Фронт

— Представи си как се чувстват старците. Татко ми гледа новини по три-четири часа на ден, казва, че все се надява, че ако гледа достатъчно дълго, нещата ще тръгнат на по-добре. Депресиран е. Ходи на психотерапевт. Плащам от джоба си, защото… Добре де, не ме карай да се отплесвам на тема медицинско осигуряване и тъй нататък. Когато бях малка, той започна да ми вика Стъмп заради героя, на когото са кръстили кораба. Адмирал Феликс Стъмп, прочут с храбростта и безстрашието си. Корабът имал мото — „Упоритостта е в основата на победата“. Баща ми винаги казваше, че тайната на успеха е в това просто да не се отказваш. Доста хубав съвет за едно малко момиче.

— След злополуката с мотора не си ли се замисляла да си смениш прякора?

— И как става това? — Поглежда го и по някакви необясними причини думите му я нараняват. — Хората са те наричали Стъмп през целия ти живот, а ти изведнъж им казваш: „Хей, ампутираха ми половината крак, така че стига сте ми викали така“. Все едно да престанат да те наричат Джеронимо, защото си откачил и си скочил от прозореца или нещо такова, и си останал парализиран.

— Струва ли ми се, или след катастрофата са ти минавали мисли за самоубийство?

Тя посяга към чашата си.

— Не вярвам Ламонт да е споменавала за катастрофата. Още повече, че изобщо не говори за мен, поне според теб.

— Изобщо не е споменавала за теб, поне според нея. Нито веднъж, с изключение на онази сутрин, когато каза, че ще работя с теб. Което, между другото, не беше вярно поне тогава, защото ти нямаше намерение да ми помагаш.

— Има основателна причина да не говори за мен — казва Стъмп. — А също и основателна причина да съжалява, че не съм умряла при инцидента.

Уин мълчи известно време, гледа през прозореца, отпива от виното си. Стъмп усеща как се дистанцира, въздухът помежду им сякаш става по-хладен и безпокойството и чувството за вина отново я заливат с пълна сила. Това, което прави, е погрешно. Много погрешно. Става от дивана и казва:

— Благодаря. По-добре да тръгвам.

Той не помръдва. Просто продължава да гледа през прозореца. Светлината играе по профила му и я изпълва с копнеж.

— Ако имаш нужда от помощ с докладите или с други бумащини, на линия съм. По всяко време — казва тя.

Той обръща глава и я поглежда.

— Какво?

— Казвам, че не е проблем. Не е кой знае какво. — Краката й не искат да помръднат. — Забравяш с кого говориш. — Защо не си затвори устата? — Знам какво е, когато на човек му е трудно да чете. Още едно от парчетата, дето не пасват. И още един начин да заблуждаваш хората. — Изведнъж е на път да се разреве. — Не знам защо си мислиш, че трябва да лъжеш за това. Мен. Знам го почти откакто те познавам. Всеки път идваш в магазина ми и задаваш умни въпроси, за да скриеш факта, че не можеш да прочетеш съставките върху етикета на някой проклет сос…

Той става, пристъпва към нея, движи се почти заплашително.

— Просто трябва да го надмогнеш, това е — казва тя и й минава през ума, че може да я нарани.

Може би тя го предизвиквала го направи. Защото си го заслужава, след онова, което е направила току-що.

— Значи и двамата сме сакати — казва той.

— Това е ужасна дума. Не я използвай, когато съм наблизо. Не я използвай и за себе си — казва тя.

Той хваща раменете й, приближава лицето си до нейното, сякаш се кани да я целуне; сърцето й бие толкова силно, че го усеща в шията си.

— Какво е станало между теб и Ламонт? — пита той. — Ти ми зададе същия въпрос. Сега е мой ред.

— Не е, каквото си мислиш.

— Откъде можеш да знаеш какво мисля?

— Много добре знам какво мислиш. Точно онова, което би си помислил някой като теб. Всички от твоя тип си мислят само за секс. Така че ако се случи нещо, за което човек не може да говори, то задължително трябва да е свързано със секс. Какво пък, онова, което тя направи с мен, наистина беше свързано със секс.

Придърпва го надолу към дивана, привлича ръката му към крака си, почуква протезата. Чува се кух звук.

— Недей.

Почти върху нея е, пламъкът на свещта леко трепти в мрака.

— Не прави така — казва той и се изправя.

— Онази вечер, когато бяхме в „Сако“. Изпи сама поне бутилка вино, започна да говори за баща си — бил някакъв богат аристократ, световноизвестен юрист, разправяше как никога не била искала да става така и колко се страхувала, че се е забъркала и тя, че била принудена да извърши неща, които не разбирала и за които по-късно съжалявала. После се появи онзи тип, започна да я зяпа, флиртуваше цялата вечер с нея. Накрая тя го замъкна у нас и двамата отидоха в спалнята ми. Аз бях онази, която спа на дивана.

Мълчание. Уин започва да масажира тила й.

— Беше смотаняк. Тъп, груб, невеж смотаняк, че на всичкото отгоре се оказа и престъпник, когото самата тя вкарала в затвора няколко години по-рано. Естествено, Ламонт нямаше спомен. Толкова хора минават през съда й, делата са толкова, че не можеш да запомниш всички лица и имена. Но той я запомнил. И затова започнал да я сваля в бара.

— Направила е глупост — тихо казва Уин. — А ти си била свидетел. Наистина ли е толкова важно?

— Искаше да й го върне. Хубаво да й го начука, както сам се изрази. Да й го начука по-лошо, отколкото тя му го е начукала, така викаше на сутринта, когато си тръгваше. И какво прави тя после? Изважда делото му, почва да рови, открива, че е нарушил пробацията си. Връща го в затвора за шест месеца или година, не помня. Един ден той и двама от просташките му приятелчета ме виждат да зареждам мотора си на Шосе две, тръгват след мен и той започва да дюдюка и вика през прозореца, за да е сигурен, че ще видя лицето му, преди да ме блъсне в мантинелата.

Уин я придърпва към себе си, подпира брадичка върху главата й.

— Тя знае ли?

— Разбира се. Но не можела да направи нищо, нали така? Иначе в съда ще се разбере как съм го срещнала за пръв път. Как съм преценила, че е по-безопасно да ги оставя да се чукат в спалнята ми, вместо да я оставя да изчезне с някакъв смотаняк, с когото току-що се е запознала в бар. Как това, че се отнесох към нея като към приятел, в крайна сметка ми струваше крака.

Той я докосва, пръстът му се плъзва по крака й, над коляното, ръката му спира върху бедрото й.

— Не става въпрос за секс — казва. — Не по начина, по който го мислиш. Не би могла да съсипе тази част от теб дори да опита.

Патологът, извършил аутопсията на Джейни Бролън, живее на тясно заливче на река Съдбъри, в странна къщурка на странен имот, обрасъл почти толкова, колкото дворът на Нана.

Стените са почти изцяло скрити под пълзящия бръшлян. В покрития с яркожълти нарциси, виолетки и теменуги двор лежи старо дървено кану. Уин звъни на вратата — дошъл е, без да се обади предварително, а денят му вече започва да върви на зле заради добрата новина от лабораторията. Трейси е намерила отпечатъци.

Идеята му да се пробва с луминол дава резултат в едно отношение — латентен отпечатък върху фотоапарата, който е намерил във викторианската къща. Това означава, че човекът, докоснал кутията, е имал остатъци от мед най-малко по един от пръстите си. Медта и кръвта флуоресцират, когато се напръскат с луминол — често срещан проблем за следователите, който в този случай е от полза за Уин. За съжаление следата няма аналог в базата данни на автоматизираната система за идентифициране на отпечатъци. А другите следи? По бутилката има отпечатъци на Стъмп и Уин, както и на Фарук, на няколко места по плика. По кутията от „Фреска“ и бележката от Парцалената Ан има едни и същи следи, но също без аналог в базата данни.

Стъмп е излъгала.

„Сега не е моментът да мисля за това“, казва си той, докато натиска за втори път звънеца на д-р Хънтър.

„Как е могла да го направи?“ В обятията му, в леглото му. Беше останала до четири сутринта. Беше правил любов с лъжа.