Патриотични игри

Две минути по-късно зави надясно и навлезе в паркинга на „Джайънт степс“. Спортната кола заподскача по неравния път. Кати спря на обичайното място. Излезе и, разбира се, заключи. Поршето, макар вече на шест години, беше безупречно поддържана кола. Направи си този подарък по случай навършването на една година работа в „Хопкинс“. По зелената боя нямаше нито драскотина и само лепенката от паркинга на болница „Хопкинс“ разваляше блясъка на хромираната броня.

— Мамо! — Сали я посрещна на вратата.

Кати се наведе и я взе на ръце. Това ставаше все по-трудно за нея, а още по-трудно й беше да стои права със Сали, увиснала на врата й. Надяваше се, че дъщеря й няма да ревнува от появата на бебето. Знаеше, че за някои деца това беше шок, но вече беше обяснила на момиченцето какво ще се случи и, изглежда, Сали приемаше с радост идеята да си има братче или сестричка.

— Е, какво прави голямото ми момиче днес? — попита доктор Райън. Сали обичаше да я наричат голямо момиче и с тази хитрина Кати искаше да е сигурна, че съперничеството с „малкото“ момче или момиче ще бъде сведено до минимум.

Сали се завъртя, слезе на пода и вдигна една картина, рисувана с пръсти върху нещо като едроформатна компютърна хартия — правдоподобна абстрактна творба в пурпурно и оранжево. Майката и дъщерята влязоха в салона и взеха палтото и кутията за обяда на Сали. Кати провери дали палтото й е закопчано и качулката на главата — температурата отвън беше само няколко градуса над нулата, а те се страхуваха да не се разболее отново. Бяха изминали само пет минути от пристигането й.

Кати Райън не забелязваше рутинността на ежедневието си. Отключи вратата, сложи Сали на седалката и стегна колана, след което затвори вратата, заключи я и заобиколи от лявата страна на колата.

Вдигна поглед. От другата страна на шосето за Ричи се намираше малък пазарен център, химическо чистене, магазин за видеокасети и железария. Пред пазарния център пак беше паркиран син микробус. Беше го видяла два пъти миналата седмица. Кати пропъди мисълта за него. В пазарния център се продаваха полуфабрикати и много хора редовно пазаруваха от него на път за дома си.

— Здравейте, лейди Райън — обади се Милър от микробуса.

Прозорците на двете задни врати му напомниха на тези на полицейския микробус и той се усмихна — бяха направени от огледално стъкло, така че никой отвън не можеше да види какво има вътре. Алекс беше в магазина и купуваше пакет с шест кутии кола, както редовно беше правил през изминалите две седмици.

Милър погледна часовника си: беше пристигнала в 4:46 и тръгваше в 4:52. Мъжът до него снимаше с фотоапарат. Милър вдигна бинокъла си. Зеленото порше лесно се забелязваше, а освен това имаше и направени по поръчка номера с надпис „CR-SRGN“*. Алекс му беше обяснил как в Мериленд можеха да бъдат закупени номера според изискванията и Шон се чудеше кой ли ще използва този код догодина. Със сигурност трябва да има и друг хирург с инициали CR.

[* Съкращение от Cathy Ryan — Surgeon: Кати Райън — хирург. — Б.пр.]

Алекс се качи в колата и запали двигателя. Микробусът излезе от паркинга заедно с поршето. Алекс тръгна в обратна посока — на север по шосето за Ричи. След това направи бърз обратен завой и ускори колата на юг, за да не загуби поршето от погледа си. Милър се присъедини към него на предната седалка.

— Обикновено тя поема пътя на юг към шосе 50, минава по моста над река Северн и след това слиза от шосе 50 на 2. Трябва да я ударим, преди да го е направила. Ще поемем по същия път и ще си разменим колите, където ти показах. Лошо — каза Алекс. — Този микробус беше започнал да ми харесва.

— С парите, които ти плащаме, ще можеш да си купиш друг. Една усмивка проряза черното лице на Алекс.

— Да, вероятно. И ще искам да е по-хубав отвътре. — Зави надясно, като пое по изходната лента на шосе 50. То беше многолентово. Нямаше кой знае колко коли. Алекс обясни, че това е нормално.

— Няма проблеми да свършим работата — увери той Милър.

— Отлично — съгласи се Милър. — Успех, Алекс. „Въпреки, че си много устат.“

Кати караше по-спокойно, когато Сали се намираше в колата. Момиченцето се надигаше, за да вижда над таблото, и както винаги малката й ръчичка опипваше ключалката на колана. В този момент майка й се отпускаше. Обикновено по пътя от болницата до детската градина тя си отпочиваше от тежкия ден, а в института по очни болести „Уилмър“ леките дни бяха рядкост. Не ставаше дума за стрес. През този ден беше правила само две операции, а на другия щеше да има още две. Обичаше работата си. Много хора можеха да виждат благодарение на професионалните й умения. Разбира се, удовлетворението от това най-често оставаше скрито за другите, дори и за Джек. Цената за всичко беше напрегнатото й ежедневие. Прецизността, задължителна при очната хирургия, й забраняваше дори и кафе — кофеинът можеше да доведе до леки потрепвания на ръцете — и изискваше висока степен на концентрация, необходима при малко други професии. Разбира се, имаше и по-трудни медицински умения, но не много. Това беше и главната причина, поради която обичаше да кара поршето си. Сякаш като цепеше въздуха или вземаше някой остър завой на втора с четиридесет километра в час, изразходваше излишната си енергия, която се разсейваше в атмосферата. Почти винаги тя се прибираше у дома в добро настроение. Тази вечер то щеше да бъде още по-добро, защото беше ред на Джек да приготвя вечерята. Ако колата имаше мозък, тя щеше да усети по лекия натиск върху педалите за газ и спирачка, когато тръгнаха към изхода за шосе №2. Сега Кати я глезеше. Като кон, прескочил всички препятствия както трябва.

— Добре ли е? — попита Алекс, като продължи на запад по шосе №50 към Вашингтон.

Другият мъж подаде на Милър папката е отбелязаното ново време. Имаше общо седем изписани листа и само последният нямаше приложени снимки. Шон погледна цифрите. Целта се движеше точно по разписание.

— Чудесно — каза той след малко.

— Не мога да определя точно място за удара, движението може да промени нещата. Смятам, че трябва да опитаме на източната страна на моста.

— Съгласен съм.

Петнадесет минути по-късно Кати Райън влезе в къщата. Тя разкопча ципа на палтото на Сали и загледа как малката й „голяма“ дъщеря измъква ръцете си от ръкавите — умение, което току-що беше почнала да добива. Кати го взе и го закачи, преди да свали своето. След това майката и дъщерята се отправиха към кухнята, откъдето долитаха такива звуци, по които веднага се досети, че съпругът й се опитва да приготви вечерята. Телевизорът беше включен на програмата за новини „Шоуто на Макнийл Лехър“.

— Тате, виж какво нарисувах! — обади се първа Сали.

— О, прекрасно! — Джек взе картината и я разгледа много внимателно. — Мисля, че ще я окачим. — Окачаха всичките й картини, така че предната част на хладилника се беше превърнала на художествена галерия. Един магнит притисна картината на полупостоянното й място над машината за лед и студена вода. Сали не забелязваше как всеки ден мястото се оказваше празно. Не знаеше и това, че всяка картина се озоваваше в една кутия, която прибираха в гардероба в коридора.

— Здравей, мила! — Джек целуна жена си. — Как беше днес?

— Две замени на роговица. Бърни ми помага за втората — трудно беше. Утре ще правя вивисектомия. Между другото, Бърни ти праща много поздрави.

— Как е дъщеря му? — попита Джек.

— Просто апандисит. След седмица пак ще се веси по катерушките — отговори Кати, докато се оглеждаше наоколо. Често пъти се питаше дали това, че Джек приготвя вечерята, си струваше поразиите, които нанасяше в кухнята. Не че Джек готвеше лошо — доста го биваше за някои неща, — но цапаше дяволски много. Никога не прибираше съдовете. Винаги тя подреждаше ножовете, вилиците и лъжиците, а и всичко останало като на хирургически поднос. Джек ги слагаше, както му падне, и губеше половината от времето си в търсене.