-->

Денят след утре

На нашем литературном портале можно бесплатно читать книгу Денят след утре, Фолсъм Алън-- . Жанр: Триллеры. Онлайн библиотека дает возможность прочитать весь текст и даже без регистрации и СМС подтверждения на нашем литературном портале bazaknig.info.
Денят след утре
Название: Денят след утре
Дата добавления: 16 январь 2020
Количество просмотров: 375
Читать онлайн

Денят след утре читать книгу онлайн

Денят след утре - читать бесплатно онлайн , автор Фолсъм Алън
В Париж един американски хирург разпознава убиеца на своя баща, прободен с нож преди 28 години. В Лондон известен калифорнийски полицай, повикан от Интерпол, разследва серия от загадъчни убийства. В Женева млада лекарка се влюбва в мъж, който ще промени живота й завинаги. В Ню Мексико невзрачна рехабилитаторка е наета да придружава до Швейцария мистериозен пациент. В Германия сто елитни индустриалци се подготвят да честват велико събитие. Една конспирация, която може да промени бъдещето на света.

Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала

Перейти на страницу:

Прескачайки по няколко стъпала наведнъж, Озбърн се спусна в метрото. Видя, че непознатият вече взима билет от автоматичната каса. После се отправя през навалицата към турникетите.

Човекът се озърна и забеляза Озбърн да тича към него откъм стълбището. Протегна ръка напред и пъхна билета в процепа на контролния автомат. Турникетът се завъртя и непознатият мина отвъд. Свърна надясно и изчезна зад ъгъла.

Вече нямаше време за билет. Озбърн блъсна с лакът някаква млада жена, прескочи турникетите, заобиколи един висок негър и се втурна към релсите.

Влакът бе на перона. Озбърн видя непознатия да се качва. Внезапно вратите се затвориха и влакът потегли. Озбърн изтича още няколко крачки напред, после спря, задъхан и изтощен. Пред него имаше само лъскави релси и пуст тунел. Човекът бе изчезнал.

2.

Мишел Канарак го погледна през масата, после протегна ръка. Очите й блестяха от обич и нежност. Анри Канарак положи ръка върху нейната и отвърна на погледа. Днес беше петдесет и вторият му рожден ден; тя бе едва на трийсет и четири. Бяха женени вече почти осем години, а днес тя му бе казала, че чака първото им дете.

— Тази вечер не е като другите — прошепна тя.

— Да. Днес е празник. — Той лекичко я целуна по ръката и наля в чашите червено бордо.

— За последно — каза Мишел. — Докато се роди бебето. Щом съм бременна, край на пиенето.

— Значи и аз няма да пия — усмихна се Анри.

Навън се сипеше пороен дъжд. Вятърът разтърсваше прозорците и керемидите по покрива. Живееха в таванското апартаментче на една пететажна сграда, разположена на авеню Вердие в квартал Монруж. Анри Канарак беше хлебар — всяка сутрин излизаше в пет и се прибираше едва към шест и половина вечерта. Налагаше му се да пътува почти час до пекарната, която се намираше близо до Гар дю Нор в северната част на Париж. Това удължаваше работния ден. Но Анри не се оплакваше. Беше доволен от своя живот и най-вече от мисълта, че ще става татко на петдесет и втората си година. Или поне смяташе, че е доволен — до тази вечер, когато чужденецът го нападна в кафенето и сетне го преследва чак до метрото. Изглеждаше американец. Възраст около трийсет и пет години. Добро телосложение, здрава мускулатура. Облечен като бизнесмен във ваканция — с джинси и скъпо спортно сако.

Кой беше той, дявол да го вземе? Защо бе сторил това?

— Добре ли си?

Откри, че Мишел го гледа втренчено. Накъде бе тръгнал Париж, щом вече и един скромен хлебар не можеше да си изпие кафето, без да го нападне някакъв непознат? Мишел настояваше да отидат в полицията. После да наемат адвокат и да съдят собственика на заведението.

— Да — промърмори Анри. — Добре съм.

Не искаше нито да се обажда в полицията, нито да съди заведението, макар че с лявото око едва виждаше, а горната му устна беше подпухнала и посиняла там, където юмрукът на онзи безумец я бе размазал върху предните зъби.

— Хей, ама аз ще ставам татко! — възкликна той, опитвайки да смени темата. — Да не съм видял повече тъжни физиономии! Тая вечер са забранени!

Мишел стана от масата, мина зад него и го прегърна през врата.

— Искам да се любим. Да отпразнуваме чудесния нов живот за трима ни — младата Мишел, стария Анри и нероденото бебе.

Анри извърна глава, погледна я в очите и се усмихна. Как да не се усмихне? Обичаше я.

По-късно, докато лежеше в тъмното и слушаше равномерното дишане на Мишел, той се помъчи да прогони от съзнанието си образа на тъмнокосия непознат. Но споменът не изчезваше. И заедно с него в душата на Анри се надигаше дълбок, почти първобитен страх — страхът, че каквото и да прави, където и да избяга, един ден ще го открият.

3.

Озбърн ги гледаше как разговарят в коридора. Не беше съвсем сигурен, но предполагаше, че става дума за него. После дребосъкът си тръгна, а високият се върна през стъклената врата с цигара в едната ръка и картонена папка в другата.

— Желаете ли кафе, доктор Озбърн?

Млади и самоуверен, инспектор Метро говореше с тих, любезен глас. Беше рус и висок — нещо необичайно за французин.

— Желая да разбера колко още възнамерявате да ме държите тук.

Бяха го арестували в метрото за нарушаване на обществения ред. При разпита бе излъгал, че гони човека, защото преди няколко часа онзи го нападнал и се опитал да му отнеме портфейла. По чиста случайност скоро след това го забелязал в кафенето.

За инцидента вече беше съобщено на цялата градска полиция. След като стана ясно, че виновникът е Озбърн, полицаите го отпратиха в Централния затвор за нов разпит.

— Вие сте лекар — констатира Метро, като разлисти папката. — Американски хирург-ортопед, пристигнал на посещение в Париж след медицински конгрес в Женева. Живеете в Лос Анджелис.

— Да — потвърди уморено Озбърн.

Вече бе разказвал историята няколко пъти — на полицаите от метрото, на един униформен полицай в някаква друга канцелария, после на цивилния полицай, който го фотографира и взе отпечатъци от пръстите му. Сега в тая тясна стъклена кабинка Метро го караше да повтаря всичко отначало. Дума по дума.

— Не приличате на лекар.

— И вие не приличате на полицай — пошегува се Озбърн, опитвайки да разведри атмосферата.

Метро не реагира на шегата. Може би просто не я бе разбрал, защото английският явно го затрудняваше. Във всеки случай имаше право — Озбърн не приличаше на лекар. При ръст метър и осемдесет и пет, той тежеше около осемдесет килограма. Беше тъмнокос, с кафяви очи и имаше хлапашката физиономия и мускулестото телосложение на спортист от елитен колеж.

— Как се наричаше този конгрес, на който присъствахте?

— Не просто присъствах, а изнесох доклад. Световен конгрес на хирурзите.

Искаше му се да добави: „Колко пъти да ви повтарям едно и също; не говорите ли помежду си?“

Би трябвало да изпитва страх и може би наистина се боеше, но все още беше прекалено възбуден, за да го осъзнава. Нищо че непознатият му се изплъзна — важното бе, че най-сетне го намери. Тук, в Париж! Навярно в момента седеше у дома си или в някоя кръчма, опипваше синините и се чудеше какво го е сполетяло.

— На каква тема беше докладът?

Озбърн затвори очи и бавно преброи до пет.

— Вече ви казах.

— Не сте го казал на мен.

— За нараняванията на предната кръстна връзка. Става дума за коляното.

Устата му бе пресъхнала и той помоли за чаша вода. Метро не го разбра, или се направи, че не разбира.

— На колко години сте?

— Знаете вече.

Метро го изгледа строго.

— На трийсет и осем.

— Женен?

— Не.

— Хомосексуалист?

— Разведен съм, инспекторе. Да имате нещо против?

— От колко време работите като хирург?

Озбърн не отговори. Метро повтори въпроса. Димът от цигарата му лениво се провлачваше към вентилатора на тавана.

— От шест години.

— Смятате ли се за особено добър хирург?

— Не разбирам защо ми задавате тия въпроси. Те нямат нищо общо с онова, за което ме арестувахте. Можете да се обадите в клиниката и оттам ще потвърдят всичко, което ви казах.

Озбърн се чувстваше изтощен и започваше да губи търпение. Но в същото време разбираше, че ако иска да се измъкне оттук, трябва да внимава какво говори.

— Слушайте — изрече той колкото можеше по-спокойно и почтително. — Оказах ви съдействие. Направих всичко, което поискахте. Дадох ви отпечатъци от пръстите, позволих да ме фотографирате, отговорих на всички въпроси. А сега моля да ме освободите или да ме свържете с американския консул.

— Вие сте извършил нападение над френски гражданин.

— Откъде знаете, че е френски гражданин? — запита Озбърн и веднага прехапа устни, но Метро не обърна внимание на думите му.

— Защо го направихте?

— Защо ли?

Озбърн го изгледа смаяно. Та имаше ли поне един ден от неговия живот, в който да не бе чувал отново и отново звука, с който касапският нож се вряза в корема на жертвата? А после ужасяващата въздишка на изненада. И ужаса в очите на баща му, докато се оглеждаше, сякаш искаше да запита: „Какво стана?“, макар че отлично го разбираше. И бавното подгъване на коленете, докато рухваше на тротоара. И страховития, пронизителен писък на някаква непозната жена. И протегнатата към детето ръка с една безмълвна молба: да я докосне, за да облекчи непосилния товар на страха. И погледът, който говореше без думи, че винаги ще го обича.

Перейти на страницу:
Комментариев (0)
название