Ден нула

— Искате ли нещо за пиене? — попита. — Предлагаме кафе и вода. Кафето е гадно, а водата е от чешмата. Миналата година решиха, че „Диър Парк“ е прекалено скъпа за нас. Направо са полудели на тема бюджетни съкращения. Очаквам всеки момент да ни вземат и оръжието.

— Не, благодаря — отвърна Пулър и погледна папката. — Всичко това за мен ли е?

— Всъщност не — отвърна мъжът, почука с пръст по корицата и протегна ръка. — Казвам се Джо Мейсън.

— Джон Пулър.

— Това вече го знам — кимна Мейсън. — Как вървят нещата в Западна Вирджиния?

— Предполагах, че на това дължа честта — отвърна с лека въздишка Пулър. — Нещата не вървят особено добре, но предполагам, че вие вече сте информиран.

— Ако искате, можете да се обадите на своя началник. Дон Уайт е свестен човек.

— Да, искам.

— Ами тогава направете го — кимна Мейсън, измъкна телефона си и му го подаде. — По-добре да приключим с формалностите още сега, за да имаме време за истински важните неща.

Пулър набра номера. Дон Уайт му даде кратки сведения за Джо Мейсън и го посъветва да му сътрудничи.

Разговорът приключи. Пулър върна телефона и отново погледна папката.

— Предполагам, че сега е мой ред да получа информация — каза той.

— И аз мисля така, Пулър.

— Взехте ли решение?

— От събраните сведения за вас личи, че сте отличен служител. Истински патриот, упорит като булдог, който никога не изпуска това, което е захапал.

Пулър го гледаше и мълчеше. Сега най-важното беше да мълчи и да слуша.

— Там се създаде ситуация, Пулър — продължи Мейсън. — Звучи изтъркано, нали? Но лошото е, че нямаме представа за каква ситуация става въпрос. — Той вдигна очи от папката и го погледна. — Питам се дали ще можете да ни помогнете?

— Това ли е причината за интереса на министъра? Защо тогава изпратиха само мен?

— Министърът проявява интерес, защото ние проявяваме интерес. Засега вие сте единственият следовател на място, но по случая работят и други хора, и то не само от МВС.

— АВР, доколкото ми е известно.

— Не бих се съгласил с това мнение.

— ФБР?

— ФБР се занимава с всичко, независимо дали това ни харесва или не.

— Добре, ясно — кимна Пулър. — Имате ситуация, но не знаете каква. Честно казано, винаги съм си мислил, че МВС се занимава с далеч по-важни неща.

— Съгласен съм, но има и изключения.

— Например?

— Един разговор, прихванат от АНС преди два дни. Ще познаете ли откъде е проведен?

— От Дрейк, Западна Вирджиния.

— Точно така.

— Мислех, че Агенцията за национална сигурност има право да подслушва само международни разговори, но не се занимава с разговорите, имейлите и есемесите на американските граждани.

— В общи линии това е вярно.

— За какво става въпрос в този разговор?

— Преди всичко е бил проведен на език, който не се използва по места като Западна Вирджиния.

Пулър изчака по-нататъшни обяснения, не ги получи и малко раздразнено попита:

— Диалект от Ню Джърси… от Бронкс?

— Опитайте още веднъж, по на изток…

— Арабски?

— Дари. Вероятно ви е известно, че това е един от основните езици, използвани в Афганистан.

— Известно ми е — кимна Пулър. — Значи Афганистан. Превод?

— Част от текста гласи: „Решителният час е близо“. Всички трябвало да бъдат готови да раздадат правосъдие.

— А вие го тълкувате като предстоящо нападение срещу Съединените щати?

— Затова ми плащат, Пулър. И за да предотвратявам подобни нападения.

— С какво привлече вниманието ви този разговор? Хората постоянно дрънкат глупости, които не означават нищо. Включително и онези, които говорят на дари.

— Разговорът е бил кодиран, и то не с някой от онези компютърни алгоритми, които се срещат навсякъде в интернет, а с професионален шифър. Моите хора твърдят, че той е бил създаден от КГБ по време на Студената война. Вече знаем, че талибаните го използват за контакти със своите спящи клетки в чужбина. Предполагам, че са се добрали до него отдавна, още по време на съветската окупация.

— Талибани, които използват шифър на КГБ за разговор, проведен от Западна Вирджиния — обобщи Пулър. — Очевидно това е новост за вас. Но сте успели да го разбиете, така ли?

— Очевидно. Иначе нямаше да седя тук, за да си бъбрим. По ирония на съдбата старите шифри отново излизат на мода, вероятно защото станахме много добри в разкодирането на компютърните програми. Заключението е, че трябва да сме нащрек и за тях.

— Не съм видял нито един тюрбан в Дрейк — поклати глава Пулър. — Там има само горди американци със загорели вратове. Откъде сте сигурни, че планът ще бъде реализиран именно в Дрейк? Може би терористите само се крият там, а ударът ще бъде нанесен някъде другаде.

— Детайлите от въпросния разговор сочат, че обектът за нападение е в Дрейк или околностите му.

Пулър се облегна назад и се замисли.

— Сещам се за една сграда с бетонен купол — промълви след известно време той. — Изоставен секретен обект, построен някъде през шейсетте. На практика той е единственото необикновено нещо в околността — разбира се, ако не броим няколко наскоро изстинали трупа.

— Де да беше толкова лесно — промърмори Мейсън, извади снопче листа от папката и ги плъзна към него. — Направихме си труда да проверим какъв е бил този обект. Едва ли има нещо общо с нашия случай.

Пулър набързо прегледа документите — секретни, но в степен, до която той имаше право на достъп. Бяха отпреди близо четирийсет години.

— Значи там са се произвеждали компоненти за бомби? — вдигна вежди той.

— Ключови компоненти, които не са били свързани с бойните глави — кимна Мейсън. — Бетонният купол е построен, защото част от използваните материали са били радиоактивни. По онова време Министерството на отбраната е разполагало с неограничени средства, а Агенцията за опазване на околната среда изобщо не е съществувала. Затова военните не са си направили труда да обезопасят обекта, а просто са го запечатали.

— Вреден ли е?

— От екологична гледна точка ли? Дявол знае. Може би. Но това не е наша грижа. Според доклада всички материали и оборудването са били изнесени. Едва ли някой ще тръгне да дупчи бетон с дебелина един метър, за да провери дали гайгеровият му брояч ще полудее.

— Ами ако някой взриви бетонния похлупак с идеята да освободи радиацията, която може би се крие отдолу?

— Едва ли, Пулър. За тази цел е нужна планина от експлозиви и участието на много хора, освен това никой не знае дали долу има нещо, което си струва усилията. Но да допуснем, че в Дрейк се появи радиоактивно замърсяване. Какво от това? На кого му пука? — Мейсън се облегна назад и поклати глава. — Не, отговорът се крие някъде другаде…

— Ясно — кимна Пулър и плъзна листовете обратно. — Друго?

— Разбрахме, че сте разговаряли с генерал Карсън.

— Да. Тя прояви изключителна отзивчивост.

— Рейнолдс е научил някаква тайна и затова са го убили. Знаел е, че там предстои да се случи нещо необичайно.

— Това го разбрах съвсем наскоро. Но ако вие сте го научили по-отдавна, може би е трябвало да го споделите с мен.

— Лично аз научих за съществуването на Дрейк едва след като разкодирахме разговора, а това се случи преди два дни. Вие със сигурност знаете повече.

— Защото съм на място, за разлика от вас — кимна Пулър. — Оставили сте нещата в моите ръце и в ръцете на няколко местни ченгета. Разкодирали сте разговора преди два дни, тоест — съвсем скоро след убийствата. Следователно има някаква връзка между тях. Защо тогава не изпратихте екип на място?

— На такива въпроси не се отговаря прямо.

— Свикнал съм на това.

— И аз така си помислих — усмихна се Мейсън. — Военната служба е доста по-сложна, отколкото изглежда.

— В сравнение с многото други глупости военната служба изглежда съвсем проста. Да се научиш да стреляш, е въпрос на тренинг. Но никакъв тренинг не е в състояние да те подготви за задкулисните игри. — Пулър замълча за момент, после подхвърли: — Приличате на човек, който е служил в армията…