Тайфуни с нежни имена

— Не знам защо е нужно да го щадя, след като и всички други наоколо са крадци.

— Включително и вие самата?

— Естествено. Щом се издържам с крадените му пари.

— Логично! — кимам и поглеждам часовника си. — Предполагам, че е време за лягане.

— Наистина. Аз май доста се разбъбрах.

— Навярно червената книжка на Мао е винаги под възглавницата ви…

— И какво ако е така? — поглежда ме тя отново предизвикателно.

— Нищо, разбира се. Въпрос на вкус. Но понеже става дума за вкус, позволете да ви кажа, че тая униформа на хипи съвсем не ви отива. Вашето тяло, Розмари, заслужава по-добра участ.

Пожелавам й лека нощ и поемам към горния етаж.

И може би е въпрос на случайност, но повече никога не я видях в тия оръфани джинси и тоя развлечен пуловер.

„Не пия, не каня гости, не се натрапвам на хазяина, изобщо все едно, че не съществувам…“

Трябваше да призная, че откакто се е настанила у дома, Розмари е оправдала горната си декларация по всички точки освен последната: тя съществува. И го знае много добре. И държи и аз да го знам. Затуй, когато се прибира от лекции привечер, грациозно се полюшва на високите си токове и с това движение придава добавъчен живот на изразителните очертания на бедрата и бюста, а очите — такива очи, че би било грехота да се закриват с очила — ме гледат тъй предизвикателно-закачливо-обещаващо, та… Та няма как да се абстрахирам от съществуването й.

— Скучаете ли? — пита дамата, като захвърли чантата и ръкавиците си на дивана.

И преди да реша какво да отговоря, добавя:

— Тогава нека се навечеряме, а сетне ще скучаем заедно.

Всъщност при нея рисковете от скука са доста минимални. Тя непрестанно мени облеклата си, които е домъкнала в три обемисти куфара, и се прибира вечер ту светски елегантна, сякаш се връща от дипломатически коктейл, ту пременена в спортна рокля с бяла якичка като глезена мамина щерка, ту стегната в дискретен тъмен костюм като персона от деловия свят. Тя непрестанно се мени не само по външен вид, но и по обноски, поведение, настроение и размисли: весела или замислена, бъбрива или мълчалива, артистично настроена или грубо практична, резервирана или агресивна, престорена или искрена, макар че искреността при тая жена хамелеон е нещо доста трудно за установяване.

— Вие ме уморявате с привичките си на хамелеон — позволявам си да забележа при един разговор.

— Надявам се, че знаете какво е хамелеон…

— Някакъв гущер, ако не се лъжа.

— И вие проявявате вулгарния вкус да ме сравнявате с влечуго?

— Имам предвид не влечугото, а непостоянството.

— В такъв случаи сравнявайте ме с някои скъпоценен камък, от тия, очарователно-променливите.

— Кой камък? Аз, както знаете, не търгувам с камъни.

— Например александритът… За него казват, че утринта му е зелена, а вечерта червена. Или опалът, събрал в себе си всички цветове на дъгата. Или лунният камък… или слънчевият камък.

— Прекалено сложно. Също като импресионистите. Не е ли по-добре да прибегнем към нещо съвсем просто: изберете си една индивидуалност и мирясайте върху нея.

— А вие коя бихте ми препоръчали? — запитва тя с предизвикателна усмивка.

— Истинската.

— Истинската? — тя ме поглежда замислено. — А не се ли боите, че ще сгрешите?

Лицето й е хубаво, но за да видите какво точно е това лице, трябва да го издебнете в някой миг на вглъбеност и размисъл, а тъкмо тогава то губи от хубостта си, защото хубостта му е в непрестанните изменения, в гамата от погледи на тъмните очи, в усмивките, полуусмивките и ослепителния смях на червените устни, разкриващи белите красиви зъби, в красноречивите гънки на тия устни, в движението на веждите, в едва забележимите вълни на настроенията, минаващи по това ту наивно и непорочно, ту студено иронично или предизвикателно чувствено лице.

Може би е на 23 години, но ако разбера, че е на 32, това не би ме изненадало особено. Изобщо понякога изглежда на 32, а понякога на 23, обаче аз съм по-склонен към хипотезата на третото десетилетие или — за да бъдем кавалери — към края на второто. Външността нерядко мами, ала начинът на разсъждение, дори когато разсъждението не е съвсем искрено, говори достатъчно ясно, стига да умееш да го дешифрираш.

— Скучаете ли?

Традицията на тоя въпрос, който Розмари неизменно ми отправя, щом се върне от града, датира още от първата седмица на нашето съвместно съществуване. Но като казвам „съвместно съществуване“, не желая да бъда криво разбран. Защото ако дамата се ръководи от правилото „не се натрапвам на хазяина“, то аз от своя страна съблюдавам принципа „не задирям наемателката“.

И тъй:

— Скучаете ли?

Тоя въпрос ми е зададен още в края на първата седмица.

— Съвсем не, поне засега — отвръщам. — Току-що гледах „Черното досие“.

— О, Пиер! Престанете най-после с това досие и с тия клоунади. Вече достатъчно ви познавам, за да знам, че използувате телевизора най-вече като осветително тяло.

— Не трябваше да ви казвам, че не разбирам нищо от импресионизма — забелязвам унило. — Фатална грешка. Вие веднъж завинаги ме причислихте към категорията на най-тъпите.

— Съвсем не. Най-тъпите не скучаят.

— А защо смятате, че непременно скучая?

— А какво друго бихте могли да правите, освен да скучаете? Не се разхождате из градината, не се отбивате с приятели в кафенето на спирката, не приемате гости, не играете карти, не проучвате готварската книга, не хвърляте пасианси, не правите утринна гимнастика… какво още?… Изобщо не умеете да потънете в тоя сънен живот на квартала. А щом не умеете да потънете, значи скучаете.

— Не и във ваше присъствие.

— Мерси. Но това не е отговор.

Сетне добавя с променен тон — тя има тази привичка да променя ненадейно тона:

— А може би тайната наистина е тъкмо в това: да се приспособиш към околната летаргия. Щом те е повлякла тая река и щом си обречена докрая да те влачи, най-добре е да се отпуснеш по течението и да не се съпротивяваш.

— Ами че отпускайте се, кой ви пречи — казвам примирително.

— Кой ли? — възкликва тя, наново променила тона. — Желанията, стремежите, мисълта, че бих могла да видя и преживея толкова много неща на тая земя, вместо да вегетирам в това кварталче, забутано нейде сред хълмищата на Бернската област.

— Не си правете илюзии — позволявам си да възразя. — Хората се отегчават не само в Бернската област.

— Да, защото са свикнали със своя край и своя бит. Едно и също нещо, дори да е пуйка с портокали, повторено пет пъти, се превръща в тягост. Секретът е да го напуснеш, преди да се е превърнало в тягост, и да минеш към следващото. Секретът е в промяната, в пътя, в движението, а не в тъпченето на едно място.

— Като ви слуша човек, може да остане с впечатлението, че най-щастливите хора са шофьорите и търговските пътници.

— Не опростявайте нещата.

— Но и вие не ги усложнявайте. Мисля, че ако човек държи на всяка цена да живее по-интересно, би могъл с малко въображение да постигне това навсякъде, дори и в тоя заспал квартал.

— Всъщност, да! — казва тя, наново променила тона. — Ако не по-интересно, то все пак по-малко скучно!

И добавя замислено:

— Трябва наистина да се прави нещо.

Казано в скоби, нямам впечатление, че наемателката ми чак толкова се отегчава. Тя по няколко пъти дневно шари между Остринг и центъра, а и когато е в самия квартал, продължава пак да шари насам-натам — до сладкарницата или до близките магазини, до гората или до селището на Робинзон, един икономично построен ултрамодерен комплекс от другата страна на хълма, дето Розмари има някакви познати от университета.

Когато се прибирам привечер и когато тя ме е изпреварила, неведнаж я заварвам да разговаря край алеята с едни или други съседи. Освен с козовете на обаятелната си външност, тя разполага и с козовете на своята общителност и приветливост, така че не се учудвам твърде, когато една вечер запитва: