Фронт

Винаги е била чудата, но когато „яхне метлата“, както сама се изразява, страшно го изнервя. Изблиците на ясновидство, пристъпите да изрича проклятия и заклинания съживяват стари лоши предчувствия, подозрения, може би дори обвинения. Магическата Нана. Каква полза от нея, когато се стигне до най-лошите неща, които са му се случвали? Всички онези обещания за това какво го чака в бъдеще. Може да иде където си поиска, да бъде каквото си поиска, да покори целия свят. Родителите му не искали друго дете, защото той бил толкова специален, че бил достатъчен. После дойде онази нощ, а Магическата Нана така и не усети какво следва и определено не го спря.

Онази мразовита нощ, когато взе любимия си внук на една от тайните си мисии и нямаше ни най-малка представа, че нещо ужасно се е объркало. Как бе възможно това? Нямаше ни най-малък намек дори когато се върнаха и отвориха вратата — и ги посрещна най-абсолютната тишина, с която се бе сблъсквал. Отначало си помисли, че е някаква игра. Родителите му и кучето в дневната, преструват се на мъртви.

След това не отиде на нито една от тайните мисии на Нана, никога вече не прояви интерес към мистичното напътствие, от което сякаш се нуждаеха толкова много хора. Безкрайната върволица непознати, влизащи и излизащи от къщата през цялото време, докато растеше. Осиротели, безпомощни, отчаяни, уплашени, болни. Всички й плащаха каквото могат, както могат. Храна, инструменти, дрехи, произведения на изкуството, цветя, зеленчуци, ръчни изделия, фризура, дори медицинско обслужване. Никога не е имало значение какво и колко, просто трябваше да има нещо. Нана го нарича „равностойна размяна на енергия“, вярва, че несъвършените приливи и отливи на даването и приемането причиняват всички лоши неща в този свят.

Няма съмнение, че именно това е в корена на лошите неща между Уин и Ламонт. Определено няма quid за нейното quo. Той се взира в гюрука на черния й мерцедес, лъскав като вулканично стъкло, най-малко сто и двайсет хилядарки, забрави за втора ръка. Не й пука какво плаща, твърде горда е да иска отстъпки или по-скоро се наслаждава на тръпката да си позволи по-висока цена, да си позволи всичко, което поиска. Представя си какво ли е това. Да си юрист, главен прокурор, губернатор, сенатор, да имаш пари, невероятна жена и деца, които се гордеят от теб.

Това никога няма да се случи.

Не би могъл да следва право, нито бизнес, нито да спечели докторска програма — било в Бръшлянената лига, било другаде — та дори фамилията му да беше Кенеди или Клинтън. Не успя да постъпи в добър колеж. Сигурно са се посмели здравата на кандидатурата му за Харвард — нищо, че баща му беше професор там. Добре, че родителите му ги нямаше, когато наставникът му от гимназията отбеляза, че за такова „блестящо момче“ Уин има най-ниските резултати по SAT, които е виждал.

Неочаквано Ламонт забързано излиза от задния изход с куфарче и ключове в ръка. Безжичната слушалка на мобилния й телефон пулсира в синьо. Той не чува думите й, но си личи, че спори с някого. Качва се в мерцедеса си, профучава покрай него, без да го забележи — няма причина да познава колата на Нана. Обхваща го странно чувство, решава да я проследи. Кара на няколко коли зад нея по Броуд Стрийт, после по Мемориъл Драйв покрай река Чарлз и обратно към Харвард Скуеър. На Братъл Стрийт тя отбива по алеята на викторианско имение на стойност шест или осем милиона, доколкото Уин може да прецени по местоположението и размерите на имота. Потънало в мрак, на вид пусто и зле поддържано, ако се изключи окосената трева.

Той продължава напред, паркира на няколко преки, взема малкото тактическо фенерче, което винаги държи в жабката на Нана. Връща се в тръс до къщата, забелязва, че тревата и част от храстите са мокри. Явно напоителната система е била пусната през деня. Зад закрит с перде прозорец се появява светлина — слаба, леко потрепваща. Свещ. Уин мълчаливо отстъпва и замръзва, когато чува как задната врата се отваря и затваря. Може да е тя, може да е някой друг. Не е сама. Тишина. Чака, мисли дали да не нахълта в къщата, за да се увери, че Ламонт е добре, изпитва лош пристъп на deja vu. Миналата година. Широко отворената й врата, изхвърлената в храстите бензинова туба и онова, което откри горе. Можеше да умре. Някои казват, че случилото се с нея било по-лошо и от смъртта.

Продължава да чака. Къщата е тъмна и от нея не долита никакъв звук. Минава цял час. Тъкмо се кани да предприеме нещо, когато задната врата се затръшва, после се чуват стъпки. Той прикляка зад високия плет, гледа как тъмната фигура се превръща в Ламонт — върви към колата си и носи нещо. Отваря дясната врата и вътрешното осветление се включва. Нещото в ръцете й прилича на небрежно навито бельо. Мята го на седалката. Уин я гледа как се отдалечава. От онзи, с когото е била в къщата, няма и следа. През ума му минават шантави мисли. Въвлечена в нещо нелегално. Дрога. Организирана престъпност. Неотдавнашните й шопинг оргии — може би е ударила нещо. Новото му назначение — може би в него има нещо повече от поредния й политически пирует. Може би има причина да не иска Уин да се навърта в офиса й, да е някъде по-далеч.

Остава в скривалището си още малко, след което започва да изучава периметъра на къщата. Лъчът на фенерчето се плъзга по стените и покрива — на някои места улуците са изтръгнати. Медта проблясва със зелена патина — явно липсващите улуци и водоливници са били стари и окислени. През прозореца до задната врата вижда панела на алармата. Свети зелена светлина — не е включена. С помощта на фенерчето изрязва част от стъклото, бърка вътре, като внимава да не се пореже, отключва вратата. Разглежда таблото на сигналната система. Стара, неактивна, зелените светлини показват, че само е включена в захранването. В къщата мирише на мухъл, в кухнята цари пълна бъркотия, уредите са изтръгнати, потъмнели медни части от тях се търкалят по пода.

Тръгва към стаята, където предполага, че е била Ламонт; фенерчето осветява прашните дъски под краката му. Навсякъде се виждат следи. Някои са съвсем отчетливи, може би оставилите ги са вървели през мокра трева, преди да влязат. Прикляка, разглежда по-внимателно някои от отпечатъците — без грайфер, характерна капковидна форма, оставена от обувки на висок ток. Ламонт. Има и други. По-големи, заоблен връх, мрежеста подметка и характерната шарка на петата. „Прада“ или някаква имитация. За миг се обърква и се чуди дали не ги е оставил самият той. Невъзможно. Все още е с мотористките обуща. С безпокойство се сеща, че е забравил обувките си, оставил ги е в сака, който е откраднат, ако се вярва на Нана.

Има и други следи с подобни размери, но с други грайфери — може би кецове или маратонки, вероятно оставени от различни хора. Или същите двама са били тук много пъти и явно не са били обути по един и същ начин. Осветява ги косо с фенерчето, прави снимки от три различни ъгъла с телефона си, като използва деветмилиметров патрон от пистолета си вместо мащаб. Изчислява, че размерът на обувките „Прада“ или тяхното подобие е десет — десет и половина, горе-долу като неговите. Оглежда се още известно време, осветява богато украсените лампи и гипсови корнизи с коронки и сложни орнаменти, вероятно стари колкото самата къща. Намира стаята, която търси. Има вид на салон от отдавна отминали времена.

Навсякъде има следи, някои като че ли са същите като онези в коридора. Насред стаята е проснат гол дюшек. До него стои дебела свещ, восъкът около фитила е стопен и топъл, както и неотворена бутилка червено вино. Пино ноар от Улф Хил, реколта 2002 — същото вино, дори същата реколта като онова, което му бе дала Стъмп, когато разговаряха в „Питинели“. Същото вино и същата реколта като бутилката, която бе оставил в сака заедно с обувките си „Прада“.

Прави още снимки, връща се в кухнята и забелязва на плота нещо, което му се вижда много странно — скъсана картонена кутия и пластмасов апарат за еднократна употреба — „Соло Н20“ със светкавица. Може би някой застрахователен агент е правил снимки на пораженията в къщата. Но използването на подобна сапунерка е доста непрофесионално. Отваря шкафовете, претърсва ги, намира стара тенджера и две тавички. Като внимава къде пипа, поставя бутилката в тенджерата, свещта в едната тавичка, а фотоапарата — в другата. Последен оглед и забелязва, че прозорецът не е затворен, по прахта от двете страни на стъклото има следи. Още снимки под странично осветление, но не вижда никакви ясни отпечатъци, само петна. Част от олющената боя е паднала от рамката и перваза. Може би някой е отворил прозореца отвън и е влязъл през него.