Ченге втора употреба

Елементът на ласкателство в репликата ми е достатъчен, за да се забелязва още от озоновата дупка, обаче непристъпната Брунхилда трудно може да бъде спечелена с някакъв лек комплимент.

— Покойният хер Табаков съвсем не ми е бил приятел — възразява все така хладно тя. — Нямам вашето самочувствие за да считам за свой приятел един толкова изискан човек като него. Бих могла да кажа само, че съм се старала да бъда на необходимата висота при осъществяване на известни операции, родени от неговия изключителен интелект.

— Уважавам скромността ви — съгласявам се отново, — но твърдо съм убеден, че тъкмо вие бяхте неговият най-верен, а бих добавил и единствен помощник, без чието компетентно участие той едва ли би могъл да превърне в дела бележитите си проекти.

Айсбергът вече започва да се разтапя, но за да се ускори този процес налага се да положа още малко старание, като наблегна по-енергично върху клавиша на трагичната орисия на незабравимия хер Табаков, осъден като всеки голям дух да изпита злобата и завистта на околния враждебен свят.

— С риск отново да го приемете като ласкателство, позволете ми да добавя, скъпа госпожо…

— Госпожица.

— Позволете ми да добавя, скъпа госпожице, че вие единствена с вашата отзивчивост и очарование внасяхте полъха на човешка топлота в строгото и студено битие на самотника.

— Добре, добре, хер Боев, излишно е да надувате повече тръбата. Смятам, че използваните от вас суперлативи са достатъчни, за да ви уредя среща, тъй че едва ли е нужно да се преуморявате повече.

— Трогнат съм от вашата отзивчивост — забелязвам, — но позволете ми само да кажа, че думите на признание, които си позволих да изрека, съвсем не са породени от корист, а са израз на конкретните ми наблюдения, натрупани в процеса на съвместната ни работа с хер Табаков.

— „Съвместна работа“, не ми ги разправяйте на мене тия. Като че ли не знам каква беше тази съвместна работа. Тровехте се с онези ужасни пури, заяждахте се непрекъснато и си съперничехте в ухажването на оня булдог.

При последните думи изражението й става страдалческо и тя произнася с въздишка:

— Булдогът!.. Боже мой, съдбата на това грозно куче вечно ще ми тежи на съвестта.

— В какъв смисъл?

— Ами преди инцидента с Хауптман при нотариуса, хер Табаков, предвиждайки възможността за някой жесток обрат, ми бе възложил да заведа Чърчил в пансион за псета. Изпълних акуратно заръката, както съм изпълнявала всички негови поръчения. А няколко дни по-късно от пансиона ми съобщават, представете си, че Чърчил е изчезнал безследно. Избягало е горкото куче и е тръгнало по света да търси господаря си.

— Не се притеснявайте — казвам. — Знаете, че кучето не намери господаря си. За това пък ние намерихме кучето.

И й разправям как съм открил Чърчил върху стълбището на задния вход.

— Ако бяхте започнали с този факт, нямаше да се налага да ме подкупвате с ласкателствата си — забелязва Криста.

Забелязва, да, но няма начин да скрие, че ласкателствата също са извършили своето.

— Понеже стана дума за срещата с Хауптман, как всъщност се стигна до тази среща? — запитвам, решен да се възползвам от затоплянето на атмосферата в кантората.

— Нямаше никакъв Хауптман.

— Искам да кажа, при срещата с нотариуса.

— Нямаше никакъв нотариус.

Подир което дамата, освободена вече от ледените си висулки, разказва, че цялата комбинация е била организирана от гениалния ум на шефа и възложена за изпълнение на вярната до гроб Криста.

— И двете лица, изиграли ролите на наследника и на нотариуса, са добри познати на хер Тодоров. Може би е неловко да ви издавам, обаче това са килъри от старата школа, вече оттеглили се от активна дейност, но приели в случая да направят услуга на шефа.

— Екзекуцията е била предварително запланувана.

— Не бих я нарекла „екзекуция“. Беше възмездие. Изключено е да удряш в лицето достоен мъж като Траян и да не си платиш сметката.

Интимното „Траян“ съвсем неволно се е изплъзнало от устата й. Жената е явно сконфузена от този пропуск, който аз любезно се правя, че не съм забелязал.

— Вярно — спомням си. — Позволиха си тази волност.

— „Волност“ ли? Само че не си я позволиха спрямо вас.

— Причината е, че просто не ме броят за нищо. Както благоволяваше да казва покойният, аз може да съм някаква дребна карта в играта, обаче не съм играч.

И с цел да се оправдая съвсем, добавям:

— Не забравяйте, че и аз отнесох един куршум.

— Ами да сте си отваряли очите — отвръща Криста, която явно е в течение на всичко.

Обсъждането на въпроса би могло да приключи тук. Но подтикван от чисто професионално любопитство, добавям още едно питане:

— Интересно, как сте успявали да поддържате връзка със шефа си през цялото това време.

— Няма нищо интересно. Операцията бе обмислена още преди това, след като на хер Табаков му бе дошло до гуша от набезите на вашите бандити.

— Имаше и не наши.

— Всички са от еднакъв десен. В капана биха могли да влязат и други, но стана така, че тъй наречените „застрахователи“ първи се вредиха. Малките подробности при самото осъществяване ги уреждахме чрез банките. Табаков, както и аз лично, имаме достатъчно тесни връзки със служителите в банките, за да получаваме и предаваме съобщенията си, които се свеждаха до някаква дума или знак.

— Забележителна операция — признавам.

— Това беше лебедовата му песен.

И решила вероятно, че излишно се е разприказвала, запитва:

— Други въпроси има ли?

— Не. Всъщност има един проблем с нашата обща позната Марта, но надявам се, че вие сама, в личен контакт с нея…

— Личен контакт с Марта не предвиждам, поне в близките години…

— Става въпрос само за материалната страна…

— Материалната страна е такава, каквато я е определил хер Табаков. Впрочем, може да й съобщите, че големият му апартамент е записан на нейно име, тъй че би било твърде нахално от нейна страна, ако почне да се оплаква.

— Благодаря за информацията.

— Нямате никакви причини да ми благодарите за каквото и да било. Всичко произтича от решението на покойния ми шеф. Апартаментът бе записан на името на Марта, за да се избегнат високите данъци, които би следвало да плаща, ако беше на негово име. Ето ви и ключовете.

Криста вади от бюрото си връзка ключове и ми ги подава.

— Благодаря. И понеже стана въпрос за завещание, бих искал да ви попитам…

— Шефът не е оставял завещание.

— Той обаче беше изразил пред мене нещо като последна воля…

— Пред вас? В качеството ви на какъв, ако смея да попитам?

— Вероятно знаете, че бях стар негов приятел.

— „Стар приятел“, това не е служебна длъжност. Доколкото разбирам вие сте тук в качеството си на шпионин.

— Не бих употребил точно такава дума. Пратен бях по-скоро за да обсъдя с Табаков съдбата на имуществото му след неговата смърт.

— Знам всичко за мисията ви и за продължителните ви опити да зомбирате шефа. Но щом сте негов стар приятел, би трябвало предварително да разбирате, че мисията ви е обречена. Той никак не беше податлив на внушения. И ако говорим за „последна воля“, волята му, доколкото схващах, беше да се създаде някаква фондация на името му с идеална цел…

— Разбирам — кимам. — Няма повече да ви отнемам времето.

И ставам.

— Не искам криво да ме разберете — произнася Брунхилда на раздяла. — Не ви приравнявам към другите измамници, които се въртяха около него заради парите му. Знам, че и вашата мисия е с идеална цел. Обаче вие сам знаете, че съществуват различни цели.

И като млъква за миг, сякаш търси някакви по-малко обидни думи, добавя:

— Вие воювате за един вече мъртъв свят, хер Боев.

— Как ще я караш от тук нататък? — питам Пешо. — Няма ли да се връщаш обратно в родината?

— Не съм навит да се връщам, другарю началник. Нали вече ви казах.

Говорим си в опела, докато чакам Марта да слезе от етажа. Тя е настояла да я докараме тук веднага след като е научила от мене голямата новина и сега държи да разгледа подробно апартамента, вече като стопанка на имота. Радостното оживление достига връхната си точка, когато разтваряме секретната стаичка, а подир туй и самата каса. Запомнил съм точно кодът на отварянето, макар в момента да съм се правил на разсеян. Сега оставям дискретно Марта сама да проверява съкровището си и слизам да я чакам долу с Пешо.