Предателят

30. Щабквартирата на ЦРУ, Вирджиния

Разузнавателните служби наричат шпионите си по различен начин. Службата ги нарича „събиращи агенти“, а отдела, към който работят — Сбирката. Шпионите на ЦРУ са известни като „оперативни работници“ и се използват от Националната тайна служба. Мандатът на Ейдриън Картър като шеф на НТС бе започнал, когато тя още бе известна със старото си име: Дирекция „Операции“. Считан за един от най-талантливите тайни бойци на Управлението, Картър бе участвал във всички големи американски секретни операции, проведени през последните трийсет години. Беше се занимавал с нередовни избори, бе събарял демократично избрани правителства и си бе затварял очите за повече екзекуции и убийства, отколкото искаше да си спомня.

„Правил съм се на Господ в Полша и съм поддържал цяла една година дяволския режим в Салвадор — беше споделил веднъж на Габриел в момент на междуведомствена откровеност. — И като добавка, снабдявах с оръжие фанатичните мюсюлмански бойци в Афганистан, макар да знаех, че един ден те ще сипят огън и смърт върху мен“.

След 11 септември 2001 година Ейдриън Картър бе съсредоточил усилията си главно върху едно нещо: да предотврати друго нападение срещу територията на Америка от силите на световния ислямски екстремизъм. За да изпълни тази задача, той бе използвал тактики и методи, които дори закоравял в битките таен агент като него понякога смяташе за осъдителни. Черни затвори, екстрадиране на заловени, употреба на насилствени техники за разпит: всичко това бе станало публично достояние в ущърб на Картър. Добронамерени водещи журналисти и политици от Капитолия от години жадуваха за кръвта на Ейдриън. Спрягаха го за следващия директор на ЦРУ. Вместо това, той живееше в страх, че един ден ще бъде съден за действията си в глобалната война срещу тероризма. Ейдриън Картър бе опазил Америка от враговете й. И затова щеше да гори вечно в ада.

На следващия ден следобед той очакваше Габриел в конферентната зала на седмия етаж в щабквартирата на ЦРУ — Валхала на раздутата и често нефункционална американска разузнавателна институция. Пълна противоположност на Греъм Сиймор, Картър имаше рошава оредяваща коса и набиващи се на очи мустаци, които бяха излезли от мода заедно с диско музиката, електрическите тенджери за бавно готвене и замразяването на ядрените оръжия. Както бе облечен в момента — с фланелен панталон и жилетка в бургундско червено, — той приличаше на професор от малък университет, от онези, които защитават благородни каузи и постоянно са трън в очите на декана. Картър погледна Габриел над очилата си за четене, сякаш бе леко изненадан да го види, и му подаде ръка. Дланта му бе суха и студена като мрамор.

Алон се бе свързал с него предния ден, преди да напусне Лондон, по обезопасената линия, осигурена от ЦРУ до американското посолство. От каблограмата Ейдриън бе получил само обща представа за нещата. Сега Габриел го запозна с подробностите. В края на изложението Картър взе да преглежда физическите доказателства, като започна от писмото, оставено от Григорий в Оксфорд, и завърши със снимките от камерите за наблюдение на Хийтроу на мъжа, известен под името Анатолий.

— Честно казано — рече Ейдриън, — ние никога не сме вярвали в историята, че Григорий е променил мнението си и е дезертирал отново в родината си. Както може би си спомняш, аз имах възможност да прекарам известно време с него в нощта, когато пристигнахте от Русия.

Габриел естествено си спомняше. Чрез един логистичен подвиг, който само ЦРУ можеше да реализира, Картър бе кацнал с ескадрила самолети „Гълфстрийм“ на летището в Киев само няколко часа след като колата с Габриел и тримата руски бегълци бе преминала границата на Украйна. Алон се беше върнал в Израел, докато Григорий и Олга бяха отлетели за Великобритания, където им дадоха убежище. Картър лично бе завел Елена Харкова в Съединените щати, където й бе даден статут на политически емигрант. Сегашното й местоположение бе толкова стриктно пазено в тайна, че дори Габриел нямаше представа къде я е скрило ЦРУ.

— Ние изпратихме екип, който да говори с Григорий двайсет и четири часа след неговото пристигане в Англия — продължи Ейдриън. — Никой от участниците не изрази скептицизъм относно неговата искреност. След изчезването му наредих да бъдат прегледани аудио- и видеозаписите, за да видим дали не сме пропуснали нещо.

— И?

— Григорий бе чист като сълза. Няма нужда да казвам, че бяхме доста изненадани, когато британците заявиха, че мислят противното. Що се отнася до Лангли, беше съвсем очевиден опитът им да прехвърлят част от вината за изчезването му върху теб. Те няма на кого да се сърдят, освен на себе си. Не трябваше изобщо да му се разрешава да се замесва с опозиционерите, които се мотаят в Лондон. Беше само въпрос на време Иван да го хване.

— Харков още ли е обект на наблюдение на Агенцията за национална сигурност?

— Разбира се.

— Знаете ли, че току-що е продал няколко хиляди противотанкови ракети и РПГ-та на „Хизбула“?

— Чухме слухове по този въпрос. Но за момента проследяването на бизнес делата на Иван е доста назад в списъка ни с приоритети. Нашата първостепенна грижа е да опазим бившата му съпруга и децата му от всяко посегателство.

— Той правил ли е официален опит да ги поиска?

— Преди няколко месеца руският посланик повдигна въпроса по време на рутинна среща с държавния секретар. Държавният секретар се престори на изненадан и каза, че ще проучи въпроса. Тя е добър играч на покер. От нея щеше да излезе отличен оперативен агент. Седмица по-късно заяви на посланика, че понастоящем Елена Харкова и нейните деца не живеят в САЩ, а и никога преди не са живели тук. Посланикът благодари многословно на държавния секретар за направените усилия и повече не повдигна въпроса.

— Иван сигурно знае, че те са тук, Ейдриън.

— Разбира се, че знае. Обаче нито той, нито приятелите му от Кремъл могат да направят нещо. Операцията, която ти проведе в Сен Тропе миналото лято, беше истинско бижу. Ти изтръгна децата на Харков чисто и привидно законно. Нещо повече, когато се разведе с Елена в руски съд, Иван фактически се отказа от всякакви законни претенции към тях. Сега единственият начин, по който може да си ги върне, е, като ги открадне. И това няма да се случи. Ние се грижим по-добре за нашите дезертьори, отколкото британците.

— Тя е на безопасно място, надявам се.

— На много безопасно място. Но ще ми позволиш ли да ти дам малък съвет, като приятел на приятел? Вземи присърце думите на Григорий. Забрави за обещанието, което си му дал онази нощ в Русия. Освен това, подозирам, че Иван вече му е пуснал куршум в тила. Като познавам Харков, мисля, че го е направил лично. Прибери се вкъщи при жена си и остави британците да оправят кашата, която са забъркали.

— Обичам да спазвам обещанията си. Смятах, че и ти също, Ейдриън.

Картър събра върховете на пръстите си и подпря брадичка на тях.

— Смятам, че намекът ти е малко несправедлив. Но щом поставяш така нещата, с какво може да помогне Лангли?

— Дай снимките на Анатолий на вашия Център за контраразузнаване. Виж дали ще могат да свържат това лице с име и кратка биография.

— Ще помоля шефа им да се заеме лично. — Картър събра снимките. — Колко време възнамеряваш да останеш в града?

— Колкото е необходимо.

— Една от нашите агентки ще заминава на мисия отвъд океана. Тя се чуди дали си свободен за вечеря.

Габриел не си направи труда да попита за името на агентката.

— Къде заминава, Ейдриън?

— Това е секретно.

— Предполагам, няма нужда да ти припомням, че тя участва в операцията срещу Иван?

— Не, няма нужда.

— Тогава защо я оставяш да напусне страната?

— Загрижеността ти за нейната безопасност е трогателна, но е напълно излишна. Какво да й кажа за вечерята?

Алон се поколеба.

— Ще го отложим за друг път, Ейдриън. Сложно е.

— Защо? Защото тя има връзка с човек от твоя екип?