Ден нула

Напусна болницата, без да се обръща назад.

Край на времето за семейството.

Предстоеше му посещение във Военноморския клуб.

52

Стар.

С впечатляваща архитектура.

Ефикасно управляван.

Това си мислеше Пулър, докато крачеше към Военноморския клуб на Седемнайсета улица, в сърцето на Вашингтон. Кимна на портиера и влезе. Изкачи стъпалата, които водеха към салона, спря и се огледа. Все още носеше зелената униформа, макар че армията вече я подменяше с новата в синьо. Това беше един вид завръщане към корените. По време на Войната за независимост Континенталната армия беше използвала сини униформи, за да се различава от червеното облекло на бойците от британската войска. По-късно, по време на Гражданската война, синьото бе станало официалният цвят на армията на Съюза.

Две мащабни войни. Две велики победи. Военните обичаха да се възползват от отдавна отминали успехи.

Обикновено Пулър обличаше бойната си униформа само по време на военни празници. А парадната — още по-рядко и никога по време на разпити. Добре помнеше презрението в очите на удостоените с подофицерски чин, които разпитваше в качеството си на старши сержант на редовна служба. Откакто беше станал следовател обаче, това никога не се случваше. Освен това младшият армейски състав имаше право на адвокати, които само чакаха да зърнат униформата му, за да внесат официално оплакване за умишлено въздействие върху клиентите им чрез звание и чин. Всичко това го беше научило да използва предимно цивилни дрехи. Но тази вечер беше специална и заслужаваше друго облекло.

Основният ресторант се намираше вдясно от стълбите, а вляво беше рецепцията. Пулър продължи нагоре по стълбите.

Нарочно беше дошъл по-рано. Винаги беше предпочитал той да намира хората, а не те него.

На втория етаж спря и се огледа. Тук имаше помещения за срещи и места за хранене. На третия етаж се помещаваше библиотеката с прочутата надупчена от куршуми маса, използвана като щит от американските войници по време на някаква престрелка в Куба преди повече от сто години.

Но на втория етаж имаше и още нещо, което привлече вниманието на Пулър.

Бар.

Зад остъклената врата седяха четирима мъже. Един с армейска униформа, друг от военноморския флот, плюс двама цивилни с костюми и разхлабени вратовръзки. Всички се бяха надвесили над някакви документи. Вероятно делова среща, която завършваше в бара.

Беше очевидно, че никой от тях не е авторът на тайнствения есемес.

Пулър се огледа за наблюдателен пункт и го откри почти веднага. Тоалетната в дъното на коридора имаше нещо като малко антре с отворена врата и голямо огледало на насрещната стена. Пулър се изправи пред него и установи, че входът на бара се вижда отлично.

Тактиката беше ясна: ако някой тръгнеше към тоалетната, той щеше да се направи, че излиза. При обратния случай щеше да оправя униформата си пред огледалото или просто щеше да мърмори нещо в мембраната на телефона си.

Погледна часовника си.

Точно седем.

После я видя.

Беше в униформа, както очакваше. Допусна подобен вариант още докато изучаваше краткия текст на дисплея. Военните винаги бяха лаконични и точни. Това бе важна част от обучението им.

Жената беше средна на ръст, на трийсет и няколко години, слаба и стройна, с къса тъмна коса и миловидно лице. Носеше очила с телени рамки и беше облечена в тъмносиня униформа. В дясната си ръка стискаше армейско кепе. Пулър не пропусна да забележи сребристите нашивки на младши лейтенант. Офицерите в американската пехота бяха два вида: произведени и назначени. Тази жена беше произведена, а това означаваше, че е по-старша от него. Заповедта й беше подписана лично от президента на САЩ, докато тази на Пулър — от министъра на отбраната. Ако някога бъдеше издигнат до старши офицер по назначение, неговата заповед също щеше да бъде подписана от президента. Но поради особената йерархична структура в армията, той пак щеше да остане по-младши по ранг от истински произведените офицери. За разлика от него те бяха завършили Уест Пойнт или някоя друга престижна школа. Той беше обикновен експерт и винаги щеше да си остане такъв, докато произведените офицери имаха възможност да стигнат до върха в кариерата си. Точно като онези, които командваха армията от доста време насам.

Жената надникна през остъклената врата.

Четири големи крачки бяха достатъчни на Пулър да застане до нея.

— Желаете ли да поговорим на спокойствие, лейтенант?

Тя рязко се завъртя. Единствено доброто военно обучение й помогна да потисне вика на изненада, заменяйки го с рязко поемане на дъх.

Тя вдигна глава да го огледа. Уставът не позволяваше на жените в униформа да носят токчета, по-високи от седем сантиметра. Тя се беше възползвала именно от тази височина, но въпреки това изглеждаше като дете до него.

Пулър не дочака отговор и очите му се плъзнаха към табелката с името, окачена на десния ревер.

— Лейтенант Стрикланд? Вие ли искахте да говорите с мен?

Очите му се плъзнаха вляво и огледаха орденските ленти. Нищо особено, както можеше да се очаква. Забраната за участие на жени в бойни операции силно ограничаваше възможностите им за военни отличия. Нямаше ли кръв, нямаше и слава.

Той забеляза как очите й се разширяват при вида на неговите ленти. Очевидно беше в състояние да оцени богатия му боен опит.

— Лейтенант Стрикланд? — повтори по-меко той. — Вие ли искахте да поговорим?

Тя срещна погледа му и поруменя.

— Съжалявам, не очаквах, че… Искам да кажа…

— Не обичам да ме намират, лейтенант — поясни Пулър. — Предпочитам аз да намирам.

— Да, разбира се. Вече се убедих в това.

— Откъде взехте телефонния ми номер?

— От познат на мой приятел.

— Предлагам да се качим горе, където ще можем да поговорим на спокойствие — каза той и посочи стълбите.

53

Намериха уединено място и се настаниха на протърканите кожени фотьойли. Пулър изчака малко, но жената мълчеше.

— Явно съм получил съобщението ви, лейтенант — подхвърли той.

— Наричайте ме Барбара.

— А към мен всички се обръщат на фамилно име. И така, получих съобщението ви…

— Разбрах, че разследвате убийството на Мат Рейнолдс.

— Може би вие сте негова колежка? Ако е така, някой е пропуснал да ме информира.

— Не съм му колежка, но го познавах добре.

— Били сте приятели?

— Повече от приятели. Той е служил с баща ми. Беше ми нещо като ментор и главна причина да постъпя в армията. Бях близка с жена му, познавах и децата му. Неведнъж съм ги гледала, когато бяха малки.

— В такъв случай приемете моите съболезнования.

— Много зле ли беше? Чух, че…

— Какво сте чули?

— Че са избили цялото семейство.

— Кой ви каза?

— Такива са слуховете. Не помня кой ми каза.

— Зле беше — кимна Пулър. — Доста зле.

— Ясно — промълви тя, измъкна кърпичка и избърса очите си. Ръката й трепереше.

— Както вече отбелязахте, разкриването на убиеца беше възложено на мен.

— Надявам се да успеете — каза с поукрепнал глас тя.

— За целта се нуждая от помощ, каквато и да е тя.

— Аз… Аз може би ще ви бъда полезна.

Пулър разтвори бележника си.

— Кажете ми всичко, което знаете.

— То не е чак толкова много. Знаех, че Мат и Стейси постоянно пътуват до Западна Вирджиния заради болните й родители. Водеха и децата, на които това никак не им харесваше. Бяха далеч от приятелите си и прекарваха лятото в някакво скучно градче. Но семейството си е семейство, а Стейси беше много близка с майка си и баща си.

— Сигурен съм, че е било така — кимна Пулър.

— Мат заминаваше в петък и се връщаше в неделя вечер, защото в понеделник беше на работа. Почти не пропускаше уикенд.

— Чух това. Вече говорих с прекия му началник генерал Карсън.