Фронт

Което ни най-малко не би изненадало Макклър. Особено като се имат предвид всички онези радикални студенти от Харвард, Тъфтс и Масачузетския технологичен институт, които си мислят, че Конституцията им дава право да правят едва ли не каквото си поискат, дори и да е антиамериканско. Например да организират демонстрации против войната в Ирак, да настояват за отделяне на църквата от държавата, да проявяват неуважение към националния флаг и — което е лична обида за Бюрото — да атакуват яростно Пейтриът Акт, който дава право на Макклър да върши това, с което се занимава в момента — да шпионира американски гражданин без съдебно разрешение, за да може да защити други американски граждани от терористични атаки или от опасност от такива. Разбира се, има и грешни попадения. Случва се да се преглеждат банкови сметки, медицински записи, имейли и телефонни разговори на хора, които нямат абсолютно нищо общо с тероризма.

От гледна точка на Макклър обаче почти всеки шпиониран е виновен в нещо. Като например онзи търговец Джон Дийр от Айова преди няколко месеца, който внезапно се сдоби с достатъчно пари, за да плати петдесетте хиляди, които дължеше на различни кредитни компании. След като системата автоматично отбеляза банковата му сметка, по-подробното разследване показа, че имал втори братовчед, чийто съквартирант от колежа имал племенник, чиято съпруга имала сестра с доведена дъщеря лесбийка, която известно време била любовница с жена, чийто най-добър приятел бил секретар в посолството на Ислямска република Иран в Отава. Търговецът Джон Дийр може и да не бил замесен в тероризъм, но се оказа, че си купувал марихуана, уж по здравословни причини, тъй като му ставало лошо от химиотерапията, която му провеждали.

Макклър чете в реално време изпратения до Ламонт имейл.

Няма да се откажа лесно. Как можеш да го направиш, след всичко, което си инвестирала в единственото истинско и чисто нещо, което си имала през живота си? Проблемът е, че го искаш за себе си, докато ти е изгодно, сякаш можеш сама да решиш кога да се махнеш. И знаеш ли какво? Този път се забъркваш в нещо, което не можеш да контролираш. Мога да създам хаос, надхвърлящ цялото ти въображение. Време е да ти покажа какво точно имам предвид. Обичайното място, утре в десет вечерта. — Аз.

Ламонт отговаря: Добре.

Специален агент Макклър препраща имейла на Джереми Килиън от Скотланд Ярд и добавя: Проект FOIL достига критичната маса.

„Да върви по дяволите“, казва си на два пъти. На кого му пука кое време е там? Онези от Скотланд Ярд могат да бъдат вдигани от леглата точно както го правят с агентите на ФБР. Защо трябва да има специално отношение към Килиън? Всъщност би било приятно да ядоса старши детектив Шерлок. Проклети британци. Какво са направили, освен да насочат вниманието си върху Ламонт заради последното й публично изхвърляне, благодарение на което разбраха, че е разследвана, а това на свой ред принуди Бюрото да задвижи нещата по-бързо, за да не могат от Скотланд Ярд да припишат заслугата на себе си. В края на краищата не британците са я набелязали като потенциален терорист, а сега си мислят, че могат да се намесят и да отмъкнат славата на Бюрото.

Набира телефонния номер.

Две британско звучащи позвънявания, след което се чува съненият британски глас на Килиън.

— Провери си имейла — казва му Макклър.

— Момент. — Не е особено любезен.

Макклър чува как Килиън мъкне телефона в друга стая. Чува тракането на клавиатурата.

— Ама че бавна връзка, мамка му — мърмори Килиън. — Изтеглих го. Не ми харесва, определено. И таз добра. Господи. Никак не ми харесва.

— Мисля, че трябва да се задействаме — казва Макклър. — Не виждам как може да се чака. Въпросът е дали искаш да си тук. Става в последния момент и разбирам, че не е…

— Нямам друг избор — заявява Килиън. — Веднага ще се погрижа.

Уин се извинява, че сервира домати, които не са домашно отгледани.

— Сякаш не знам. По една случайност съм експерт в производството — казва Стъмп и сяда на известно разстояние от него в дневната му. — Всъщност сигурно ще си помислиш, че е ужасно признание от моя страна, но истинската ми работа е в магазина. Баща ми го започна от нищото и ще ми се скъса сърцето, ако го оставя да западне. Колкото до доматите, ето ти един съвет от вътрешен човек. Най-добрите са от „Верил Фарм“, но ще ги получим след два месеца, в зависимост от валежите. Харесва ми да съм ченге, но и магазинът ме привлича.

Светлината е приглушена, апартаментът му е изпълнен с възбуждащия аромат на пушен на дъб бекон. Пресни домати или не, направените от Уин сандвичи са неимоверно вкусни, а френското шабли — хладно, чисто и превъзходно. Стъмп поглежда навън към типично кеймбриджкия пейзаж. Стари тухлени сгради, покрити с плочи покриви, осветени прозорци. Когато й предложи да хапнат, тя си помисли, че има предвид късна вечеря, и изпита вълнение и нервност, след като я покани у тях. Трябваше да откаже. Сега го гледа как яде сандвича си и отпива от виното и е още по-сигурна, че е трябвало да откаже. Когато запали свещ на масата за кафе и изгаси лампите, вече беше твърдо уверена, че е направила тактическа грешка.

Оставя чинията си.

— Трябва да тръгвам.

— Не е учтиво да се наядеш и да избягаш.

— Можеш да ми се обадиш утре, ако още имаш нужда от помощ. Но… — Опитва се да стане, но сякаш е направена от камък.

— Страх те е от мен, нали? — казва той в меката подвижна светлина. — Страх те е било много преди да ме натикат в това дело и да те повлека със себе си.

— Не те познавам. А по принцип съм подозрителна към непознатото. Особено когато се опитвам да събера парчетата, а те не си пасват.

— Какви парчета?

— Откъде да започна?

— Откъдето искаш. После ще стигнем до всички парчета, които не пасват. — Очите му отразяват пламъка на свещта.

— Май ми трябва още една чаша вино — казва тя.

— Тъкмо се канех да ти предложа. — Пълни чашата й, коженият диван скърца, когато се приближава към нея.

Надушва го, усеща как ръката му едва докосва ръкава й, присъствието му е като гравитация. Привлича я към него.

— Ъъъ. Добре. — Отпива от виното. — Да започнем с това. Защо те наричат Джеронимо?

— Не съм сигурен кои ме наричат така. Но какво ти пречи да предположиш? Не би било зле.

— Могъщ воин. Винаги на бойната пътека. Може би някой, който прави потенциално смъртоносни скокове. Помниш ли, когато бяхме деца? Скачаш от върха на кулата и викаш: „Джеронимо“?

— Нямахме басейн, когато бях малък.

— А, не. Само не ми пробутвай някаква сълзлива дискриминационна история. По една случайност зная, че когато си бил малък, цветнокожите вече са били допускани в държавните училища.

— Нямах предвид, че е свързано с дискриминация. Просто нямах възможност да ходя на басейн. Онези, за които говориш, е баба ми. Тя ме кръсти Джеронимо. Не заради това, че е воин, или защото прави смъртоносни скокове или нещо такова, а заради красноречието му. Казал е: „Не мога да приема, че сме ненужни, защото в такъв случай Бог не би ни създал. Слънцето, мракът, ветровете — всички те слушат онова, което имаме да кажем“.

Нещо я стяга в гърдите.

— Не виждам връзката — казва тя.

— Между тези думи и човека, който стои до теб ли? Може и да ти кажа, но сега е твой ред. Защо Стъмп? Честно. Не мога да се сетя за добра причина някой да те нарича Стъмп.

— На името на разрушителя от Втората световна война, „Стъмп“ — казва тя.

— Помислих си, че може да е това.

— Сериозно. Баща ми пристигнал тук, за да се спаси от Мусолини, от всички ужаси, за които можеш да се сетиш, когато си помислиш за онова чудовищно време. Адски се надявам това никога да не се повтори, в противен случай съм сигурна, че цивилизацията ни е обречена.

— Боя се, че вече сме обречени. И с всеки ден опасенията ми се засилват. Сигурно вече нямаше да съм тук, ако имаше къде да се бяга.