Тайфуни с нежни имена

Додето тя продължава малката си роля, разсъжденията ми взимат нова насока. В края на краищата тая жена идва за нещо, казвам си. И това нещо едва ли съм аз. Така че не е зле да се разбере какво е то, щом не съм аз. И после, едно подобно съседство може да се окаже полезно, И после, холната стая ми е наистина съвсем излишна.

— Вие просто ми късате сърцето — промърморвам. — Бих ви отстъпил стаята на долния етаж при съвместно ползуване на хола. Но нищо повече.

— Още от първия миг разбрах, че сте великодушен човек — бъбре дамата, додето я въвеждам. — Даже и съвместно ползуване на хола… Сега вие ми късате сърцето…

— Бих ви го отстъпил целия — отвръщам сухо, — ако не беше телевизорът. Тъкмо тия дни, знаете, върви оная серия, „Черното досие“.

— Но тук е великолепно! — възклицава непознатата, озовала се в просторния хол, над който вече съм загубил част от правата си. — И всичко е в зелено… Любимият ми цвят…

Съседната стая, както и полагащата се към нея баня също предизвикват одобрение. Дамата обаче, противно на обичайната женска психика, отделя по-малко внимание на банята, отколкото на изгледа през прозореца. А изгледът през прозореца обхваща най-вече вилата на Горанов.

— Мисля, че по-добре е още сега да уредим въпроса с наема — предлага жената, когато отново се връщаме в хола.

— Излишно е да бързаме — възразявам. — Пък и трябва да потеглям за работа. Ето ви ключа на външната врата. Извадете си дубликат, а оригинала поставете в кутията за писма.

Подир тия думи кимам за поздрав и си тръгвам със спокойния вид на човек, дето може да си позволи разкоша да ви остави квартирата си ей така по простата причина, че е порядъчен и скучен гражданин, който няма какво да крие.

Когато привечер се прибирам и изваждам ключа от секретното място, едва не се блъскам на входа в някакъв безполов младеж с широкопола шапка, груб дебел пуловер и сини джинси.

„Вече почнаха и посещенията“ — помислям, но в тоя миг хипито ми се вижда подозрително познато.

— На маскарад ли? — запитвам, след като се уверявам, че асексуалният тип не е никой друг, а моята тъй женствена наемателка.

— На художествена дискусия — уточнява дамата хипи.

— А, разбирам. Значи затуй сте се облекли тъй художествено.

— Иначе ще ме смятат за чужд човек. Няма нищо по-неприятно от това да те смятат за чужд човек.

По силата на тая именно максима непознатата се настанява у дома ми като свой човек. Изобщо настанява се у дома ми като у дома си. И го прави без сянка на нахалство и тъй естествено, че дори не го усещам.

Още същата вечер, след като се прибира от споменатата дискусия, тя се отпуска в едно кресло и непринудено оповестява:

— Ох… умирам от глад.

— Хладилникът е на ваше разположение — казвам.

— И ще ми правите компания?

— Защо не, „Черното досие“ вече приключи.

И ние тръгваме към кухнята.

Подир известно ровене в хладилника дамата хипи избира тъкмо туй, което и аз самият бих избрал, най-прозаичното и най-насъщното: яйца и резен шунка.

— Никога ли не спускате завесите? — запитва жената, додето поставя тигана с маслото върху газовата печка.

— За какво трябва да ги спускам?

— Нима не поддържате връзки с другия пол?

— Вие сте първата. А колкото до пола ви… в тоя тоалет.

— Расото не прави монаха, господин… Не знам просто как да ви наричам…

— Името ми фигурира на вратата.

— Видях, но не знам как да ви наричам. Бие как бихте ме наричали мене?

Въпросът ме поставя в затруднение, макар че подир завръщането си от работа съм намерил предвидливо изложена на масата в хола визитната и картичка „Розмари Дюмон, студентка, Берн“. Една луксозна гравирана картичка и при туй съвсем наскоро отпечатана, както проличава, когато размазвам по-силно буквите с пръст.

— Зависи — промърморвам. — Ако смятате да останете по-дълго, бих ви наричал Розмари, понеже и без туй някой ден ще стигнем до това. А ако идвате съвсем за малко…

— В такъв случай наричайте ме Розмари, драги Пиер.

Тя загася печката, оставя тигана на масата върху предварително приготвената дървена подложка, но преди да се разположи на стола, прави две крачки към прозореца и с рязък жест спуска завесата. Навярно сте забелязали, че в живота, противно на театъра, действието нерядко започва именно подир спускане на завесата.

Известно време дамата хипи се храни мълчаливо и очевидно наистина е здравата изгладняла. Сетне, преполовила блюдото, тя запитва ни в клин, ни в ръкав:

— Обичате ли импресионистите, Пиер?

— Да ви призная, аз доста ги бъркам всички тия школи: импресионисти, експресионисти…

— Как може да бъркате импресионизма с експресионизма? — поглежда ме тя с явен укор.

— Ами така… без никакво затруднение.

— Но нали самите думи имат различен смисъл?

— О, думите!… Думите, етикетите, фасадите…

Розмари ме поглежда бегло, сетне отново се съсредоточава върху чинията си.

— Всъщност вие сте прав — забелязва жената две хапки по-късно. — И тук, както обикновено, названията не се покриват с явленията. Но все пак вие няма да твърдите, че не сте чували нищо за художници като Моне, Сисле, Рьонуар…

— Последното име действително ми напомня за нещо — признавам. — Напомня ми за някакви голи жени. Много червени. И ужасно дебели.

— Разбрах — кима Розмари. — Вие не сте от типа на съвременния мъж с широки културни интереси. Вие сте от другия тип — на тесните специалисти. Само не знам каква точно е специалността ви.

— Съвсем прозаична: опитвам се да печеля пари.

— Това всички се опитват, макар и по различен начин.

— Моят начин е търговията. По-точно, вносно-износната дейност. И още по-точно хранителните продукти. Изобщо предполагам, че във вашата класификация на различните типове за мене е отредено най-долното място: типът на човека егоист.

Тя отмества чинията си, поглежда ме отново с беглия си проверяващ поглед и отвръща:

— „Типът на човека егоист“? Съвсем излишно е да го наричате тъй, защото друг тип няма.

— Как така „няма“? А филантропите, търсачите на истината, дори вашите импресионисти?

— Няма, няма — поклаща жената глава като някакво упорито дете. — И вие отлично го знаете.

После се оглежда и отправя поглед към пакета кент. Поднасям й цигара и щраквам запалката.

— Самата същност на живота е присвояване и усвояване, присвояване и преработка на присвоеното: цветето с корените си ограбва и изсмуква почвата, животното опустошава растителността или умъртвява други животни, а човекът… човекът още като зародиш смуче от жизнените запаси на майчиния организъм, за да смуче по-късно млякото от майчината гръд, а още по-късно, за да присвоява всичко, което е по силите и възможностите му да присвои. И ако примерно ние с вас още сме живи и околните не са ни разкъсали, то е само понеже силите и възможностите на повечето хора са твърде жалки…

— Ако разбирам правилно, вие смятате, че всички крадат?

— А вие сега ли узнавате тая подробност? Към каквото и да протегнете ръка, то вече без друго принадлежи някому. Следователно, щом го вземате, вие ограбвате някого. Разбира се, обществото, тоест силните, присвоили си правото да действуват от името на обществото, са създали сложна система от правила, за да осуетят безразборния грабеж и да осигурят привилегията на грабежа единствено за себе си. Но законите и моралът само регламентират грабежа, а не го отменят.

— На лоши работи ви учат в училище — установявам с меланхоличен тон.

— Тия работи не се научават в училището, а в живота — уточнява Розмари, като ми отправя заедно с предизвикателния поглед и гъста струя дим.

— Кой живот? Тоя на бедните бездомни студенти?

— Благодарение на вас вече не съм бездомна. Но колкото да ми е неловко, ще трябва да добавя, че не съм и бедна. Баща ми е натрупал доста пари точно по вашия начин: търговията.

— Кой бранш?

— Не хранителният, а часовниците. Но това е подробност…

— … Която не ви пречи да го третирате като крадец.