаше вкус, цвят и мирис. Подхвърлено в пречистената вода във форма на снежна топка, след размразяването си то щеше да предизвика жестоки спазми на храносмилателната система, последвани от остър пристъп на разстройство и накрая смърт от вътрешен кръвоизлив в срок от шест до двайсет и четири часа. Въведеното количество, пресметнато при концентрация десет части на милион в чаша питейна вода, бе достатъчно за смъртоносно отравяне на сто хиляди души.

Десет части на милион.

Сто хиляди мъртви.

Ли Уън се мъчеше да не мисли за това, но не можеше. Нейде в далечината отекна гръмотевица. Почти в същото време полъхна ветрец и завесите на отворения прозорец потрепнаха. Наближаваше буреносен фронт с вятър и топъл дъжд. До сутринта щеше да е отминал, оставяйки подир себе си кал и още по-непоносима жега. Блясъкът на светкавица освети за миг цялата стая. Осем секунди по-късно налетя гръмотевичен тътен.

Ли Уън тревожно се надигна на лакът и хвърли поглед през стаята. В ъгъла до куфара му имаше малък хладилник. Китайските хотели рядко предлагаха стаи с хладилници, особено в по-малки градове като Хефей. Но този тук бе изключение. Именно затова Ли Уън избра тъкмо него и посочи тъкмо тази стая. В нея имаше не какъв да е хладилник, а с камера, което бе още по-важно, защото в него снощи бе замразил полицикличните „снежни топки“. Щяха да си останат там, докато тръгнеше за пречиствателната станция след около три часа.

Отново проблесна мълния. За момент неоновата фирма на хотела изгасна, после отново светна. Ли Уън окончателно се разсъни. Гледаше в мрака с разширени очи. Само това му лисваше сега — да спре електричеството.

64

Комо, Италия, все още 13 юли, понеделник, 19:00

Смутен и тревожен, Роскани се провираше из претъпканата, набързо оборудвана свързочна зала в централното управление на карабинерите в Комо. Десетина униформени офицери седяха зад маси с телефонни табла, още толкова се привеждаха над компютърни терминали, наблъскани къде ли не, само и само да се поберат в прекалено тясното помещение. Други карабинери тревожно обикаляха между тях с цигари и чаши кафе. Истински военен щаб, организиран преди броени часове за масово издирване на беглеца, след като във Вила Лоренци не се откри и следа от него.

Отсрещната стена бе покрита изцяло с огромна карта на района около езерото. Върху нея малки италиански флагчета отбелязваха пътните бариери, където въоръжени полицаи от Групо Кардинале спираха и претърсваха всяка кола — извънредно тежка задача при този сложен терен и множеството възможни пътища за бягство.

Беладжо се намираше в самия край на триъгълен нос, навлизащ на север в езерото. Самото езеро продължаваше на север, като същевременно разливаше дълги ръкави покрай сушата — към Леко на югоизток и към Комо на югозапад. Градчето Киасо и швейцарската граница бяха на една ръка разстояние в северозападна посока.

Заради разположението си Киасо изглеждаше най-подходящото място за бягство и натам бяха съсредоточили значителни сили, но на италианска територия имаше и други пунктове, където бегълците можеха да се укрият, докато привърши хайката. Градчетата Менаджо, Тремецо и Лено на отсрещния западен бряг. Белано, Гитана и Варена на изток. Васена и Маизано в самия триъгълник, освен тях други селища на запад.

Това бе масова и напрегната операция, засягаща почти всяко семейство и предприятие в областта; нашествието на вездесъщите медии само влошаваше положението. Журналистите тръбяха, че предполагаемият убиец на римския кардинал ще бъде заловен всеки момент, и излъчваха на живо преследването по цял свят.

За Роскани подобни операции не бяха новост. Отлично знаеше какъв цирк се надига около тях. Но колкото й добре да е организирана акция от този мащаб, самите й размери я правят тромава. Новините се сипят от всички страни, решенията се взимат спешно на всички нива. Грешките са неизбежни. Под обстрел човек няма време да размисли на спокойствие, да подири логиката и ходовете, които могат да доведат до успех или провал.

Внезапен шум изотзад накара Роскани да се обърне. За момент зърна как откъм коридора тълпа журналисти обсипва с въпроси влизащите — Скала, Кастелети, капитана и двама моряци от кораба, за който се смяташе, че е докарал в Беладжо отец Даниъл и неговите санитари. Роскани ги последва към нишата в дъното, където един карабинер дръпна завеса, за да им осигури поне малко спокойствие.