Тайната на Торинската плащаница

Мици решава да започне от самото начало. Първият вариант сигурно е най-незавършен, но може да е най-ценен. В по-късните чернови може някои неща да са премахнати, обработени, замаскирани. Тя вдига краката си върху бюрото, обляга се удобно назад и започва да чете. Отдавна не е чела нещо различно от вестник или списание – това е още нещо, което трябва да промени в новия си живот. Мици разлиства страниците и се опитва да хване нишката на сюжета между указанията за заснемане на отделните сцени.

ПЛАЩАНИЦАТА

Тамара Джейкъбс

НАДПИСИ

Празен екран. (Трябва да създава усещане за продължителна и всеобхватна празнота.) Гледайки тази тъмнина, зрителят се чувства затворен, объркан, в безизходица.

От дълбините на нищото се чува вой на пустинен вятър.

Гръмотевица.

Тътенът прелива в звука от чук, който забива пирони в дърво. Воят на вятъра се засилва. После отслабва до звука от женски плач и стенания.

Екранът все още е тъмен.

Като фон започва постепенно усилваща се тягостна музика.

Изведнъж на екрана се появяват черно-бели образи. Позитивни и негативни снимки на лицето от Торинската плащаница.

Близък план на тъмните очи.

Музиката закънтява силно.

Бърза смяна на кадри, които изобразяват нещо като трънен венец. Музиката е насечена, пронизителна, като акцентира всеки кадър. Образите изглеждат накъсани, намачкани, надраскани, като стара черно-бяла филмова лента, която се върти през старомоден прожекционен апарат.

На екрана се размазват капки кръв. Намокрят плащаницата, попиват в плата, после избеляват с хода на вековете.

Близък план към долния край на плащаницата; камерата показва местата, където са били увити дланите и стъпалата – където се е пропила червената кръв. Кадърът се отдалечава от погребалното покривало и екранът отново потъмнява.

Отслабващото ехо от далечен плач се смесва със заглъхващия вой на свирепа вихрушка.

Животът тече, минават векове.

Екранът отново почернява.

НАЧАЛНА СЦЕНА

В предишния черен кадър изникват звезди. Камерата показва широк план от нощното небе, после бавно се снижава, за да се види гледка от съвременно торино, осветено от улични лампи.

ВЪНШЕН ИЗГЛЕД ОТ КАТЕДРАЛАТА „СВЕТИ ЙОАН КРЪСТИТЕЛ”

(звън на камбани)

ИЗГЛЕД ОТГОРЕ КЪМ ВХОДА НА КАТЕДРАЛАТА

Древните порти внезапно се отварят. Излиза шумна тълпа. Хората закопчават палтата си, слагат си шапки, хващат децата си за ръка. Изглеждат весели. Ободрени.

ПРЕЛИВАЩ КАДЪР

Стар свещеник съблича обредните си одежди. Иподяконите събират молитвените книги, гасят свещите, оправят възглавничките за коленичене.

ИНТЕРИОР

Църквата се изпразва и потъва в мрак. Изщракване на ключ от заключването на тежката входна врата.

Отдалечаващи се стъпки по каменните стълби отвън.

На светлината от джобно фенерче се появява мъжко лице. Лъчът осветява плочките на църковния под. Чуваме стъпките му, докато върви и следваме подскачащата светлина. Светлото петно спира и се насочва към мястото, където е заключена торинската плащаница. Вижда се ключалката. Ръка в гумена ръкавица пъха ключ и го завърта. Чува се изщракване и когато вратата се отваря, фенерчето осветява плащаницата.

За две-три секунди нищо не се случва.

Изведнъж проблясва нож.

Изглежда, че невидимият посетител се кани да раздере плащаницата. Да я повреди. Да я унищожи. Светлият лъч се плъзва по плащаницата – появяват се петна (образи, напомнящи онези, които току-що сме видели в началните кадри).

Чува се силен трясък. Фенерчето бързо изгасва.

ЕКСТЕРИОР

Отвън две момчета ритат топка и тя се удря в капаците на църковните прозорци. Те грабват топката и побягват уплашени.

ИНТЕРИОР

В полумрака виждаме лицето на мъжа с ножа, който чака търпеливо.

След като не чува други обезпокоителни звуци, продължава това, което прави.

БЛИЗЪК ПЛАН

Острието на ножа бавно се плъзга по повърхността на древното платно като точене на бръснач върху кожен каиш.

Ножът изчезва. Пауза. Тиксо – като онова, което криминалистите използват за снемане на отпечатъци. Някой го залепва и пак го отлепва.

ЕКСТЕРИОР, ЕРУСАЛИМ, 32 Г. СЛ.ХР.

Камерата бавно показва хълмист пейзаж от Близкия изток, дървета, камили, тълпа от хора, които се блъскат и надничат да видят нещо. Събират се все повече и повече. Чуваме мъжки глас.

Камерата се издига над главите на множеството и показва Христос, който проповядва.

Мици вдига поглед от сценария и се замисля. Нещо е привлякло вниманието ѝ. Тя отново поглежда задрасканите редове.

Тиксо – като онова, което криминалистите използват за снемане на отпечатъци. Някой го залепва и пак го отлепва.

В дясното поле на страницата е написано на ръка: *прекалено деликатно/н. пр.

„Н. пр.“ вероятно означава „нуждае се от преработка“. Тя размества планината от папки и след кратко ровене намира следващия вариант. В него пише:

Ножът изчезва. Пауза. От лявата страна на кадъра се появява кремав хартиен плик. Някаква ръка вдига плащаницата и леко я изтръсква. От плата падат миниатюрни влакна и кафеникави прашинки. Ръката запечатва плика.

Мици се пита защо Тамара е променила текста. Какво не е било наред в първоначалния вариант? Тя сравнява двата сценария. Единствената видима промяна е премахването на изречението „като онова, което криминалистите използват за снемане на отпечатъци“. Мици се залюлява на стола, сякаш се надява, че движението ще размести някоя заседнала мисъл, блокираната ѝ интуиция. Решава да отиде при Матюс, за да поиска разрешение да изпрати Ник в Торино. Никой от двамата няма да е доволен, но няма друг начин.

Клетъчният телефон на бюрото ѝ иззвънява и тя вдига.

– Мици Фалън – представя се, като все още гледа сценария и се чуди за промените.

– Аз съм.

Тя се вцепенява.

Алфи!

Сърцето ѝ подскача. Тя дръпва телефона от ухото си и го поглежда гневно. Прекъсва, без да чуе какво говори мъжът ѝ. Струва ѝ се някак недостатъчно просто да затвори. Затова изключва телефона напълно. Знае, че трябва да говори с него. Но не сега. Не и преди да е сигурна, че е достатъчно силна за целта.

39

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Управителят Джон Джеймс застава на входа на цеха точно когато сирената оповестява началото на предиобедната почивка в единайсет часа.

– Чакайте! Чакайте!

Налага се да крещи, за да надвика шума от тътренето на столове по дървения под.

– Изчакайте. Искам да ви съобщя нещо.

Шумът отслабва и трийсет жени го поглеждат недоволно. Някои бързат да отидат до тоалетната, други – за кафе или безалкохолно, но най-нетърпеливи са тези, които искат да запалят цигара.

– Снощи Ема Варли подаде молба за напускане и няма да идва на работа.

Съобщението предизвиква няколко изсвирвания и вяло ръкопляскане.

– Това означава, че имаме свободно място за шивачка. Ако познавате някого, който има нужда от работа, кажете му. Кандидатите трябва да представят препоръки от предишен работодател. Това е.

Шумът се възобновява и жените тръгват да излизат. Джей Джей се отдръпва, за да им направи път.

– Добре, че се отървахме от тая – измърморва Джени Харисън, когато се приближава. Трийсетгодишната брюнетка носи косата си вързана на мазен кок и цялата е омацана с грим. – Кучката и без това нищо не вършеше, дърпаше ни назад.