Ченге втора употреба

Богомил Райнов

Ченге втора употреба

Тази книга е роман, сиреч плод на писателско въображение.

Героите, обстоятелствата в нея са недействителни.

Всяко възможно сходство с реални лица и факти е напълно случайно.

Първа част

НАЙ-ПОСЛЕ У ДОМА

Цюрих е хубав град — това го пише във всички пътеводители. Изобилства с разни забележителности и е разположен на прочутото Леманско езеро. Но след като си киснал тук сума време без работа и след като нямаш представа колко още ще киснеш, красотата на града и околностите му престава да те вълнува. Занимаваш се с по-дребни неща — примерно къде да влезеш и да изпиеш едно кафе.

На малкия площад имаше две кафенета: „Кристал“ и „Селект“. Ако бях влязъл в „Кристал“, вероятно щях да си спестя някои бъдещи неприятности. Аз обаче не можех да зная това, затуй напосоки влязох в „Селект“.

Подир яркото слънце навън заведението ми се стори мрачно. Почти тъмно и почти безлюдно. Разбрах, че не е безлюдно, когато на масата ми, едновременно с поръчаното кафе, се появи и Боби.

— Помниш ли кой съм?

— Как не. Напоследък все за тебе мисля.

— Тогава почерпи.

И без да чака съгласие, заръча на минаващия келнер:

— Арнолд, едно мартини, моля.

Да срещнеш българин в Цюрих не е рядко явление. Швейцарците дълго преди падането на стената негодуваха, че този град се е превърнал в разпределителна гара на източноевропейските гастарбайтери. Подобно твърдение едва ли би могло да засяга Боби. Той никога в живота си не е бил арбайтер. Освен туй в момента беше друсан. Не прекалено. Смръкнал бе само поредната си доза.

— Кент ли пушиш? — запита, след като отпи глътка от донесеното мартини.

Поднесох му пакета. Запали, вдъхна дълбоко дима и бавно го изхвърли, заедно е въпроса:

— Как е Вальо?

— Нямам представа.

— Ти ли го натопи?

— Не знам за какво говориш.

— Говоря си просто.

Отпи още глътка и погледна през витрината.

— Онази трошка твоя ли е?

Кимнах. Имаше предвид сивото ми беемве, паркирано до насрещния тротоар.

— Свършила е курса. Не възразих.

— Бих могъл да я откарам до автомобилното гробище срещу дребно заплащане.

— А новата кола кой ще ми я достави?

— Пак същите, дето им слугуваш. Толкова добре слугуваш, пък те не плащат. Резил.

— Ще прощаваш — промърморих, като погледнах часовника си. — Но трябва да вървя.

— Върви, върви. И много здраве на Вальо. Погледна ме с погаснал поглед и добави:

— Ако е още жив.

Казано е, че не се знае от кой храст ще изскочи заек. Но в същия дух може да се твърди, че не се знае изпод кой камък ще изпълзи змия. Случайната среща с Боби на пръв поглед бе дреболия без значение, обаче патилите и препатили хора не се осланят на първия поглед. Боби бе дребен наркопласьор, от когото преди години бях получавал сведения за друг, по-едър наркопласьор — споменатият Вальо. Лошото е, че наркопласьорите живеят и се препитават на групи — една жилава кръвоносна система, призвана да издържа натиска на околната враждебна среда. И нищо чудно, ако в същия този момент, в който се движех към хотела, Боби вече уведомяваше аверите си за моята поява.

Това опасение се загнезди в главата ми като дребна добавка към усещането за безизходица, което от известно време ме преследваше. Последното указание, получено от Центъра, гласеше: „Стой там и чакай ново нареждане“. Стоях и чаках, вече не знам от кога, а единственият отговор на сигналите ми беше мълчание.

Непредвидената среща с наркомана ме подтикна към най-простото, а може би и най-разумно действие: да се завърна в страната. Не за да нося много здраве на Вальо. Какво става с Вальо, това ми беше известно и без да се връщам.

Същият следобед, след като бях уредил сметката си в хотела, вече се движех с беемвето в посока Сен Гал. Движението по автострадата не бе твърде натоварено, тъй че бързо долових в огледалото за обратно виждане един често повтарящ се елемент: масленозелен Мерцедес, последен модел, движещ се неотстъпно зад гърба ми. Приложих обичайните в подобни случаи няколко трика, за да установя случайна ли бе тази близост с колата ми или нарочна. Нарочна бе, грешка нямаше.

Различавах само човека на волана, мършав мъж с големи тъмни очила. При дистанцията от петнайсетина метра не можех точно да различа колко и какви са спътниците му, обаче това не бе от значение. Ако трябва да бъда гръмнат, работата може да свърши и сам човек. Но в Швейцария подобни неща не се вършат посред бял ден. Това е страна, дотолкова изостанала от динамиката на века, че ако полицаят примерно се спъне в проснатия край пътя труп, той не се задоволява с това да го прескочи, а започва да търси свидетели и да задава въпроси. Изобщо използва всяка дреболия, за да си придава важност.

Започваше да се смрачава, когато беемвето пое край Боденското езеро. Ако преследвачите ми имаха намерение да предявят някакви претенции срещу мене, тъкмо сега бе времето да го направят. Защото тук се срещат границите на три държави и постовете на митничари и полицаи са на всяка крачка.

Движех се без определена цел, следвайки крайбрежното шосе, с надеждата, че онези от мерцедеса ще се отегчат от това безсмислено шляене и ще ме изоставят. Нищо подобно не се случи.

Отдавна бе нощ. Но понеже крайпътните заведения работят денонощно, аз натри пъти спирах да изпия чаша кафе, невъзмутим и безгрижен. Е, не съвсем. Имах все пак и една грижа: да паркирам беемвето така, че да бъде винаги пред очите ми. Когато се озовах отново в Сен Гал, откъдето бях тръгнал да обикалям езерото, реших да продължа към Германия, пресякох границата и се насочих към Кемптен. В съпровод с мерцедеса, естествено.

Главното шосе разтягаше монотонната си бяла писта върху висок насип. Вдясно от него, няколко метра по ниско, тъмнееше тесен второстепенен път, чиято крайна цел се губеше в нощта. Двете шосета бяха разделени от стръмен тревист терен. Да се прехвърлиш от горното шосе в долното през този стръмен терен бе равно на салтомортале. Но ако се има предвид, че аз и беемвето ми бяхме вече почти за изхвърляне, какво значение, ако краят ни настъпеше тъкмо сега и именно тук в тази безлюдна, захлупена от нощта равнина.

В момента шофирах с умерена скорост. Нямаше закъде да бързам. Натиснах газта едва когато в далечината се появиха някакви сгради, заобиколени от високи дървета. Шосето завиваше зад тях — една възможност да изчезна за миг от погледа на преследвачите си, с цел да изпробвам салтоморталето, преди мерцедесът да ме е връхлетял.

Изпробвах го. Ако колата ми, спускайки се по стръмния наклон, се бе преобърнала, не беше необходимо да ни убиват. Щяхме сами да стигнем до леталния изход. Но таратайката, вдъхновена от отчаяната смелост на онези, които нямат какво да губят, издържа. Килна се бясно веднъж натам и веднъж насам, а подир туй, възстановила равновесието си, направи кръгом и се понесе с пълна скорост напред в мрачината, където вероятно се намираше Австрия.

Много хора проклинат самотата, аз направо я обожавам. Имах усещането, че в този бурен и враждебен свят сме останали в момента само аз и нощта. Почувствах се дотам успокоен, та едва не заспах, тъй че нямам точна представа как съм изминал разстоянието от Брегенц до Виена. Сигурен съм само, че повече не видях зад гърба си масленозеления мерцедес.

Подир дългото мотаене по пътищата и при още по-дългото препускане, което ми предстоеше, трябваше да спра, за да отдъхна нейде поне за малко. Мотелът на десетина километра преди Виена ми беше добре познат. Умерени цени, уютни стаи, чисти легла. Единственото неудобство бе, че нямаше как да наглеждам бричката си, а някаква маниакална мнителност ми подсказваше, че трябва да я държа под око.