Школа за магии (Книга първа)

Холис не отговори.

— Имаше ли някоя предвид, като ме попита за това? — каза Алеви.

— Не, просто исках да си изясня правилата.

Алеви задържа погледа си върху Холис, после попита:

— Случи ли се нещо между теб и Лиза? Това е чисто служебен въпрос.

— Тогава погледни досиетата си.

— Е — с малко по-спокоен вид каза той, — сега искам да се съсредоточиш върху Аса.

— Ами, уговорих се да се срещнем на площад „Дзержински“. Появиха се някакви тъпаци от КГБ и Аса пребледня. Човек не може да контролира лесно цвета на лицето си.

Алеви сви рамене.

— Чувал съм за подобен случай — някакъв тип наистина успял, използвайки азотно вещество. Станал блед като пепел. Идеята за „Дзержински“ никак не е лоша. Доста изобретателна за един военен. Въпреки че е било малко рисковано.

Холис отпи от бирата си.

— Що се отнася до Аса — каза Алеви, — ако го чупиш, ние пак имаме преднина в играта, независимо дали него ще го има или не. Ако продължиш да работиш с него, би могъл да разбереш какво замисля. Но ако това, което замисля, е убийство, тогава може да е вече твърде късно.

— Всъщност нещата се развиха по друг начин.

— Моля?

— Той иска да замине на Запад.

— Нима?

— Поне така каза.

Алеви се замисли.

— Навярно иска да разбере как измъкваме хората оттук.

— Може би. Но може пък и наистина да иска просто да се чупи.

Холис разклащаше леко бирената бутилка и наблюдаваше как пяната се надига и след това изчезва. Слабото място на Алеви като професионалист беше, че изпитваше лична неприязън към повечето руснаци. Той не можеше да приеме, че някой, който е плод на съветския режим, може да не бъде предател и подлец. И навярно бе прав. Безспорно генерал Суриков бе ярък пример за „новата съветска личност“.

— Не искам нито да го чупя, нито пък да ти го пусна, ако това се опитваш да ме убедиш.

— Не ме разбра. Очевидно той иска да работи с негов побратим от военновъздушните сили. Аз няма да се оправя с него. А какво предлага в замяна на билета си за Запад? Сензационна тайна за Бородино?

— Да.

— Може би ти си му внушил това. А може и да си измисли някакви небивалици, само и само да се измъкне оттук.

— Скоро ще разберем.

— Отново ли ще се срещаш с него?

— Да. — Холис остави бирата на пода и изтри ръце в панталоните си. — Но не искам да си имам „опашка“.

— И аз бих искал да разговарям с тоя тип.

— Не мисля, че е добра идеята главният шеф на ЦРУ, най-важната личност на западното разузнаване в Съветския съюз, да препуска из Москва, опитвайки се да се срещне с руски информатори. Какво ще кажеш?

— Остави ме сам да се грижа за служебните си задължения.

— Разбира се.

Холис се опита да си спомни какво още знае за Алеви. Лангли го определяше като гений на политическия анализ, чиито предвиждания за съветските намерения, по-специално за плановете на Горбачов за гласност, се оказали толкова точни, че сякаш го бе информирал приятел от политбюро. Алеви бе пристигнал в Москва преди около три години като трети заместник на главния шеф на ЦРУ. А сега той е самият шеф. Не му бе позволено да напуска района на посолството без поне двама бодигардове и едно хапче цианид. Холис знаеше, че Алеви понякога излиза и без охрана, но никога — без хапчето.

Официално длъжността на Алеви в дипломатическата мисия бе съветник по политическите въпроси, но тази маска бе доста прозрачна. КГБ знаеше кой е той, както и по-голямата част от по-висшестоящите в американското посолство.

— Може би точно това цели Аса — каза Холис, опипвайки почвата, — да те подмами навън, за да могат да те убият.

— Дори те не убиват американски дипломати от висок ранг.

— Ще направят изключение за теб. Както и да е, ти не си дипломат.

— Дипломат съм. Имам дипломатически паспорт. Ходя на всички приеми и говоря като дипломат загубеняк.

Холис стана.

— Какво правеше в Садовники в петък вечер?

Алеви също се изправи.

— Бях на Ханука — еврейски празник по случай прибирането на реколтата. Нещо като нашия Ден на благодарността.

Холис кимна. Бе чувал, че навремето Алеви е прекарал няколко месеца в руската еврейска общност в района на Брайтън Бийч в Бруклин. Ето защо той говореше руски с московско — ленинградски акцент и бе навярно единственият човек в посолството, който можеше в действителност да мине за руснак дори и при едно по-щателно наблюдение. Холис смяташе, че от приятелите си в Брайтън Бийч Алеви бе разбрал за религиозните преследвания и бе научил и няколко имена за директен контакт в Москва. Така той бе пристигнал тук с много преимущества, каквито никой друг в посолството нямаше.

— Знаеш ли нещо за юдейската религия? — попита Алеви.

— Знам, че руснаците не си падат много по нея. Знам също, че религиозните обичаи могат да привлекат лесно вниманието на ония глупаци от КГБ.

— Да върви по дяволите негово превъзходителство.

После Алеви добави:

— Евреите тук са политически неблагонадеждни, така че с тях може да се дружи.

Холис се замисли върху иронията в това изказване. Навремето американските евреи също се смятаха за политически неблагонадеждни от ЦРУ. А сега Алеви бе главният шеф на ЦРУ в Москва отчасти и именно заради това, че е евреин. Как се променят времената.

Сякаш прочел мислите на Холис, Алеви каза:

— Еврейските дисиденти са нашата пета колона тук, Сам. Трябва да изграждаме все повече мостове за връзка с тяхната общност.

— Така ли? — Но Холис знаеше, че Алеви играе една много опасна игра: опасна, защото се бе превърнала в лична, без какъвто и да е гръб за прикритие и подкрепа. Някой ден Алеви щеше да се окаже сам с хапчето си цианид. Без да се усети, Холис каза нещо, за което бе мислил в избата на Павел: — Тези хора и без друго си имат достатъчно проблеми, Сет. Не е нужно да утежняваш положението им.

— Дрън-дрън. Положението на евреите се утежнява само когато се опитват да облагодетелстват преследвачите си.

— Може би си прав. Виж какво, не обичам да говоря за политика или религия, предпочитам да говоря за секс и футбол. Просто се опитвам да ти кажа като колега и дори като приятел, идиот такъв, че КГБ ще ти прости шпионирането, но не и юдейството. Имаме нужда от теб, особено сега, докато се изясни тая история.

Алеви изобщо не обърна внимание на думите на Холис.

— Та така, къде и кога ще се срещаш с Аса? — повтори той въпроса си. Холис знаеше, че не можеше да не му отговори.

— При гроба на Гогол. Следващата неделя в три следобед. Плюс-минус няколко часа.

— А къде се намира гробът на Гогол?

— Кажи ми, та да ти кажа.

Докато двамата отиваха към изхода, Холис забеляза, че войниците, трите секретарки и медицинската сестра се бяха оттеглили във фоайето. Семейство Хорган навярно си бяха тръгнали, без да ги забележат. Пистите, игралните зали, плувният басейн и всички останали места за развлечения в посолството, с изключение на баровете бяха празни и тихи. Някаква всеобща летаргия обземаше това място с настъпването на зимата. В никое друго американско посолство досега Холис не бе забелязал подобна отпуснатост и вялост. Нямаше представа какво обяснение би дал един психоаналитик. Според Холис служителите сякаш бяха попили неразположението на хората извън стените на посолството към тях.

Холис се загледа в надписа „Изход“ над асансьора и в паметта му изплува друга дума — безизходност.

Алеви го погледна и сякаш прочете мислите му.

— Ето това остава, когато отделиш човека от Бога.

— Но аз я усещам и тук. Струва ми се, че е заразна.

— Може би — каза Алеви, — но не и за нас. Ние знаем какво правим, нали, Сам?

— Наистина знаем.

— Да ги шибам тия скапани комунисти! — каза Алеви.

— Всички, всеки ден — допълни Холис, съзнавайки в същото време, че това вече не е достатъчно. Той смяташе, че този път му се е удала възможност да извърши нещо полезно, за да избие най-после тежките мисли за Хайфон от съзнанието си и да намери решение за своята страна по въпроса за безследно изчезналите във Виетнам.