Тайната на Торинската плащаница

Гордостта предшествува погибелта. Монахът се отказва от преследването и се връща при колата на жертвата. Има вероятност врагът му да я е изоставил, но това би било голяма жертва за човек в неговото положение, още повече, че защитава и други хора освен себе си. Не, Ефрем е сигурен, че жертвата ще се върне при автомобила. Трябва само да чака – врагът си мисли, че вече е спечелил.

Преди падението сърцето е изпълнено с гордост.

77

ГРАДСКАТА МОРГА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Ейми Чан прекарва цялата сутрин в работа по рутинен случай на отравяне с медикаменти. Самотна седемдесет и пет годишна жена решила да изпие месечната си доза антидепресанти наведнъж и да се сбогува с този свят. Кой може да я обвинява? Градът на ангелите е ад за всеки, който не е млад, красив и обичан.

Ейми си измива ръцете, сваля зелената престилка и облича удобна кафява туника и тесен черен панталон. Връща се в кабинета си и отваря имейла от Мици, която ѝ е изпратила няколко висококачествени снимки на Торинската плащаница. Виждала е някои от тях и преди, но не им е обръщала голямо внимание. Лицето, заснето в близък план, ѝ изглежда най-познато. Въпреки размазаните сивкави черти, то несъмнено изобразява представата на повечето съвременни хора за Христос – с брада, дълга коса и корона от тръни. Ейми преглежда файловете, докато намира по-голяма и по-интересна снимка на тялото.

В снимката има нещо, което веднага буди в нея интуитивното усещане, че нещо не е наред. Вниманието ѝ е привлечено от дланите, особено дясната и пръстите ѝ, които изглеждат твърде големи в сравнение с останалата част от тялото. Тя написва кратко писмо, прикачва снимката и го изпраща на Гюнтер Куентъл във ФБР. Той е световноизвестен експерт по фотограметрия – науката за изчисляване на геометричните свойства на предметите по тяхна фотоснимка.

Преди да направи своите собствени научни проучвания, Ейми преглежда няколко художествени изображения на събитията около тайнствата на възкресението. Пуска търсене в интернет и най-доброто, което намира, е снимка от картината на Джовани Батиста, от шестнайсети век, изобразяваща увиването на сваления от кръста Исус. На нея се вижда, че плащаницата не е много плътно прилепнала около главата и е отворена откъм краката.

Ейми отново поглежда отпечатъците от тялото върху покривалото и вижда, че между тях и изобразеното на картината има несъответствие. За да останат толкова ясни следи от тялото, то трябва да е било увито много плътно, а не покрито хлабаво, както го е нарисувал Батиста.

Ейми увеличава снимката на монитора и оглежда плащаницата сегмент по сегмент, от горе до долу. Това ѝ отнема цял час. Откритията са интригуващи и смущаващи. Частите на тялото са непропорционални помежду си. Изглеждат като нарисувани, а не отпечатани. Колкото повече се вглежда в лицето, толкова повече се засилват любопитството и объркването ѝ.

Челото изглежда твърде ниско в сравнение с останалата част на главата. Ако мъртвецът е лежал по гръб, косата му би трябвало да виси настрани и назад, а не върху главата и лицето. Тя отново поглежда снимката на цялото тяло. Мъжът няма врат, или поне не се вижда такъв. Ейми оглежда за следи от отрязване и снаждане на плата, при което отпечатъкът на врата може да се е изгубил, но не вижда такива.

Още нещо я смущава. Ако увиеш човешки труп с ленено платно, то ще се намачка – ще се появят много дълбоки гънки. Не и в този случай. Върху плата не се виждат такива следи освен на местата, където е бил сгънат за съхранение.

Тя преглежда полицейските архиви със снимки на различни рани и белези от мъчения. Не намира нищо сравнимо с тези, които вижда. Един случай в Канада, при който сериен убиец разпъвал на кръст жертвите си, ѝ се струва обещаващ, но се оказва, че престъпникът е използвал методи, коренно различни от тези на древните римляни. Ейми отново насочва вниманието си към позитива и негатива на плащаницата. Разликата между тях е удивителна. На позитива отпечатъкът на тялото е почти неразличим. На негатива изпъква силно. Както когато напръскаш с луминол местопрестъпление, което е било щателно измито, и кървавите петна блясват с цялото си луминесцентно великолепие.

Телефонът иззвънява и тя подскача стреснато.

– Доктор Чан.

– Guten Tag, schöne Medizinerin!¹⁰

– Гюнтер! – Тя искрено се радва на обаждането му. – Прекрасно е да чуя гласа ти. Как си?

– Аз ли? Много щастлив, след като получих писмото ти. Макар че единствената ти цел е да използваш огромния ми немски мозък.

Тя се засмива:

– Ако исках да използвам нещо друго от теб, огромната ти немска съпруга щеше да ме опече за вечеря в прекрасния си ресторант.

– Да, наистина – въздъхва той. – Но в някой друг живот двамата с теб ще сме любовници, сигурен съм. Кажи сега защо се интересуваш от Торинската плащаница и задаваш глупави въпроси?

– Глупави ли са?

– Ами, разбира се. Питаш дали ръцете и главата са пропорционални спрямо тялото. Отговорът е „не“. Дори височината на тялото е подозрителна. Този човек трябва да е бил около два метра. Исус може да бил Божи син, но не е бил великан. Или ако е бил, явно на никого не му е правило впечатление.

Ейми поглежда една от снимките и вижда какво има предвид той.

– Откъде знаеш всичко това, Гюнтер? Правил ли си вече такова изследване?

– Не се налага. Има много направени вече. Нямам външни координати, с които да се сравни тялото, но размерите на плащаницата са добър ориентир. Има и още нещо – ако сравниш размерите на отпечатъка от задната страна с предната, ще видиш, че той е с пет сантиметра по-дълъг.

– Може би платът се е разтегнал и е деформирал отпечатъка. Това би обяснило и твърде широките длани.

– Радвам се, че си толкова непредубедена. Трябва да говориш с един английски професор. Ще потърся номера му и ще го помоля да ти се обади.

– Той непредубеден вярващ ли е, или е атеист?

– Вярващ. Много убеден вярващ. Въпреки че съм прав, по-добре говори с него и с хората от ИПТП – Изследователски проект „Торинска плащаница“. После използвай собствения си ум, за да се убедиш, че това е фалшификат – фал-ши-фи-кат.

– Твърдиш, че е фалшификат?

– Убеден съм. Няма никакво съмнение. Дори мога да ти кажа кой е фалшификаторът.

– Кой?

– Не бързай толкова. Ще ти струва една вечеря следващия път, когато дойда в Лос Анджелис.

– Чудесно, но първо ще се обадя на Астрид, за да ѝ кажа къде отвеждам мъжа ѝ.

– Няма нужда.

– Добре, кой е фалшификаторът?

– Отвори си имейла. Току-що ти изпратих един документ.

¹⁰ Добър ден, красива докторке (нем.) – б. пр.

78

ТОРИНО

В шест часа вечерта на Ник вече му е дошло до гуша. От неефективността на карабинерите. От борбата в този чужд град, където е невъзможно да паркираш и животът тече изнервящо бавно. От цялото проклето разследване на убийството на Тамара Джейкъбс.

През последните два часа проследява адреси, свързани с обажданията на Кракси, и единственият резултат от усилията му е адско главоболие и толкова задънени улици, че може да запълни цял атлас с тях. Фредо ги връща на паркинга пред участъка на „Беато Себастиан Валфре“. Оттам Карлота изпраща Ник до хотела и се опитва да му се извини:

– Съжалявам, че не стана – че не открихме Кракси.

Той е твърде ядосан, за да отговори.

– Ще проуча някои неща, като се върна в участъка – обещава тя. – Ти си почини, изглеждаш уморен. Утре ще открием Роберто Кракси, сигурна съм.

Сигурно сама не си вярва, мисли си Ник.

Карлота се качва след него по стълбите, докато той отваря входната врата на хотела.

– Ще дойда да те взема утре сутрин в девет, става ли?

– Добре – отговаря той, като се опитва да звучи любезно. – Надявах се на по-бързи резултати – на ясна следа. Извинявай, ако съм бил сприхав. Знам, че се опитваш да ми помогнеш. Grazie.