Престпен експеримент

— Не може ли да е погълнала само половината от количеството, което е било в устата й, а останалото да е изплюла? — попита Скот.

Ричард сви рамене.

— Имаше твърде много и в кръвта, и по лицето си, за да предположим, че дозата е била по-малка. Въпреки това количеството върху завивката беше нищожно, а на дъното на чашата имаше само няколко капки. Тъй че, ако е държала пълна чаша, първо трябва да е разляла част от течността върху устните и брадичката си, а после да е изпила останалото. Не е изключено да е било точно така, но аз лично не вярвам. Другият проблем е обувката на крака й.

Той бързо изложи убеждението си, че Ванджи не би могла да ходи удобно с обувки, здраво пристегнати на краката й. Докато слушаше, Кейти си представи лицето на Ванджи. Мъртвото лице, което беше видяла в съня си, и мъртвото лице от леглото се плъзгаха напред-назад във въображението й. Наложи си отново да се съсредоточи върху онова, което ставаше в кабинета, и осъзна, че Чарли говори на Скот:

— … Ричард и аз имаме чувството, че съпругът забеляза нещо по тялото, което не ни каза.

— Мисля, че са обувките — поясни Ричард.

Кейти се обърна към него.

— Телефонният разговор, който проведе Крис Луис. Вече ти споменах за него, Скот.

— Да, така е. — Скот се облегна назад. — Вие двамата — той посочи към Чарли и Фил, — разберете всичко, което можете, за капитан Луис. Вижте коя е тази Джоун. Разберете кога е пристигнал самолетът му тази сутрин. Проверете телефонните разговори, които е провела Ванджи Луис през последните няколко дни. Нека Рета се срещне с лекаря на госпожа Луис и да чуе мнението му относно нейното физическо и психическо състояние.

— Аз мога да ви кажа за физическото й състояние — обади се Ричард. — Или в най-скоро време е трябвало да роди това бебе, или е можела да си спести цианкалия.

— Има и още нещо — каза Скот. — Как се е сдобила с този цианкалий?

— В къщата няма следи от него — докладва Чарли. — Нито капка. Но тя се е занимавала с градинарство. Може да е имала малко от миналото лято.

— В случай, че реши да се самоубие? — Гласът на Скот прозвуча без всякакъв хумор. — Има ли нещо друго?

Ричард се поколеба.

— Може и да се появи — каза той бавно. — Но засега не е сигурно… а и в светлината на това, което чух току-що, може да се окажа на погрешна следа. Затова ми остави на разположение двадесет и четири часа. Тогава може би ще имам какво още да хвърля на масата.

Скот кимна.

— И ми се обади. — После стана. — Надявам се, че всички сме единодушни. Не приключваме този случай като самоубийство. — Той отправи поглед към Ричард. — Още един въпрос. Съществува ли възможност да е починала някъде другаде и после да е била пренесена на леглото си?

Ричард се намръщи.

— Не е изключено… но начинът, по който кръвта се е съсирила в тялото, ми говори, че е лежала в същото положение, в което я намерихме, от момента, когато е погълнала цианкалия.

— Добре — каза Скот. — Просто ми хрумна. Нека да приключваме за тази вечер.

Кейти понечи да се изправи.

— Зная, че е безумие, но… — Усети, че ръката на Ричард я подкрепя.

— Ти наистина изглеждаш доста вдървена — прекъсна я той.

За момент бе изпитала желание да му каже за идиотския сън в болницата. Но сега гласът му я тласна обратно в реалността. Каква глупачка щеше да им се стори. Усмихна се с благодарност на Ричард.

— Вдървена, и то предимно в главата, струва ми се — изкоментира тя.

11

Не можеше да позволи на Една да разруши всичко, което беше създал досега. Ръцете му сграбчиха кормилото. Усещаше как започват да треперят. Трябваше да се успокои.

Каква ирония, че точно тя го беше видяла да изкарва лънкълна от паркинга! Очевидно смяташе, че Ванджи е била в колата заедно с него. Но в момента, в който разкажеше своята история на ченгетата, всичко щеше да приключи. Представяше си въпросите: „Значи вие сте закарали госпожа Луис до дома й, докторе. Какво направихте след това? Такси ли си повикахте? По кое време беше това, докторе? Според госпожица Бърнс вие сте напуснали паркинга малко след девет часа вечерта.“

Аутопсията без съмнение щеше да потвърди, че Ванджи е починала приблизително по същото време. Какво щяха да си помислят, ако им кажеше, че се е върнал пеша до болницата в тази буря?

Една трябваше да бъде заставена да мълчи. Медицинската му чанта беше на седалката до него. Единствената вещ вътре беше преспапието от бюрото му. Обикновено вече не носеше чанта със себе си, но тази сутрин я беше взел, защото възнамеряваше да сложи вътре мокасините. Беше решил да вечеря някъде навън в Ню Йорк и да остави обувките в различни контейнери за боклук, които щяха да бъдат изпразнени на другата сутрин.

Само че днес Хилда пристигна по-рано от обикновено. Стоеше във фоайето и му говореше нещо, докато той си обличаше сивото палто от туид. Подаде му чантата и шапката. Беше невъзможно в нейно присъствие да измъкне обувката от шлифера си и да я премести в чантата. Какво щеше да си помисли тя? Но нямаше значение. Шлиферът беше окачен в дъното на дрешника. Тя нямаше причини да го пипа. Тази вечер, след като приключи с Една, щеше да се прибере у дома, а утре щеше да се отърве от мокасините.

По щастливо стечение на обстоятелствата Една живееше съвсем близо до болницата. Ето защо той знаеше къде се намира апартаментът й. Няколко пъти, когато я сковаваше ишиас, той й беше носил работа за вкъщи. Сега беше необходимо само да провери номера, за да бъде съвсем сигурен. Трябваше да го извърши така, че да изглежда като убийство при грабеж. Кабинетът на Кейти де Мейо щеше да участва в разследването, но с положителност никога нямаше да свържат убийството на някаква си счетоводителка нито с нейния работодател, нито с Ванджи Луис.

Щеше да вземе портфейла й и някакви бижута. Напрегна се и си спомни, че тя притежаваше брошка във формата на пеперуда с мъничък рубин и един годежен пръстен с миниатюрен диамант. Показа му ги преди няколко месеца, когато мина да й остави работа.

— Това беше пръстенът на мама, докторе — обясни тя с гордост. — Те с татко се влюбили един в друг още на първата си среща и той й го подарил на втората. Можете ли да си представите, по онова време и двамата минавали четиридесетте! Татко ми го даде, когато мама почина. Това беше преди три години, а вие знаете, че той я надживя само с два месеца. Разбира се, мама имаше по-тънки пръсти, затова го нося на кутрето. А брошката й подари за десетата годишнина от сватбата.

Той едва издържа досадната декламация, но сега си даде сметка, че като всичко останало тя се оказа потенциално полезна. Тогава стоеше до леглото й, а тя държеше евтината си пластмасова кутийка за бижута в чекмеджето на нощното шкафче. Пръстенът, брошката и портмонето бяха леснопреносими и щяха да докажат по безспорен начин, че убийството е извършено с цел грабеж.

После ще се отърве от тях и от обувките и това ще бъде краят.

Без да се смята Кейти де Мейо. Той навлажни горната си устна с вътрешната част на долната. Устата му беше пресъхнала.

Трябваше да мисли за апартамента на Една. Как щеше да влезе? Дали да не позвъни на входната врата, да я остави да го пусне вътре? Ами ако не е сама?

Само че тя със сигурност щеше да бъде сама. Прибираше се вкъщи да пие. Можеше да го прецени по нервните й, нетърпеливи движения, докато я наблюдаваше от коридора. Тя беше развълнувана, разтревожена и очевидно ангажирана изцяло с историите, които искаше да разкаже утре на ченгетата.

Изби го студена пот само при мисълта, че можеше да й хрумне да си поговори с пациентките на рецепцията, преди да го е уведомила за случилото се с Ванджи. Такива като Една копнеят за публика. Чуйте ме! Обърнете ми внимание! Аз съществувам!

Не за дълго, Една, не за дълго.

Вече караше в нейния район. Миналия път остави колата си отзад, на едно от местата за гости. Дали сега да спре направо там? Беше студено, ветровито и мрачно. Наоколо едва ли щеше да има хора. Ако дойдеше някой, той щеше да бърза и нямаше да забележи една съвсем обикновена тъмна на цвят и средна по цена кола. Миналия път беше заобиколил пеша секцията, в която се намираше нейното жилище. Тя живееше в последния апартамент на партера. Гъсти храсти се мъчеха да скрият ръждясала телена ограда, разделяща комплекса от една стръмнина, която се спускаше на около три метра и свършваше с релси — разклонение на главната жп линия.