Престпен експеримент

Изправи се и избърса очи.

— Ще ви пратя госпожа Волмър, докторе. Няма защо да се тревожите — добави тя с достойнство. — Аз ценя нашата болница. Зная какво значение има работата ви за вас и за пациентите ви. Няма да изтърва нито дума.

Останалата част от следобеда бе запълнена с работа. Една успя да изтласка в дъното на съзнанието си мисълта за Ванджи, тъй като разговаряше с пациентки, насрочваше консултации, събираше пари, напомняше на някои, че изостават с плащанията.

Накрая, в пет часа, вече можеше да си върви. Топло облечена в палто от изкуствена леопардова кожа и подходяща шапка, тя се качи на колата си и се прибра в своя апартамент в „Еджривър“, на шест мили от болницата.

9

В клинично безличното помещение за аутопсии в моргата на област Вали, Ричард Каръл внимателно отстрани зародиша от утробата на Ванджи Луис. Дългите му чувствени пръсти вдигнаха малкото телце и той забеляза, че околоплодната течност бе започнала да изтича. Ванджи Луис нямаше да носи това бебе още дълго. Прецени, че бебето тежи около килограм и половина. Беше момче.

Първородният син. Той поклати глава при мисълта за загубата и остави телцето на прикрепена към масата плоскост. Ванджи се намираше в напреднал стадий на токсемия. Беше невероятно, че някой лекар бе допуснал състоянието й да се влоши до такава степен. Щеше да му е интересно да разбере какъв е броят на белите й кръвни телца. Вероятно ужасно висок.

Той вече беше изпратил в лабораторията проба от околоплодната течност. Нямаше никакво съмнение, смъртта на тази жена бе причинена от цианкалия. Устата и гърлото й бяха силно обгорени. Явно бе погълнала доста голямо количество. Да пази Господ!

Изгарянията от външната страна на устата? Ричард ги огледа внимателно. Опита се да си представи мига, в който е понечила да изпие отровата. Започнала е да преглъща, усетила е как гърлото й пламва, променила е решението си и се е опитала да изплюе течността. И тя е потекла по устните и по брадичката й.

Не му се струваше правдоподобно.

По палтото й бяха полепнали тънки бели влакна. Изглеждаха като от одеяло. Той ги прати за анализ. Сякаш бе лежала на плюшена завивка. Искаше да сравни плюшените влакна с тези от палтото. То изглеждаше доста износено, което означаваше, разбира се, че можеха да са полепнали по него и по друго време.

Тялото й беше ужасно подуто. Оставяше впечатлението, че Ванджи бе облякла какви да е дрехи, които бе успяла да намери, просто за да го скрие.

С изключение на обувките. Това беше друг неправдоподобен момент. Бяха фини и скъпи. Освен това изглеждаха съвсем нови. Малко вероятно бе Ванджи да е излязла с тях в понеделник и да ги е запазила в такова изрядно състояние. По тях нямаше петна от вода или следи от сняг, въпреки че чорапогащникът й беше изцапан с кал дори по глезените. Това не предполагаше ли, че тя е била навън, върнала се е, решила е да излезе пак, сменила е обувките си и после се е самоубила?

Малко вероятно.

И още нещо. Тези обувки бяха ужасно стегнати. Особено на десния крак. Едва е успяла да завърже връзките, а и отпред бяха много тесни. Все едно да си тикаш крака в менгеме. Като се имаше предвид останалата част от облеклото, защо ще си правиш труда да слагаш обувки, които те убиват?

Обувки, които те убиват…

Фразата се запечата в съзнанието му. Той се изправи. Повече нямаше работа тук. Щом се получеха сведенията от лабораторията, щеше да докладва на Майерсън какво бе установил.

Обърна се да огледа зародиша още веднъж. Цианкалият беше проникнал в кръвта му. Също като майка си, той трябва да е умрял в страшни болки. Ричард впери поглед в него. Чудото на живота никога не преставаше да го изпълва с благоговение; ако не друго, при всяка следваща среща със смъртта то нарастваше. Удивляваше го възхитителният баланс на тялото — хармонията на частите му, мускули и влакна, кости и сухожилия, вени и артерии; невероятната сложност на нервната система, умението на тялото да лекува собствените си рани, усилието му да защити своя нероден плод.

Внезапно се приведе към зародиша. Бързо го освободи от плацентата и внимателно го огледа на силна светлина. Беше ли възможно?

Само идея, едно подозрение, което беше длъжен да провери. Човекът, който му беше необходим, се казваше Дейв Брод. Той отговаряше за предродовата диагностика в болницата „Маунт Синай“. Щеше да му прати този зародиш за мнение.

Ако това, което смяташе, се окажеше истина, щеше да има достатъчно основателна причина капитан Луис да бъде разстроен от бременността на съпругата си.

Може би дори достатъчно разстроен, за да я убие!

10

Скот Майерсън, окръжният прокурор на Вали, насрочи среща в пет часа в кабинета си с Кейти, Ричард и двамата детективи от екипа по убийствата, натоварени с разследването на самоубийството на Ванджи Луис. Кабинетът на Скот не отговаряше на телевизионния образ за покоите на прокурора. Беше съвсем малък. Стените бяха боядисани в болезнено жълто. Мебелите бяха овехтели; старите папки бяха посивели, а прозорците гледаха към местния затвор. Кейти пристигна първа. Предпазливо се отпусна в един относително удобен допълнителен стол. Скот я погледна с прикрита усмивка. Той беше дребен човечец с удивително плътен глас. Очила с дебели рамки, тъмни, добре поддържани мустаци и безупречно ушит старомоден костюм, който му придаваше по-скоро вид на банкер, отколкото на блюстител на закона. През целия ден бе в съда по дело, което водеше лично, и се беше чул с Кейти само по телефона. Сега огледа превързаната й ръка, синината под окото и гримасата, в която се сгърчваше лицето й, щом помръднеше тялото си.

— Благодаря ти, че дойде, Кейти — каза той. — Зная колко си претоварена и съм ти признателен. Но по-добре утре си вземи почивен ден.

Кейти поклати глава.

— Не, нищо ми няма, пък и тази неразположеност ще отмине до утре сутринта.

— Добре, но запомни, ако се почувстваш зле, веднага се прибирай вкъщи. — После стана делови: — Случаят „Луис“. С какво разполагаме?

Ричард и детективите пристигнаха, докато тя говореше. Мълчаливо се настаниха на останалите три сгъваеми стола.

Скот слушаше и потропваше с молив по бюрото си. После се обърна към детективите.

— А вие какво ми носите?

Фил Кънингам извади бележника си.

— Това място не е било вила за меден месец. Семейство Луис са ходили на няколко съседски събирания. — Той хвърли поглед към Кейти. — Сестра ти явно се е опитвала да ги приобщи. Всички са харесвали Крис Луис, смятали са Ванджи за досадна, явно го е ревнувала непрекъснато. Липса на всякакъв интерес към каквито и да било дейности на общността. На събирания винаги се държала за него и ужасно се разстройвала, ако разговарял с друга жена повече от пет минути. Той бил много търпелив с нея. Една от съседките сподели как след едно такова събиране мъжът й казал, че ако той бил женен за Ванджи, щял да я убие с голи ръце. А след като забременяла, вече станала наистина непоносима. През цялото време говорела само за бебето.

Чарли беше отворил собствения си бележник.

— Потърсиха я от акушеро-гинекологичния кабинет, за да й насрочат консултация. Казах, че утре ще отидем в болницата, за да разговаряме с нейния лекар.

Ричард заговори тихо:

— Има няколко въпроса относно състоянието на Ванджи Луис, които бих искал да задам на този неин лекар.

Скот го погледна.

— Свърши ли с аутопсията?

— Да. Смъртта без всякакво съмнение е причинена от цианкалий. Починала е моментално. Устата и гърлото бяха силно изгорени. Което води до критичната точка.

Върху кантонерката имаше кана с вода и няколко картонени чаши. Ричард стана, отиде дотам и наля солидно количество в една от чашите.

— Добре — каза той, — да речем, че това е пълно с разтворен цианкалий. Смятам да се самоубия. Поемам голяма глътка. — Той бързо преглътна. Чашата все още бе наполовина пълна. Останалите го наблюдаваха напрегнато. Той вдигна картонената чаша. — По моя преценка Ванджи Луис трябва да е изпила поне стотината грама, които аз погълнах току-що, за да има това количество цианкалий, което установихме в кръвта й. До тук добре. Но възниква един проблем. Отвън устните, брадичката и дори шията й са изгорени. Единственият начин, по който би могло да се случи, е тя да е изплюла част от течността… при това доста голяма част от нея. Но ако е погълнала толкова, колкото споменахме, на една глътка, това означава, че устата й е била празна. Тогава какво е направила — поела е следваща глътка и след това е изплюла течността? Изключено. Реакцията е мигновена.