Тайната на Торинската плащаница

Ник Каракандес стои като хипнотизиран на прозореца в евтината хотелска стая. Пред очите му невзрачната какавида на нощта се превръща в екзотичната пеперуда на деня. Някъде там, сред тайнствените форми, под червените керемидени покриви и в тумбестите куполи на древните църкви се крие причината, поради която се наложи да пропътува хиляди километри. Взема си душ в банята, която е толкова тясна, че дори мравка би получила клаустрофобия; после си слага черни дънки, бяла риза и лилав вълнен пуловер с остро деколте, който все още намирисва на импрегниращата течност, с която обработва лодката си. Сяда на хлътналия дюшек и за минута си припомня основната следа, по която Мици го изпрати тук.

Парите.

По-точно поредица от международни банкови преводи, които Сара Кени е наредила по искане на Тамара Джейкъбс на името на някой си Роберто Кракси. Разписките, разгънати пред него на леглото, документират плащания от 5000 долара месечно в продължение на единайсет месеца, плюс две по-големи суми от 25 000. Общо около сто хиляди. Добра сума. Печалба, за каквато много хора биха нарушили закона.

Другата следа идва от посещението на писателката в Торино. От касовите бележки, намерени в бюрото ѝ, личи, че през последните две години е идвала четири пъти. Два – за последните шест месеца. Едното посещение е само шест седмици, преди да бъде убита. Ник се надява, че разписките от хотели, ресторанти и таксита ще му помогнат да проследи движението ѝ. Освен това разполага с разпечатка от телефонните ѝ разговори през последните четири месеца, която показва над трийсет обаждания до и от един номер в Торино. Когато Ник поглежда цифрите, го обхваща лошо предчувствие. Да говориш с мобилен телефон в Италия е скъпо. Значи сигурно го е направила от съображения за сигурност. В такъв случай номерът, който Ник търси, вероятно е на предплатена карта.

Закусва във влажния и твърде проветрив салон, отопляван с вентилаторни радиатори, поставени в основата на белещите се кремави стени. Избърсва кондензираната влага от прозореца до масата и поглежда над заскрежените поляни към едно павирано дворче, обрамчено с цветни лехи и кипариси в големи саксии. През лятото това място вероятно напълно се променя и минава за уютно и приятно.

Една млада сервитьорка, може би дъщерята на собственика, му донася капучино, от онова, което правят само в Италия – силно кафе с дебел слой от гъста пяна, в която лъжичката може да стои права. Взема чаша портокалов сок от масичката за сервиране и изяжда две домашни сладки.

След закуската се връща в стаята, измива си зъбите, взема голямото си черно кожено яке и слиза във фоайето да чака полицая, който трябва да му служи за свръзка с карабинерите. Сяда на един стар диван и се опитва да разбере нещо от актуалния брой на „Кориере дела сера“. Лоша идея. Единствените думи на италиански, които знае, са „кианти“, „куатро формаджи“ и няколко ругатни от „Семейство Сопрано“.

Елегантна жена с тъмносиньо сако и стигаща до коленете пола в същия цвят прекъсва престореното му четене.

– Signore Кари-кан-дис?

Той вдига очи.

– Ка-ра-кан-дес. Да, аз съм.

Тя е две-три години по-млада от него, има къса тъмна коса и наситеносини очи.

– Luogotenente² Капелини. Карлота – представя се, като уверено му подава ръка.

Ник е изненадан. Дори засрамен, че по подразбиране е очаквал офицерът за свръзка да е мъж.

– Ник. Приятно ми е да се запознаем.

– Добре дошъл в Торино, Ник. – Тя усеща, че е очаквал мъж; повечето хора реагират като него. – Готов ли сте да тръгваме?

– Да.

Той сгъва вестника и го връща на изтърканата дървена масичка. Карлота тръгва напред.

– Първо ще минем през кабинета ми, там можем да поговорим поверително. След това ще ви заведа където искате да отидете. Моят capitano ми каза, че искате да проследим няколко номера. Имам хора, които ще ви помогнат.

– Музика за ушите ми.

Тя не разбира:

– Scusi³?

– Извинявайте, такъв е изразът. Много се радвам.

Улиците са широки и павирани, прорязани от жлебовете за трамвайните релси. Отгоре, на фона на мътносивото небе, се откроява черна паяжина от електрически жици. Докато вървят, Ник забелязва ръкохватка на пистолет под якето на Карлота.

– Винаги ли носите оръжие?

– Si⁴. Винаги. Войник съм, трябва да съм въоръжена. – Тя докосва пистолета. – Но освен това ми харесва. – Усмихва се. – Обичам да стрелям.

Той я поглежда закачливо:

– По какво? По предмети или по хора?

– Не – засмива се тя. – Не обичам да стрелям по хора.

– Дори по лоши?

– Не, никога не съм го правила. Но да стрелям на стрелбището, това много го обича. – Карлота сгъва пръстите си, сякаш държи пистолет, и имитира стрелба. – Много добра.

Ник не се съмнява. Стрелбата със сигурност ѝ се удава повече от английския. Но кой е той да я съди, след като не можа да прочете от италианския вестник дори една дума, камо ли да състави смислено изречение?

– Ами вие, Ник? Стреляте ли лошите хора?

– Понякога – отвръща той. – Но не толкова често, колкото ми се иска.

² Лейтенант (ит.) – б. пр.

³ Извинете (ит.) – б. пр.

⁴ Да (ит.) – б. пр.

60

Ефрем се научи да е тих като дете. Монасите шибаха ръцете му с камшик, ако успееха да чуят дишането му.

Научи се да слуша, а не да говори. Обучаваха го първо да се съсредоточава върху онова, което другите казват и правят, и едва тогава да мисли как да отговори. Като момче се научи да забелязва нюансите. Разбра, че един и същи човек се държи различно, когато попадне в необичайна среда, когато е развълнуван, уплашен или уморен.

Научиха го никога да не се държи различно.

Като младеж го научиха на болка. Как да я понася. Как да изключва мислите си, докато нажеженото желязо за жигосване изгаря кожата му. Години му бяха нужни, за да тренира съзнанието си, да го усъвършенства. Научиха го и как да причинява болка. Да я използва като инструмент. Да използва заплахата с физическо страдание, за да върши Божието дело.

В зряла възраст се научи да бъде невидим. Да се движи сред непросветените като един от тях. Да ги гледа и да им се усмихва по такъв начин, че да не привлича внимание, да не предизвиква привързаност и да не оставя никакви спомени. Научи се да се държи така, че веднага да бъде забравян.

Всички тези години на обучение и дисциплина са създали този Ефрем, който сега спира наетата кола на около километър от мястото, където са му казали, че ще бъде мишената. С вдигната яка и наведена глава, за да се предпази от вятъра и дъжда, той тръгва покрай шосето, убеден, че хората в профучаващите покрай него коли изобщо няма да го запомнят.

Монахът прави това, което умее най-добре. Превръща се в ловък фокус. В илюзия. В някой, когото никой не е виждал.

61

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

В къщата мирише лошо. Много лошо. Мирише като нищо друго на земята. Миризма, която малцина са усещали. Снощи трябваше да я изкъпе, а не просто да я забърше с влажната кърпа. Но беше твърде уморен след усилието. Адски изтощен, след като победи мъчителката Ким Бас.

Сега Ем има нужда от него. Той коленичи в спалнята и пали свещите.

Гледката го вцепенява. Тя се променя. Очите ѝ са покрити с дебел млечнобял воал, плътта ѝ се обезцветява. Дори на бледата мъждукаща светлина той вижда зеленикавия оттенък на кожата ѝ.

Джей Джей посяга към лицето ѝ и погалва тъмното рождено петно, Божия символ, който я изпрати при него.

Гравитацията работи неуморно. Кръвта се е оттекла от сърцето и се е натрупала в седалището, гърба и краката ѝ, създавайки грозни морави петна. Бактериите се разпространяват из тялото ѝ и то има вид, сякаш е от восък. Косата ѝ започва да окапва; от отворите ѝ излизат газове и течности, изпускащи в стаята смрад. Той се изправя и се отдръпва. После през главата му минава немислимото. Може би трябва да се откаже. Да намери друго място, където да я сложи да почива. Но още не. Не и докато не стане абсолютно наложително.