Ден за изповед

На сутринта след пищното обществено погребение на римския кардинал Палестрина бе свикал все още дълбоко потресените си противници — Маршано, префекта на Епископското сдружение Жозеф Матади и генералния директор на Ватиканската банка Фабио Капици — на съвещание в личната си вила в Гротаферата край Рим. Често използваше това уединено място за „задълбочени“ разговори и именно там им бе представил за пръв път своя „Китайски протокол“.

След пристигането си тримата бяха отведени настрани от вилата в малко дворче, сгушено сред отлично поддържана зеленина. Седнал край масичка от ковано желязо, Палестрина пиеше кафе и въвеждаше данни в портативния си компютър. Фарел стоеше зад стола му като добре школуван иконом с желязна десница. Присъстваше и трети човек — кротък и симпатичен, още ненавършил четирийсет. Беше слаб, среден на ръст, с черна коса, пронизващи сини очи и облечен — Маршано го помнеше много добре — с двуредно тъмносиньо сако, бяла риза, тъмна вратовръзка и сив панталон.

— Мисля, че не познавате Томас Кайнд — каза Палестрина, докато сядаха, и небрежно махна с ръка, сякаш представяше нов член на някакъв частен клуб. — Той ни помага да координираме „положението“ в Китай.

Маршано и днес изпитваше същата вълна от ужас и недоумение, която бе забелязал у всички останали — внезапно подвитите тънки устни на Капици; неудържимия страх в добродушните очи на Жозеф Матади, — когато Томас Кайнд се изправи и любезно ги поздрави, задържайки поглед върху всеки от тях.

— Buon giorno, монсиньор Капици… Кардинал Матади… Кардинал Маршано.

В онзи момент Маршано си спомни, че е виждал преди година Кайнд заедно с някакъв дребен китаец на средна възраст. Всъщност само го бе зърнал отдалеч, когато двамата с отец Даниъл отиваха на среща с Пиер Веген. По онова време нямаше представа кой е този човек и го запомни само заради китаеца. Но беше истински ужас да го види отблизо, да знае какво представлява и да чуе името си от устните му, докато онзи го пронизва с поглед.

А тихата наслада на Палестрина от тяхната неприкрита реакция им подсказваше недвусмислено кой и по чия заповед е убил папския наместник. Поканата да се явят във вилата беше ясно предупреждение, че ако някой от тях тайно споделя възгледите на покойния кардинал, не одобрява китайските планове на Палестрина и възнамерява да се обърне към светия отец или Кардиналския съвет, ще си има работа с Томас Кайнд. Палестрина чисто и просто демонстрираше чудовищната си наглост с това театрално представление в своя цирк на ужасите. Нещо повече, даваше ясен знак, че в най-скоро време започва войната за превземане на Китай.

А след това, сякаш не му стигаше досегашното предизвикателство, Палестрина плъзна огромна длан по буйната си побеляла грива и им каза, че са свободни.

Пред погледа на Маршано отново изплува миниатюрният касетофон върху бюрото сред полумрачния кабинет. В своята изповед бе разказал на отец Даниъл за убийството на кардинал Парма и собственото си съучастничество в безумния план на Палестрина да завладее Китай за църквата — не само чрез подмолни машинации с инвестициите на Ватикана, но и с далеч по-ужасни методи, предвиждащи гибелта на безброй невинни китайски граждани.

Без да подозира, с тази изповед бе подписал смъртната присъда на отец Даниъл. Първия път се намеси Господ, или може би съдбата. Но след като станеше ясно, че отец Даниъл е жив, Томас Кайнд щеше да тръгне по дирите му. А от човек като Кайнд просто не можеше да се избяга. Палестрина нямаше да допусне втори провал.

46

Пескара, Виа Арапиетра, 11 юли, събота, 7:10

Томас Кайнд седеше зад волана на взета под наем бяла ланча и чакаше някой отсреща да отвори вратата на номер 1217, където се намираше частната санитарна компания.

Хвърли поглед към огледалото, приглади косата си и пак впи очи в отсрещната фасада. Фирмата отваряше в седем и половина. Това, че бе подранил, не означаваше, че и други ще го сторят, особено в събота сутрин. Нищо, щеше да чака. Важното е да имаш търпение.

7:15

Пред номер 1217 притича някакъв мъж по спортен екип. Седемнайсет секунди по-късно в обратната посока мина момче с колело. Улицата пак опустя.

Търпение.

7:20

Внезапно в огледалото изникнаха двама полицаи на мотоциклети. Томас Кайнд не трепна. Полицаите наближиха бавно и отминаха. Вратата отсреща оставаше затворена.

Томас Кайнд се облегна назад и отново обмисли онова, което знаеше засега — че бежова камионетка ивеко последен модел с италиански регистрационен номер РЕ 343552 е напуснала болницата „Санта Чечилия“ в четвъртък вечерта точно в десет часа и осемнайсет минути. Вътре имало пациент, милосърдна сестра и двама мъже, вероятно санитари.

Според информацията, която поиска и в крайна сметка получи от Фарел, „Санта Чечилия“ беше една от осемте болници в цяла Италия, приели през последната седмица анонимен пациент. Нещо повече, единствено тук бяха приели мъж на възраст около трийсет и пет години. И този пациент беше изписан малко след десет часа предната вечер.

След като пристигна вчера около пладне, Кайнд отиде право в „Санта Чечилия“. Една бърза обиколка потвърди подозренията му — частната болница разполагаше със система от охранителни камери, следящи не само коридорите и общите помещения, но и всички входове и изходи. Надяваше се наистина да е толкова ефикасна, колкото изглеждаше.

В канцеларията Кайнд се представи като търговски служител на миланска компания за охранителни системи и помоли да разговаря с началника на охраната.

Отговориха му, че началникът на охраната е излязъл и ще се върне едва към осем вечерта. Томас Кайнд кимна и обеща да намине отново.

Около осем и петнайсет двамата водеха учтив разговор в кабинета на началник — охраната. Кайнд делово обясни, че след взривяването на автобуса за Асизи и убийството на римския кардинал правителството се бои от нова терористична вълна. После запита дали болницата е взела допълнителни мерки за безопасност.

Учудващо младият началник на охраната най-спокойно го увери, че няма повод за тревога. Малко по-късно двамата влязоха в центъра за оперативна охрана и седнаха пред шестнайсетте монитора, предаващи изображения от камери в цялата сграда. Един от екраните привлече вниманието на Томас Кайнд. Точно това бе търсил. Камерата над изхода за линейки.

— Камерите ви работят по двайсет и четири часа в денонощието, нали? — запита той.

— Да.

— Пазите ли всичко на запис?

Началникът на охраната посочи към тясно помещение, където в полумрака блестяха червените светлинки на работещи видеокасетофони.

— Ето там.

Томас Кайнд забеляза, че младежът се гордее с постижението си. Оставаше само да му изръкопляска и да използва тази слабост. Точно това и стори, като подчерта колко е впечатлен от организацията, развълнувано придърпа стола си по-напред и помоли да види как точно работи системата за съхранение на записите. Запита дали например могат да му покажат кой е пристигнал или отпътувал с линейка в точно определен час… ами… да речем снощи около десет.

Началникът на охраната се усмихна широко и натисна няколко бутона върху централното табло. Екранът пред тях светна. В горния десен ъгъл изникна часът и датата, после се появи задният вход за линейки. Младежът превъртя малко на бърз ход, после включи на нормална скорост, когато пристигна кола. Двама санитари излязоха и понесоха пациент навътре към болницата. Виждаха се ясно лицата както на санитарите, така и на пациента.

— Вероятно имате стопкадър — каза Кайнд. — Ако възникнат проблеми и полицията поиска да знае номера на колата…

— Гледайте — отвърна шефът на охраната.

Той превъртя лентата назад, докато линейката изчезна. После отново я върна кадър по кадър и задържа изображението, на което ясно се виждаше номерът.