Игра на богове

— Не.

— Гладна ли сте?

— Ами да — призна Мередит.

— Какво ще кажете да хапнем нещо в бюфета на студиото? Храната не е върхът, но от седмица не сме имали случай на смърт вследствие на хранително отравяне, следователно сме в безопасност.

— Добре. Защо не?

— О, значи наистина сте готова да рискувате! Такива момичета са ми по вкуса — сподели той. — Трябва да се отбия на снимачната площадка за миг, но обещавам да не се бавя.

Докато минаваха през лабиринта от високи сгради, Мередит наблюдаваше Ник Холидей леко развеселено. Изглеждаше постоянно забързан и разговаряше, жестикулирайки бурно. Ентусиазмът от работата му граничеше с маниакална възбуда.

Отидоха на снимачната площадка, и той даде на техническия екип последни указания, преди да заведе Мередит в бюфета. Докато обядваха — храната се оказа доста по-добра от неговите описания, — обсъдиха плана за интервюто и той даде някои идеи. Разреши й да заснеме част от работния му ден, за да го използва в репортажа, и Мередит се зарадва. Той се превръщаше в един от най-сговорчивите обекти, с които бе работила. Нищо чудно Кей да излезе права, помисли си тя — може пък късметът й да заработи.

Ник Холидей говореше открито за произхода си и студентските си години в университета на Лос Анджелис. Разказа й за човека, благодарение на когото направил дебюта си.

— Постоянно висях пред порталите на студията — припомни си той. — Бях чувал, че доста хора са си намерили работа по този начин. Един ден ми провървя. Том Райън ме забеляза. Сигурен съм, че си чувала за него.

Мередит кимна. Та кой не го знаеше? Мнозина считаха Том Райън — истинска холивудска легенда — за един от най-преуспелите режисьори и продуценти в историята на киното.

— Райън се смили над мен и поиска да види някои от работите ми. Хареса ги и ето ме тук. — Ник се ухили. — Аз, разбира се, не съм първият, на когото е дал тласък в кариерата. Той е движещата сила зад някои от най-големите имена в Холивуд — Сара Галисън, Грант Малори, Елизабет Уелдън, Тара Спенсър…

— Май беше женен за Елизабет Уелдън — припомни си Мередит.

За пръв път видя Ник да свъсва вежди.

— Да. Близо пет години, докато тя починала през петдесет и трета — отвърна той тихо. — Но това е затворена тема. В наши дни никой не говори за това.

— Представяте ли си, че ще се радвате на успех като сегашния? — попита Мередит, доловила желанието му да смени темата. — Дори с подкрепата на Том Райън, известен като човек, който превръща хората в звезди, допускахте ли, че толкова скоро ще постигнете подобни успехи?

Ник се ухили и попита:

— Истината ли?

— Разбира се.

— Не. Трябва да призная, че не допусках — отвърна той честно. — Връхлетя ме внезапно. Искам да кажа: винаги съм бил наясно, че ще успея, но все още щях да вися пред портала, ако в онзи момент не се бе появил Том Райън. Сега кариерата ми надхвърля и най-смелите ми мечти.

Мередит направи пауза.

— Как си обяснявате колосалния успех и на трите си филма? — попита тя. — Превърнаха се в най-големите касови удари всички времена.

— О, не мога да кажа. — Прокара пръсти през косата си. — Може би защото… Израснах в най-типичната американска средна класа, която може да си представите. Преди татко да умре, бяхме толкова обикновени хора, колкото хотдогът е неизменна част от бейзболния мач. Вероятно имам вродена връзка с господин Среден Кинозрител. Вероятно хората харесват моите филми, защото аз харесвам тях, защото съм един от тях.

Тя се усмихна. Отначало възприе всичко като фасада, като внимателно обмислен имидж. Но ако е така? Възможно бе невероятният му успех да се дължи наистина на вродената му хармония с вкуса на кинопубликата, на произхода му от средната класа.

Записът мина по-добре, отколкото Мередит очакваше. Ник настоя да я изпрати до колата и тя му благодари за сътрудничеството.

— Няма за какво — настоя той. — Както вече споменах: всякаква реклама, особено безплатната, ще ми е от полза в момента. Освен това май съм влюбен.

Тя се засмя, без да приема думите му сериозно.

— Винаги ли така бързо припламвате — попита с любопитство.

— Не, невинаги. — Пресегна се и я хвана за ръката. — Какво ще правиш тази вечер?

— Вероятно ще работя извънредно — отвърна тя, като се стараеше тонът й да е непринуден.

— Сериозно говоря, Мередит — настоя Ник. — Какво ще вечеряш?

— Сигурно ще поръчам да ми донесат китайска храна и ще я изям на бюрото си.

Съзнаваше накъде бие и искаше да го отклони.

— Какво ще кажеш да отделиш това време, за да вечеряш с мен? Знам едно страхотно италианско ресторантче в Глендейл…

— Не. Наистина не мога.

— А утре? — не се предаваше Ник.

— Работя до късно почти всяка вечер.

Искаше да влезе в колата, но той не пусна ръката й. Очевидно беше непреклонен.

— Тогава да се срещнем за закуска. Има едно кафене до плажа… Ще ядем навън и ще наблюдаваме изгрева.

— Не мога. Наистина. — Най-после тя успя да измъкне ръката си и се настани зад волана. — Но благодаря за поканата.

— Знам, че нито си омъжена, нито обвързана, защото звъннах в службата ти и попитах. Да не съм те засегнал, или нещо подобно?

— Не, причината не е у теб. Аз… просто не смесвам работата с удоволствието. Не излизам с никого, когото интервюирам — обясни тя плахо.

Тактиката му я затрудняваше да откаже. Запали двигателя, благодари отново и замина, мислейки, че го вижда за последен път.

Нямаше от къде да знае втората причина за успеха на Ник Холидей: никога да не се отказва от нещо, което истински желае.

— Цветя за Мередит Кортни — обяви високо разносвачът на пощата, понесъл дълга бяла кутия през новинарската стая към малкия й кабинет. — За трети път тази седмица — припомни той, ухили се и й подаде кутията. — Някой явно здравата е хлътнал по теб.

— Ще ми се да не го огласяваш из цялата сграда — тросна се тя и отвори кутията.

Не се налагаше да чете картичката. Знаеше кой ги изпраща.

Младият мъж подсвирна леко.

— Този път рози. Добре върви. Чуй съвета ми — не се примирявай с нищо по-малко от женитба.

Мередит свъси вежди и размаха нож за отваряне на писма пред носа му.

— Изчезвай! Иначе ще стана тема номер едно в новините довечера, защото ще те убия пред свидетели.

Той се отдалечи със смях.

Мередит отвори картичката. Посланието винаги гласеше едно и също:

Обич! Увлечение може би, но не и обич, помисли си тя. Та той дори не я познаваше! Ами ако това е начинът да го отстраня, мина й през ума. Защо пък да не излезе с него веднъж?

— Пак ли цветя?

Мередит вдигна поглед. Кей стоеше на прага на кабинета й.

— Пак — кимна тя. — Явно не е склонен да приеме „не“ като отговор.

— Защо не излезеш с него? — попита Кей, влезе и затвори вратата.

— Какво?! — Мередит я изгледа искрено смаяна. — Шегуваш се.

Кей обаче имаше сериозен вид.

— Защо да се шегувам? Или много те харесва, или е собственик на цветарница. Дава си доста труд да те впечатли.

— Така е — мрачно отвърна Мередит. — Нали знаеш как действат кинаджиите. Уверяват всяко срещнато момиче колко го обичат, за да го вкарат в леглото, а после…

— Явно здравата си се опарила от някого — заключи Кей.

— Какво те кара да мислиш така?

— Разпъждаш мъжете. Но да знаеш — не всички са чудовища. — Кей започна да бели портокал. — Ако ме питаш…

— Не те питам! — сряза я Мередит.

— Ако ме питаш — не отстъпи Кей, — според мен проявяваш ненужни предразсъдъци.

— Предразсъдъци ли?

— Точно така. Втълпила си си, че щом Холидей е нашумял режисьор, значи е развратник. Очевидно никога не ти е хрумвало, че в киноиндустрията има и свестни хора, които въобще не се занимават с наркотици, не сменят съпругите си, както ние сменяме дрехите си, и не си падат по упадъчните нрави на Холивуд. Някои от тях дори ходят на църква в неделя и се радват на дълги и щастливи бракове.