Ченге втора употреба

Подир „помня всичко“ имаше още два реда, но бяха задраскани, тъй че не ги възстановявам. Боев, като дръпнат човек, не беше твърде по нежностите.

Писмото не е богато на информация, затуй решавам да потърся за повече сведения Борислав. Намирам го у дома му още следната вечер.

— Май ти прекъснах вечерята — казвам, забелязал, че си дояжда залъка.

— Не се безпокойте.

— Не ми говори на „Вие“, понеже ме принуждаваш и аз да правя същото.

— Както кажете.

Въвежда ме в една стая. Не е нужно да пояснява, че това е стаята на Атина. Тук са окачени снимките на всички географски забележителности, за които се споменава в бележките му. Няма я само Виенската опера. Емил по всяка вероятност я е прибавил в писмото, за да направи удоволствие на Марта.

— Кафе ще пиеш ли? Малко късно е за кафе, но друго нямам.

— На мене не ми е късно.

— Доста време си се туткал, докато донесеш бележките — забелязвам по-късно, когато вече пием кафето.

— Така ми беше заръчал. Не бързай, вика да го предаваш, имам още нещо за дописване. Само ако замина задълго, тогава. И замина.

— Къде? За Виена ли?

— Може и да е за Виена. Ще ида, казваше, да навестя една моя приятелка в столицата на валса.

— Май че спестяваш някои подробности.

— Подробностите вероятно ги има в самите записки.

— Защо „вероятно“? Ти не си ли ги чел.

— Не съм. „Недей да ги бърникаш“ ми каза. „Предай ги на писателя, тъй както съм ги подредил. И не искам да ги четеш“. Дотрябвало ми е да ги чета, казвам. И какво толкова секретно има в тях, та не искаш да ги чета? Обясни ми, че вътре пишел и за мене, та затова. Надявам се, че не е някой донос, викам. „Е, не е донос“. Тогава, викам, какъв смисъл да ги чета.

— А за какво сте ходили във вашето село?

— Не сме ходили.

— Ходили сте. Пише го в писмото.

— Май че го водих веднъж.

— Що не ме заведеш и мен.

— За какво да те водя.

— И вие от службите сте едни. С вашите мании за секретност.

— Каква секретност, бе. Там няма нищо.

— Точно това искам да видя: че няма нищо.

Денят още от заранта предвещава жега.

Ладата на Борислав, която той галено нарича „катафалката“, е вмирисана на изгорял бензин. Опитвам се да потисна миризмата с дима на цигарата си. Колата вече се е измъкнала и от градската част, и от околните квартали, но полето още го няма.

— Доколкото знам, онзи материал в „Ди Пресе“ така и не излезе, забелязвам.

— Платили са мошениците, колкото трябва, за да не излезе.

— А документите?

— И те са изчезнали. Откупили са ги вероятно. Борислав вади от джобчето си полусмачкана цигара, също запалва и пояснява:

— Само че тук са се изпързаляли. Защото Емил не е вчерашен. Оставил е в редакцията само копията. „Помни ми думата, викаше, някой ден всичко ще излезе на бял свят“. Такъв си беше, от онези, вярващите, дето смятат, че доброто накрая винаги побеждава злото.

Най-сетне сме излезли на къра. Наоколо — голи стърнища и спечена земя. Задухал е вятър, но сух и горещ, като че идва от африканските пустини.

— Не виждам само, защо трябваше да я играеш с мене тази игра на криеница — казвам.

— Ти не разбираш — произнася Борислав, като въздъхва леко, сякаш обезсърчен от тъпотата ми. — Боев ми беше приятел. Човекът до края се надяваше статията в онзи вестник да излезе, въобще да настъпи обрат. Затова и не завършваше записките си, искаше да ги завърши с някакъв добър край, понеже немците казвали „енде гут — алес гут“. А сега ти ме притискаш да проваля цялата му история и да разправям, че никакъв добър край не е имало и че краят се оказа един последен провал.

— Нали сам смяташ, че нещата винаги завършват така.

— Не говоря за живота. Говоря за книгата, дето я пишеш. Ако нещата в книгата са също като в живота, тогава на кого са изтрябвали тия ваши книги.

Замълчава, сякаш чака отговор. И понеже отговор няма, добавя:

— Затова не исках всичко да знаеш, та накрая всичко да развалиш.

Равнината е свършила. Катафалката бавно се клатушка между ниски баири, над които свири топлият вятър.

— Напоследък уж все заминаваше и все не тръгваше. „Какво още изчакваш — питам го — да ти светят маслото ли?“. Може и така да се каже, вика, но нека не бъдем песимисти. А вече бяха почнали отново да го следят. И един ден се появи някакъв да го търси. Добре, че си бях в къщи, та аз отворих. Дошъл бил да прибере колата му и паспорта. Дадох му ключа от колата, а паспорта, викам, той сам ще го донесе. Тогава най-после реши да тръгва, но настоя най-първо да го водя на село.

Борислав свива край пътя и загася мотора.

— Да поспрем за малко, че катафалката много загря.

Излизаме от колата, за да изпушим поредната цигара на чист въздух и да се поразхладим на вятъра, дето идва от пустините.

Борислав мълчи, заровен в спомените си. После продължава:

— Какво си се втренчил в това мое село — питам го. — Нали сто пъти ти обясних, че там няма нищо. „Има — вика, — ти сам си ми казал, че има, обаче сигурно си забравил“. Бях му разказал навремето за нашето мизерно сиропиталище, но наистина бях забравил. „Ти си луд — викам, след като разбрах за проекта му. — Ще сложи директорът парите в джоба си и ще ти се изсмее на акъла“. Нали точно затова те водя за свидетел, вика. „Абе и десет свидетели да заведеш, все тая“ казвам. Но нали си го знаеш Емил, науми ли си нещо, иди го разубеждавай.

Млъква и вдига очи нагоре, към изцъкленото обезцветено от жегата небе.

— Няма изгледи да захладнее.

— Ще стане още по-горещо. Ами кажи какво стана в селото.

— Тръгнахме за всеки случай по тъмно и влязохме в дома на директора късно вечерта. От селото е, познаваме се, но все пак трябваше доста да му обяснявам, докато повярва, че някой ще прави дарение, и то, така, без формалности. Подир което Боев извади пачката долари и накара онзи да ги преброи под мой контрол. „Точно десет хиляди са“ потвърди управителят и насмалко да се просълзи от радост. И как няма да се просълзи, след като вече е бил решил, че ги прибира за себе си. Инак всичко мина по план. Тихо влязохме и тихо се измъкнахме от дома. И точно тогава някой от тъмното ни изстреля един пълнител. Явно целеха Боев. Щом той падна, стрелбата спря.

Борислав отново вдига очи към небето. После промърморва:

— Да тръгваме.

Катафалката бавно възлиза по някакъв гол баир. Отвъд, в низината се виждат редките къщурки на бедняшко село.

— Това е то, родният кът — обяснява Борислав. — Откакто го помня все такова келяво село си беше. По-късно изпросихме някакви средства, построихме фабричка за евтина детска конфекция, кооперацията отвори магазин, направихме язовира и развъдихме даже шаран, та селцето живна.