Ден нула

— В морската пехота — кимна Мейсън. — Но в един момент напуснах, записах се в колеж и в крайна сметка отново служа на Чичо Сам. Разликата е, че нося костюм вместо униформа.

— Имал съм много случаи, при които морски пехотинци са ми прикривали гърба.

— Сигурен съм, че и вие сте правили същото за тях. Но да се върнем на въпроса: тук бяхме единодушни, че трябва да изчакаме развоя на събитията. Ако вкараме в действие тежката артилерия, положително ще ги подплашим.

— Може би идеята не е чак толкова лоша — каза Пулър. — Особено ако тези хора планират втори Единайсети септември. Аз обаче не мога да разбера защо ще изберат място като Дрейк, след като вече са нанесли удар в сърцето на Голямата ябълка. Потенциалните щети ще бъдат несравнимо по-малко.

— Точно това ни тревожи. Преценихме, че ако вкараме тежката артилерия в действие, противникът ще се разпръсне, а после ще се прегрупира и ще нанесе удар на друго, също така малко вероятно място. Но вече ще внимават какво говорят по телефона. Именно изборът на мястото ни безпокои, Пулър. Това не е традиционна мишена и няма никаква стойност като пример за подражание. Съвсем други са последиците, когато удариш летище, търговски център или железопътна гара, защото това неизбежно води до затваряне на съответните вериги в национален мащаб.

— Но нищо подобно не се случва, когато бъде нападнато някое затънтено място.

— Което означава, че те знаят нещо, което остава загадка за нас — каза Мейсън. — Това място е извън нашите тактически и стратегически разчети и по тази причина нямаме съответните разработки за него. В случая ние сме уплашените.

— Една ваша стратегия обаче може да означава заплаха за живота на всички, които обитават Дрейк.

— Да, това е напълно възможно.

— Но понеже повечето от тях са обикновени хора, живеещи в нищета, това няма особено значение, така ли?

— Не бих казал. Бедни или не, те си остават американски граждани.

— Ами ако ставаше въпрос за Голямата ябълка или пък за Хюстън, Атланта, Вашингтон?

— Всяка ситуация е различна, Пулър.

— Колкото по-различни са, толкова повече си приличат — поклати глава Пулър.

— Охо, боец-философ! Впечатлен съм. Но ако говорим сериозно, аз не искам да умират цивилни граждани. Разбира се, че щяхме да изкараме тежката артилерия, ако ставаше въпрос за Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис и най-вече Вашингтон.

— Значи Дрейк ще бъде нещо като експеримент за промяна на тактиката в движение?

— Дрейк е една нелоша възможност.

— Добре. Рейнолдс е бил военен и това вероятно е било достатъчно, за да се превърне в мишена. Но какво ще кажете за Моли Битнър и Ерик Тредуел?

— Просто са били съседи.

— А възможно ли е някой от тях да се окаже човекът, на когото се е натъкнал Рейнолдс? Цитирам генерал Карсън.

— Какво ви кара да мислите така? — внимателно го погледна Мейсън.

— Доколкото ми е известно, те не са ходили никъде, с изключение на старческия дом и болницата, която дори не е в Дрейк. Логично е да допуснем, че съседите са били единствените хора, с които са имали някакви контакти. Естествено, аз насочих вниманието си към онези от тях, които също са били убити.

— Разбирам някъде биете и това ми харесва. На практика нямаме нищо конкретно срещу тях, но въпреки това идеята ви не е лишена от смисъл.

— И така, какво искате от мен?

— Да правите онова, което сте правили досега. Да ровите. Единствената промяна е, че вече няма да докладвате на прекия си началник, а на мен. Вие ще бъдете нашите очи и уши на терена, Пулър. — След тези думи Мейсън стана на крака и подхвърли: — Знам, че вече искате да си тръгвате…

— Преди това възнамерявах да отскоча до дома на Рейнолдс във Феърфакс — каза Пулър.

— Ние вече го проверихме, но не открихме нищо. Вашият началник може да го потвърди. Но ако въпреки това сте решили да видите всичко с очите си, моля, чувствайте се свободен да го направите.

— Ще отида да огледам — без колебание отвърна Пулър.

— Бях сигурен какво ще кажете. Ще имате пълен достъп. Можете да тръгнете веднага.

— Благодаря.

— А сега, след като приключихме с предварителните уточнения, бих искал да чуя подробностите около разследването — рече Мейсън.

Пулър му предложи съкратената версия. Агентът трепна в мига, в който му спомена за вероятния видеозапис от ликвидирането на семейство Рейнолдс.

— Това ми звучи злокобно — каза той.

— Така е.

Мейсън го прекъсна още веднъж, когато стигна до почвените проби.

— Бих искал да видя заключенията — каза той.

— Разбира се, сър.

— Защо са им трябвали почвени проби?

— Явно са били важни за тях.

— Но не знаем откъде са взети, така ли?

— Не.

— Трябва да се върнете в Дрейк веднага след като приключите с дома на Рейнолдс. Бих ви осигурил специален самолет на МВС, но не зная кой ще ни наблюдава. В момента вярвам на доста ограничен кръг хора.

— Няма проблем. Ще се върна, както дойдох.

Тръгнаха по коридора.

— Саманта Коул — подхвърли в един момент Мейсън. — Актив или пасив?

— Актив.

— Добре е да го знам.

— Какво ви е предчувствието за всичко това?

— Ужасно — отвърна Мейсън, гледайки право пред себе си. — Боя се, че ще е по-страшно от Единайсети септември.

В следващия миг той свърна в някакво разклонение на коридора и изчезна.

Пулър продължи да крачи напред.

В момента това беше единствената възможна посока.

57

Пулър потегли направо към жилището на Рейнолдс във Феърфакс Сити, разположено в стар квартал със скромни къщи. По всяка вероятност полковникът беше прехвърлян във Вашингтон и обратно в провинцията поне няколко пъти по време на дългата си кариера. Много държавни служители изпитваха сериозни финансови затруднения поради факта, че нерядко им се бе налагало да продават домовете си на безценица, а после да купуват други на значително по-високи цени. Пулър нямаше представа за финансовото състояние на Рейнолдс, но стигна до заключението, че неслучайно е пожелал да се прехвърли в частния сектор като компенсация за ниската си заплата през всичките години в армията.

Два часа по-късно Пулър вече седеше в дневната на празната къща и държеше в ръце голяма снимка на семейството. Както винаги той предпочиташе да се придържа към правилата на криминологичния оглед и да работи с ръкавици, въпреки че домът на Рейнолдс вече бе обработен от експертите на МВС.

Хората на снимката изглеждаха щастливи, нормални… живи.

Но вече не бяха такива. В стаята на момчето имаше комплект стикове за голф, а стаята на момичето беше облепена с плакати на плувци и тенисисти. Навсякъде се виждаха снимки на Матю и Стейси, направени в различни военни гарнизони или по време на ваканция, когато бяха отдадени на любимите им занимания — ветроходство, гмуркане и плуване в компанията на делфини. Децата бяха снимани на тенискортове и баскетболни игрища. Дъщерята в абитуриентска рокля, синът — като малък, гушнат от таткото във военна униформа. Израженията им бяха лесни за разгадаване.

Таткото беше получил поредното назначение. Синът не беше доволен и се притискаше в него с отчаяна сила, сякаш за да го задържи колкото се може по-дълго.

Пулър върна снимката на мястото й, излезе от къщата и заключи входната врата. Седна в колата и отправи поглед към дома, в който вече нямаше кой да живее. Разбира се, след известно време щяха да го обявят за продажба, вещите щяха да бъдат разпилени и семейство Рейнолдс щеше да остане да живее единствено в спомените на роднини и приятели.

Той потегли към апартамента си, където напълни една голяма раница с чисти дрехи. Стигна там доста късно и прекара няколко минути в компанията на Дезо, обмисляйки за пореден път събитията от дългата вечер. Не пропусна да си запази място за първия сутрешен полет до Чарлстън, тъй като не успя да хване късния тази вечер.