Ченге втора употреба

В момента Марта, за да не стане жертва на мошеници, има нужда от почтен адвокат или нотариус. Изборът е труден. Особено след като се е изяснило, че единственият ни познат нотариус е човек с по-друга специалност.

Затова я свързвам с Фурман син, който разполага с достатъчно компетентни помощници, за да превърне големия апартамент в авоари, а авоарите в банкова сметка, осигуряваща достатъчно лихви за една добра рента.

Така настъпва и денят на раздялата. Но за тия строго лични неща едва ли си струва да се говори.

— Имам предчувствието, че повече няма да се видим, казва тя.

— Не вярвам на предчувствия — казвам аз. — Спомни си по-добре онова стихотворение.

— Помня го. И като пристигнеш, поне обади се.

Милата Марта. Да се надяваме, че късметът от последните дни ще продължи да я спохожда и в бъдеще. И после, каква е гаранцията, че ако остана тук, бих могъл да я предпазя от всички онези заплахи, с които Съдбата ни пресреща на всяка крачка.

Добре звучи. Особено в случай, че тя действително ще чака. И че аз наистина ще се върна.

Бедната Марта. А може би и щастливата. Знам ли. Бъдещето й, поне що се отнася до материалната част, вече бе уредено. И животът щеше навярно да продължи мирен и тих в уюта на малката спретната къща. Третата възраст. Заглъхващи влечения. Но затова пък, какво спокойствие.

Страсти, страсти. Не е изключено, преди съвсем да затихнат, Марта все пак да си намери някой млад палавник, готов да й помага в изразходването на рентата, преди да я изостави в скръбната компания на похлипващия Чърч и на демодирания телевизор.

Съществува и друга възможност, за която изобщо не бих искал да мисля. Някоя вечер някакви хора могат да я причакат, когато се прибира, за да й пожелаят лека нощ. Ще й запушат устата, за да мине всичко по-тихо, после ще я въведат в собствения й дом и ще я помолят да покаже без излишно губене на време къде е скътала това-онова. Важното в случая би било да не ги дразни с неуместно вироглавие, нито да ги предизвиква с незначителната стойност на намереното. Защото в такива случаи някои хора си изпускат нервите и като нищо могат за изпразнят един пълнител в смаяното лице на домакинята.

Не съм от щастливците, дето виждат бъдещето в розови цветове. Представял съм си всякакви опасности, които биха могли да възникнат пред мене още утре или другиден. Никога обаче не съм допускал, че ще дойде време, когато връщането в родината ще стане за мене така рисковано, като проникване във вражеска територия.

Най-лошото ще бъде, ако още от границата ме отведат направо в ареста. Най-благоприятното — ако Манасиев ми отпусне няколко дни отдих, преди да ме извика за доклад. Случва се нещо средно: Поемат ме наистина още от Калотина, обаче не ме отвеждат в ареста, а при полковника.

Този път мястото на срещата е някъде край Драгоман. Отново неприветлива казармена барака, но няма куче. Само Манасиев е тук. Седи върху войнишко легло и чете вестник. Вдига очи от вестника, кима небрежно за поздрав и сочи насрещния стол!

— Какво ново?

Щом няма даже едно „добре дошъл“, значи напушен е.

— Новото вие го знаете.

— Не знаем подробности.

— Най-важната подробност е, че обектът бе ликвидиран.

— Това го има и във вестниците… Чакай бе, защо „ликвидиран“? Никъде не казват, че е бил ликвидиран.

— Аз ви го казвам.

— Откъде знаеш?

— Умря в ръцете ми.

Равнодушието на полковника е леко разклатено. Вестникарското съобщение гласеше, че бягайки от пожар, Табаков е бил поразен от инфаркт.

Разказвам накъсо за драматичния сблъсък в „Еделвайс“ и за последните минути на Тетето. Когато стигам до детайла със завещанието, Манасиев вече напълно е изоставил позата си на безразличие.

— Къде е това завещание?

Вадя го и му го подавам.

— Но тук е написал само „Аз, долуподписаният Тр…“

— Нали ви казах, че точно тогава го трясна ударът. И за да насоча разочарованието му в друга посока, добавям:

— Той сам каза, че този текст няма никаква стойност като документ и че подписва само, за да не ми скърши хатъра.

— Боев, Боев — произнася с укор полковникът. — Още навремето казвах, че тази твоя привичка да вършиш всичко на своя глава, е най-големият ти недостатък. Че защо когато последния път беше тук не поиска нашите хора да ти приготвят едно професионално изпипано завещание, бе човек, ами си я разнасял тази хартийка без всякаква стойност…

— Ами да са ми го приготвили това изпипано завещание. Аз какво разбирам от тия тънкости.

И за да не помисли, че прехвърлям отговорността на негов гръб:

— Той отказваше да подпише каквото и да било, чак до последния момент, а виждате, че когато накрая кандиса, времето не му стигна да сложи поне един подпис. Така че, каквато и да е била редакцията на документа, резултатът щеше да бъде все същият.

— Може и да си прав. Но сега да оставим това… Впрочем, още една подробност: Този лист, дето ми го даваш е само ксерокопие.

Съвсем очевидно, че е ксерокопие.

— А къде е оригиналът?

— Във Виена. На сигурно място. Не можех да поема риска да пресичам половин Европа с този документ в джоба, въпреки че може да не е никакъв документ…

— Предполагам, че не си забравил къде си го оставил.

— Все още не съм склерозирал дотам.

— В такъв случай ще ми кажеш координатите.

— Засега ще ви кажа само това, че без мое лично участие едва ли ще се доберете до оригинала.

— Осигурил си си значи сериозен повод за още един рейс до Виена. Не те укорявам. Хубав град.

— Ако държах чак толкова на Виена, сега нямаше да бъда тук пред вас, господин полковник.

— Добре де. Казах вече: да оставим за момента това. Разкажи по-подробно как се стигна до онази публикация в „Ди Пресе“. Кой е доставил материалите, как се е свързал с редакцията и други такива.

— Не съм в течение.

— И въобще не си мислил по въпроса.

— Естествено, че съм мислил. Човекът, доставил сведенията е бил изключително добре информиран. А вие по-добре от мене знаете, кои могат да бъдат тези така добре информирани и така добре снабдени с компроматериали хора.

— Ние знаем даже и точно кой е бил въпросният човек. Но в момента аз питам тебе.

— Предполагам, че имате предвид самия Табаков. Но понеже ме питате, ще ви кажа направо, че не съм сигурен, дали е той.

— Какво ти пречи да бъдеш сигурен?

— Ами първо това, че не виждам как би могъл да изпрати въпросните материал от оня свят. И второ, тези материали изобличават и самия него.

— Да, с една дреболия от времето, когато е бил шеф на външнотърговска фирма. За подобни дреболии още в онези години едва ли биха го подвели под отговорност. А не се ли питаш защо в материала няма и думица за прословутата фиктивна сделка с африканската дървесина?

— Нека не забравяме, че публикацията все още не е приключила.

— Не вярвам и да приключи.

— Дано да сте прав. При всички случаи не виждам какъв интерес би имал Табаков да обнародва подобни обвинения приживе. А ако се касае до нещо посмъртно, то е все едно да получим писмо от мъртвец.

— Достатъчно, нека оставим засега и това. Кажи по-добре какво мислиш по третия въпрос.

Не е нужно да уточнява, че третият и най-важен въпрос си остава въпросът за парите. Осведомявам го за разговора си с Криста и за проекта да бъде учредена фондация.

— Фондация, иска им се… Намерили са вече форма да приберат милионите му — мърмори Манасиев.

— Знаете, че не ги разбирам тия неща, но струва ми се, че все още съществува някаква надежда.

— Къде я виждаш?

— Първо в обстоятелството, че Табаков няма наследник. И второ, в случай, че се установят някакви негови задължения към нашата държава…

— Естествено, че ще се установят, и още какви! А за наследника ще видим. Ако се наложи, може би ще трябва да намерим и наследник.