Фронт

— Най-мощното оръдие на магията ми е самото ми същество — предупреждава тя на глас. — Ще те смачкам като гнида!

Отива в спалнята си, отваря едно чекмедже и вади малка торбичка от червена коприна, пълна с железни пирони, прибира я в левия джоб на чистата си бяла роба. Сяда на леглото до Мис Кучка, пише в дневника си на светлината на бели свещи. Обичайните мисли за Магия, Заклинания и за Делата на магьосника. Дневникът е дебел, подвързан с италианска кожа, и тя вече е изпълнила страниците му с едрия си закръглен почерк, както е изпълнила страниците на много други дневници през годините. После я наляга умора, тя гаси свещите и тъкмо се кани да се потопи в страната на сънищата, когато сяда в леглото и се взира в мрака. Грабва торбичката с пирони и започва да дрънчи с тях.

Глухата Мис Кучка продължава да хърка и дори не помръдва. Долу в коридора между кухнята и дневната се чуват стъпки.

Нана скача от леглото и изскача от спалнята. Не спира да дрънчи с пироните.

— Ще те накажа трижди по три пъти! — вика високо.

Стъпките стават по-бързи. Туп-туп-туп-туп-туп. Вратата на кухнята се затръшва. Нана поглежда през прозореца и вижда тичаща сянка. Сянката мъкне нещо. Нана слиза забързано по стъпалата, излиза навън и обикаля запуснатия двор. Звънчетата звънят възбудено и гневно. Нана чувства празнотата на онова, което е било тук преди малко. После по улицата се чува рев на двигател. Стоповете на колата са червени като очите на самия дявол.

В мобилната лаборатория на Фронт Стъмп проучва материалите за днешния банков обир с надеждата да намери нещо, каквото и да е, но отново без резултат.

Снемането на отпечатъци от хартия не е така лесно, както се представя в криминалните филми. В реалния свят тепърва се очаква въпросният грабител да остави вършеща работа улика. Стъмп чува приближаваща се кола и спира работа. В същото време мобилният й телефон иззвънява.

— Аз съм. — Завладяващият баритон на Уин. — Приемаш ли посетители? До дундестия ти бус съм.

Тя сваля латексовите ръкавици и отваря задната врата. Уин се качва и присвива очи от ярката светлина, а тя затваря зад него, хвърля използваните ръкавици в кошчето и вади нови от кутията.

— Откъде разбра, че съм тук?

3

— Днес имаш банков обир. Да не си забравила? — Пристъпва към работния й плот. — Да видим. Освен това те няма в магазина. Така че се обадих на дежурния ви и попитах къде мога да те намеря.

— Нахален и самонадеян както винаги. Изобщо не ми е до шеги. — Намъква с известно усилие ръкавиците.

— Какво имаш тук?

Ако има нещо, което да я отвращава, това е тип, който е толкова съвършен, сякаш е измъкнат от някоя проклета реклама за мъжко бельо на Калвин Клайн — и сякаш това не е достатъчно, си въобразява, че може да омагьоса и птичките по дърветата. Е, не и тази яка стара птичка. А пък и ако го изпъди, само ще му направи услуга.

— Нищо — отвръща тя раздразнено. — Сякаш е носил ръкавици, само че знам, че не е било така.

— Сигурна ли си? Напълно? — Той пристъпва към нея.

Тя усеща миризмата му. Натрапчив аромат на мъжки одеколон. Вероятно скъп, като всичко останало по него.

— Сигурна съм, че това ще те шокира, но мога да позная ръкавица, когато я видя. — Стъмп връща записа на наблюдателната камера. — Виж сам.

Стъклената врата на банката се отваря. Бял тип (или може би латино), държи се съвсем нормално, абсолютно непринудено. С торбест син пуловер, слънчеви очила, с тъмна коса, ниско нахлупена бейзболна шапка на Ред Сокс. Достатъчно умен да знае къде са камерите и да не се обръща към тях. Други клиенти няма. Три каси, на едната има млада жена. Усмихва му се, докато той приближава и й пуска бележката. Тя вперва поглед в нея, без да я докосне, на лицето й се изписва ужас. Неловко отваря касата и бързо пълни една депозитна торба. Мъжът я грабва и се омита.

— Дай пак да му видим ръцете. — Уин се навежда към монитора.

Стъмп връща записа и го спира на момента с пускането на бележката през отвора. Усеща близостта на Уин, сякаш присъствието му сгорещява въздуха.

— Няма ръкавици — съгласява се той. — Същото като при останалите грабежи ли е?

— Засега.

— Странно.

Бележката лежи върху чистия кадастрон, с който е покрит работният плот. Той се взира дълго в нея, сякаш чете цяла страница, а не девет прости думи.

СЛОЖИ ПАРИТЕ ОТ КАСАТА В ТОРБАТА.

ВЕДНАГА! ВЪОРЪЖЕН СЪМ.

— Четливо написано с молив върху лист десет на петнайсет сантиметра, откъснат от бележник — обяснява тя. — Точно като при другите случаи.

— Уотъртаун, Съмървил, а сега и Белмонт — казва Уин. — Все членове на Фронт, за разлика от Кеймбридж, който тепърва ще влезе в частния ви клуб и…

— И защо е така според теб? — прекъсва го тя. — Щабът на Ламонт е в Кеймбридж, а тя си има свой собствен частен клуб на име Харвард, който на практика притежава Кеймбридж. Възможно ли е това да има нещо общо с факта, че Кеймбридж не се е присъединил към Фронт и вероятно никога няма да го направи?

— Канех се да добавя, че грабителят не е направил удар и в Бостън — казва Уин. — Сещам се, че Уотъртаун, Съмървил и Белмонт граничат с Кеймбридж. Бостън също не е далеч. Разбира се, в Кеймбридж има много банки, да не говорим за Бостън, но въпреки това този тип избягва и двете места. Съвпадение?

— Може би те ще са следващите. — Тя няма представа накъде бие Уин. — Ако стане така, май ще излезе, че твоята благоверна не помага особено, тъй като ченгетата от Кеймбридж и Бостън сами водят разследванията и събират уликите.

— Това се опитвам да кажа и аз. Бостънската полиция си има собствени лаборатории, а ако трябва да сме честни, Кеймбридж е приоритет на щатската полиция заради Ламонт.

— И защото Кеймбридж не влезе във Фронт, и ако трябва да сме честни, управленията, които го правят, ги наказват заради това. Третират ги като изменници.

Говори грубо. Не знае защо нещо в него я кара да показва най-лошата си страна.

— Ако бях хитър банков грабител — продължава Уин, — определено бих си подбрал цели там, където възможностите на полицията са ограничени и уликите се изследват цяла вечност, ако изобщо се изследват.

— Е, това включва по-голямата част от Мидълсекс. Така че не разбирам какво искаш да кажеш.

— Искам да кажа, че няма да е зле да си помислиш за местата, където този тип не извършва престъпленията си спрямо онези, на които действа. Да кажем само, че избягва Бостън и Кеймбридж. Но защо? Може да е по причините, които току-що изтъкнах. Или пък защото живее в Бостън или Кеймбридж. И се страхува някой да не го познае.

— Значи може и ти да си обрал банките. Нали си имаш хубав апартамент в Кеймбридж.

— И кой го казва?

— Проверявам всеки, който се появи на радара ми — отвръща Стъмп. — Определено живееш така, сякаш обираш банки.

— Нямаш абсолютно никаква представа как живея. Само си въобразяваш.

Тя посочва с латексов пръст бележката.

— Същият правопис и пунктуация, същите печатни букви.

— Трябваше да си сложиш памучни ръкавици. Латексът може да размаже графита и някои мастила. Този лист от същия бележник ли е?

— Леле. Значи знаеш, че написаното може да оставя следи върху другите листа.

— Използвали електростатична детекция?

— Проклета да съм. Чувал си дори за ЕСДА 2. Ама че мозък. Сякаш разполагаме с ЕСДА — раздразнено казва тя. — А ако се обърнем към вас, какво? След десетина години може и да благоволите да погледнете. Както и да е, косото осветление свърши работа. По всяка бележка си личат следите от предишната.

— Този тип иска да знаем, че е един и същ — казва Уин.

— Ние? Няма „ние“. Колко пъти трябва да ти го казвам? По-добре спри с опитите да се намърдаш в живота ми, защото няма да се получи. Нямам намерение да помагам на рекламната ти кампания.