Предателят

Габриел бе влизал в тази стая или в нейни версии много пъти. Беше влизал в нея отривисто в дни на триумф и бе пристъпвал прага й, олюлявайки се, в дни на провал. Бяха го приветствали в това помещение, а веднъж го бяха внесли на носилка с куршум в гърдите. Сега за втори път в живота си той влезе, след като мъже, отдали се на безогледно насилие, бяха взели на мушка съпругата му. Само Шамрон беше там, за да го посрещне. Той можеше да каже много неща. Можеше да каже, че това нямаше да се случи, ако Алон се бе върнал в Израел. Или че Габриел е бил достатъчно глупав да се втурне да издирва руски изменник като Григорий. Обаче не го направи. В действителност той дълго време не продума. Само сложи ръка върху бузата на Алон и се вгледа в зелените му очи. Те бяха кръвясали и със зачервени клепачи от гняв и изтощение.

— Предполагам, че не си могъл да спиш, нали?

Очите отговориха вместо Габриел.

— Не си и ял. Трябва да се храниш, Габриел.

— Ще ям, когато си я върна.

— Професионалистът в мен иска да каже, че трябва да оставим някой друг да се заеме със случая. Обаче знам, че това не е решение. — Ари хвана за лакътя по-младия мъж. — Екипът ти те чака. Изгарят от нетърпение да започнат. Имаме много работа за вършене и твърде малко време.

Като излязоха навън, бяха посрещнати от силен дъжд, завихрян от вятъра. Габриел погледна небето: нямаше луна или звезди, само оловносиви облаци, които се простираха от крайбрежната равнина до Юдейското плато.

— В Йерусалим вали сняг — каза Шамрон. — Тук има само дъжд. — Замълча за миг. — И ракети. Снощи „Хамас“ изстреляха от Ивицата Газа няколко от далекобойните им ракети. В Ашкелон загинаха петима души — бе затрито цяло семейство. Едно от децата било инвалид. Очевидно не са успели да стигнат достатъчно бързо до скривалището.

Лимузината на Ари бе паркирана край бордюра в зоната за ВИП гостите. Рами стоеше до отворената врата с отпуснати до тялото ръце и мрачно лице. Докато Габриел се настаняваше на задната седалка, бодигардът го стисна окуражително за ръката, без да каже нищо. След минута колата се понесе под дъжда по кръговото кръстовище пред летището. В края на пътя имаше табела в синьо и бяло. Вдясно се намираше Йерусалим — градът на вярващите. Вляво бе Тел Авив — градът на действието. Лимузината се насочи наляво, Шамрон си запали цигара и запозна Габриел с последните новини.

— Шимон Пацнер си отвори бюро в дирекцията на държавната полиция. Той наблюдава всяка минута усилията, полагани от италианците по издирването, и подава редовно актуална информация на оперативния отдел.

Пацнер беше шефът на римската им централа. През годините двамата с Габриел бяха имали отделни професионални разногласия, но Алон можеше без колебание да му повери живота си. Киара също.

— Освен това Шимон е провел дискретни разговори с шефовете на двете италиански служби. Те са изпратили съболезнованията си и са се заклели да направят всичко по силите си, за да помогнат.

— Надявам се, че не се е почувствал задължен да им каже за неотдавнашното ни посещение на Лаго ди Комо. Съгласно споразумението ми с италианците, на мен ми е забранено да извършвам операции на тяхна територия.

— Не им е казал, обаче аз не бих се притеснявал твърде много за италианците. Скоро няма да се връщаш там.

— Как е обяснил факта, че Киара е пътувала с телохранители?

— Казал им е, че до нас е достигнала информация за заплахи срещу теб. Не е навлизал в подробности.

— Как са реагирали италианците?

— Както се досещаш, леко са били разочаровани, че не сме споменали това по-рано. Но първата им грижа е да се опитат да установят местонахождението на жена ти. Казахме им, че смятаме, че са замесени руснаците. Името на Иван не е споменавано. Още не.

— Важно е италианците да действат, без да вдигат шум.

— Ще го направят. Последното нещо, което искат, е светът да узнае, че ти си живял във ферма в Умбрия, реставрирайки картини за папата. Служителите на държавната полиция и карабинерите, които са на местопрестъплението, смятат, че жертвата е обикновена италианка. По-високо в йерархията на управлението знаят, че има някаква връзка с националната сигурност. Само ръководителите на службите и главните им помощници знаят истината.

— Какво са предприели досега?

— Провеждат издирване в района на вилата и имат полицаи на всеки входен и изходен пункт по границата. Не могат да претърсват всяка кола, но извършват проверки на случаен принцип и разпердушинват всичко, което изглежда дори и малко подозрително. Очевидно трафикът на камионите, отиващи към швейцарските тунели, е спрян повече от час.

— Знаят ли нещо за това как е била проведена операцията?

Шамрон поклати отрицателно глава.

— Никой нищо не е видял. Те смятат, че Лиор и Моти са били мъртви часове преди икономката да ги открие. Който го е направил, е бил добър. Лиор и Моти дори не са успели да стрелят.

— Къде са телата им?

— Били са откарани в Рим. Италианците ще ни ги предадат по-късно тази сутрин. Надяват се да го направят тайно, но се съмнявам, че ще бъдат в състояние да го запазят скрито още дълго. Някой от пресата сигурно скоро ще го надуши.

— Искам да бъдат погребани като герои, Ари. Не заслужаваха да умрат по този начин. Ако не бях…

— Направи каквото смяташе за правилно, Габриел. Не се притеснявай. Тези момчета ще бъдат погребани с почести на Елеонския хълм. — Шамрон се поколеба за миг, после добави: — Близо до сина ти.

Алон погледна през прозореца. Беше благодарен на италианците за усилията, но се опасяваше, че те бяха просто загуба на време. Не беше нужно да изказва опасението си на глас. От мрачното му изражение Шамрон разбра това. Той смачка фаса си и запали нова цигара.

— Мисли ли как Иван я е открил?

— Не мислих за нищо друго, Ари, освен за това как да я върна.

— Може да са проследили Ирина, когато сте я довели в Италия.

— Възможно е…

— Но?

— Малко вероятно е. От московската ни централа наблюдаваха Ирина няколко дни преди да отпътува от Русия. Беше чиста.

— Дали не са имали екип, който да е чакал на миланското летище и да ви е проследил до вилата?

— Бяхме подготвили наблюдаван маршрут. Няма начин да сме пропуснали руски преследвач.

— Може да са го направили по електронен път.

— С проследяващо устройство? — Габриел поклати глава. — Проверихме я, преди да напуснем летището. В багажа й нямаше предаватели. Направихме всичко точно, Ари. Подозирам, че Иван и неговите приятели от руското разузнаване са знаели отдавна местонахождението ми.

— Тогава защо просто не те уби и не приключи с това?

— Сигурен съм, че скоро ще разберем.

Лимузината се насочи към една отбивка и миг по-късно вече се носеше на север по магистрала 20. Отляво се простираше Тел Авив и неговите предградия. Отдясно се извисяваше сивата стена, която разделяше Израел от Западния бряг. Имаше хора в Министерството на отбраната и сигурността на Израел, които я наричаха „Оградата на Шамрон“, защото той бе пропагандирал години наред нейното изграждане. Разделителната ограда бе допринесла за драстичното намаляване на терористичните актове, но бе нанесла много щети на вече и бездруго ниската репутация на страната в чужбина. Ари никога не бе допускал важните решения да бъдат повлиявани от международното мнение. В действията си той се ръководеше от простата максима: „Прави каквото е необходимо, а после се притеснявай за оправянето на бъркотията“. Сега Габриел щеше да действа съгласно същата доктрина.

— Вече информирахме ли официално руснаците?

— Снощи посланикът им бе повикан в Министерството на външните работи и му бе връчена протестна нота. Казахме му, че смятаме, че Иван Харков е отговорен за изчезването на Киара, и му дадохме ясно да разбере, че очакваме тя незабавно да бъде освободена.

— Как реагира той?

— Каза, че е сигурен, че грешим, но обеща да разгледа въпроса. Официалното опровержение пристигна тази сутрин.