Денят след утре

Озбърн затвори очи, представи си го и подробно описа външността на Анри Канарак — такъв, какъвто го бе видял преди часове в Париж и такъв, какъвто го помнеше от онзи далечен миг в Бостън. През цялото време Жан Пакар не каза почти нищо, само вмъкваше тук-там по някой въпрос или молеше за уточнение. Не водеше записки, просто слушаше. Накрая Озбърн му даде портрета на Канарак, който бе нарисувал върху лист за писма с емблемата на хотела. Дълбоко хлътнали очи, масивна челюст, назъбен белег под лявото око, прорязващ скулата косо към горната устна, щръкнали почти под прав ъгъл уши. Скицата беше надраскана грубо, като от десетгодишно хлапе.

Жан Пакар сгъна листа и го прибра в джоба на сакото си.

— След два дни ще ви се обадя — каза той. После допи водата и излезе.

Пол Озбърн дълго гледа след него. Не знаеше нито какво да изпитва, нито какво да мисли. По чиста прищявка на съдбата случайният избор на кафене в един непознат град бе променил всичко и бе настанал денят, който Озбърн не вярваше да дочака. Внезапно се бе появила надежда. Не само за мъст, но и за избавление от дългото и ужасно робство, на което го бе обрекъл убиецът. Защото в течение на почти три десетилетия от юношеството до зрялата възраст животът му беше непрестанна мъка, изпълнена със самота, страх и кошмари. Въпреки волята му онзи миг се повтаряше отново и отново в неговото съзнание. Глождеше го безмилостното чувство за вина, породено от убеждението, че по някакъв начин е причинил смъртта на баща си, че би могъл някак да я предотврати, ако беше по-добър син, ако бе проявил повече бдителност, за да забележи ножа, да извика или дори да се изпречи на пътя му. Но това не изчерпваше всичко. Останалото бе още по-мрачно и мъчително. По целия си жизнен път през кабинетите на психолози и психоаналитици, даже в привидната крепост на професионалните успехи, той се бе сражавал безуспешно с друг, далеч по-трагичен демон: вцепеняващият, унизителен ужас на самотата, породен от категоричното доказателство на убиеца колко е мимолетна всяка обич.

Такава бе истината в онзи страшен момент, такава си оставаше и до днес. Тя се повтаряше — отначало, по волята на обстоятелствата, с майка му и леля Дороти, а по-късно с любимите жени и приятелите. След края на детството вината беше изцяло негова. Макар че отлично разбираше причината, той просто не можеше да овладее чувствата си. Още в мига щом усетеше наближаването на истинска обич или дружба, изневиделица го обгръщаше бурна вълна от страх, че някой може отново да му ги отнеме. А след това изникваха недоверието и ревността, срещу които беше безсилен да стори каквото и да било. Простичкият инстинкт за самосъхранение го заставяше незабавно да унищожи всяка възможност за радост, любов и вяра.

Ала днес, почти трийсет години по-късно, причинителят на болестта беше открит. Той се намираше тук, в Париж. И след откриването нямаше да има нито жалба в полицията, нито постъпки за екстрадиране и съдебен процес. Просто човекът щеше да бъде заловен и унищожен безмилостно, както се полага на болест. Имаше само една разлика — този път жертвата щеше да познава своя убиец.

7.

Един ден след погребението Пол Озбърн и майка му се преселиха при леля Дороти в двуетажната къщичка на Кейп Код.

Майка му се казваше Беки — навярно съкращение от Ребека, макар че така и не бе посмял да попита, нито пък бе чувал някой да я нарича другояче. Беше се омъжила за баща му още двайсетгодишна, преди да завърши курсовете за медицински сестри.

Джордж Дейвид Озбърн беше красив, но кротък и мечтателен мъж. Родом от Чикаго, той бе пристигнал в Бостън като студент в Масачузетския технологичен институт и веднага след завършването постъпи на работа в „Рейтеон“, а по-късно се прехвърли в „Майкротаб“ — малка фирма за инженерен дизайн на 128-ма улица. За работата му Пол знаеше само това, че проектира хирургически инструменти. По онова време беше прекалено малък, за да запомни нещо повече.

От мъглявите дни след погребението си спомняше как събраха багажа и напуснаха голямата къща в бостънските предградия, за да се заселят в далеч по-малката къщичка на Кейп Код. Помнеше още, че майка му почти незабавно започна да пие.

Имаше вечери, в които тя приготвяше вечеря за двамата, но не докосваше чинията си и пиеше коктейл подир коктейл, докато загубеше съзнание. Пол помнеше как страхът му растеше с всяка нова чаша и как се опитваше да я накара да хапне нещо, но тя отказваше. Алкохолът я правеше избухлива. Отначало започваше с дребни неща, но рано или късно гневът се насочваше срещу него. Той беше виновен, че не бе сторил нещо — каквото и да било — за да спаси баща си. Ако баща му беше жив, щяха да си бъдат пак в хубавата къща край Бостън, вместо да се свират при сестра й в тая барака на Кейп Код.

А после яростта се обръщаше към убиеца и съдбата, която й бе отредил. След това към некадърната полиция и накрая — срещу самата нея, задето не е добра майка и няма представа как да преодолее подобна трагедия.

По онова време леля Дороти беше на четирийсет, с осем години по-възрастна от сестра си. Неомъжена и възпълна, тази простичка, добродушна жена ходеше всяка неделя на църква и взимаше активно участие в общинските дейности. След като прие Пол и Беки в своя дом, тя положи всички усилия да върне сестра си към живота. Съветваше я да посещава църквата, да постъпи отново в медицинските курсове и някой ден да има професия, с която да се гордее.

— Дороти е чиновничка от градската управа — почваше да мърмори майка му след третата чаша коктейл от уиски и джинджифилово пиво. — Какво знае тя за ужаса да отглеждаш дете без баща? Може ли изобщо да си представи, че майката на едно десетгодишно момче трябва да си е у дома всеки ден, за да го посреща след училище?

Иначе кой щеше да му помага с домашните? Кой щеше да му готви вечеря? Кой щеше да следи дали не е тръгнал с лоши другари? Дороти не разбираше тия неща. Не беше способна да ги разбере. Само бръщолевеше за църква, професия и нормален живот. Беки се кълнеше, че някой ден ще напусне. С малко повече пестеливост парите от застраховката щяха да им стигнат за самостоятелен живот докато Пол завърши гимназия.

Беки не разбираше едно: че Дороти нямаше предвид нито църквата, нито професията или нормалния живот. Всъщност ставаше дума за пиенето. Дороти искаше тя да се отскубне от алкохола. Само че Беки нямаше намерение да го стори.

Осем месеца и три дни по-късно Беки Озбърн изхвръкна с колата си в залива Барнстейбъл и не помръдна докато купето се пълнеше с вода. Току-що бе навършила трийсет и три. Погребалната служба се състоя на 15 декември 1966 година в Първа презвитерианска църква в Ярмаут. Денят беше сумрачен, ръсеха се първите снежинки. Освен Пол и леля му присъстваха още двайсет и осем души. Повечето бяха приятели на Дороти.

На 4 януари 1967 година леля Дороти стана настойница на единайсетгодишния Пол. Седмица по-късно го записа в „Хартуик“ — частно училище за момчета в Трентън, щат Ню Джърси. Следващите седем години щеше да прекара там, с по два месеца ваканция годишно.

8.

Във вторник лондонските всекидневници отпечатаха портрета, направен по отрязаната глава. Поясняваше се, че става дума за изчезнал човек и се умоляваха всички, които знаят нещо за него, незабавно да уведомят полицейските служби. Даден бе телефонен номер заедно с изричното уверение, че източниците на информация могат да останат анонимни. Според текста полицията се интересуваше само от местонахождението на въпросния човек по молба на дълбоко разтревожени роднини. Не се споменаваше, че става дума за глава с липсващо тяло.

До вечерта не дойде нито едно обаждане.

В Париж една друга рисунка имаше малко повече късмет. Срещу скромния подкуп от сто франка Жан Пакар успя да размърда паметта на един от келнерите, които бяха предотвратили схватката между Пол Озбърн и Анри Канарак в кафене „Стела“.

Дребничкият келнер с изящни ръце и женствени маниери бе видял Канарак преди месец, докато работеше в друго кафене, затворено няколко дни по-късно поради пожар. Също като в „Стела“, Канарак бе дошъл сам, бе поръчал чаша еспресо и бе изпушил една цигара, преглеждайки вестника. Времето съвпадаше — около пет следобед. Кафенето се наричаше „Льо боа“ и бе разположено на булевард Мажента, между Източната гара и Площада на републиката. Правата линия от „Стела“ до „Льо боа“ минаваше край няколко станции на метрото. И тъй като непознатият не приличаше на човек, който се вози с такси, можеше да се предположи, че е пристигнал с кола или пеш. Впрочем, едва ли бе вероятно да търси място за паркиране в най-натовареното време, само за да изпие чаша кафе. Простата логика подсказваше, че е дошъл пеш.