Патриотични игри

Райън кимна доста стеснително.

— Благодаря, Патлак.

— Някой трябва да защитава лейтенантите. — Брекенридж се обърна. — Добре, морски пехотинци, нека не заспиваме!

— Вие сте поставили охрана и на принца? — попита Джек.

— Дори още преди адмиралът да ми нареди това. — Старшината махна с ръка към един ефрейтор, застанал е пушка в ръка на метър от негово височество, като заповедта му беше да стои между него и стрелбата.

Пет минути по-късно три коли на щатската полиция е угасени фарове се приближиха до котвена стоянка шест на морския терминал Дъндалк. Колите бяха паркирани под един от порталните кранове, използвани за пренасяне на контейнери, и петима офицери тръгнаха към стълбата за борда. Един член на екипажа, застанал там, ги спря с жест… опита се. Езиковата бариера не позволяваше добра комуникация. Осъзна, че придружава полицаите, като ръцете му бяха хванати с белезници зад гърба. Старшият офицер от полицията се изкачи по още три стълби и стигна мостика.

— Какво е това!

— А вие кой сте? — попита офицерът, застанал зад една пушка.

— Аз съм господарят на този кораб! — обяви капитан Николай Френза.

— Е, капитане, аз съм сержант Уилям Пауърс от щатската полиция на Мериленд и искам да ви задам няколко въпроса.

— Нямате никакви пълномощия на кораба ми! — отговори Френза. Акцентът му беше смесица от гръцки и някакъв друг език. — Ще разговарям с бреговата охрана и никой друг.

— Искам нещата да ви станат истински ясни. — Пауърс измина разстоянието от метър и половина до капитана, като в ръцете си стискаше пушката „Итака“, дванадесети калибър. — Брегът, към който сте завързали кораба си, принадлежи на щата Мериленд, а тази пушка казва, че имам всички необходими пълномощия. Имаме информация, че една лодка е терористи идва насам и се говори, че са убили няколко души, включително и трима полицаи от щатската полиция. — Той опря цевта в гърдите на Френза. — Капитане, ако те дойдат тук или ако вие още се будалкате е мен тази вечер, знайте, че много сте загазили — разбирате ли ме?

Човекът оклюма. „Значи информацията е правилна. Добре.“

— Във ваша полза е да ни сътрудничите, защото много скоро тук ще има повече полиция, отколкото някога сте виждали. Просто може да се окаже необходимо да имате приятели, господинчо. Ако имате да ми казвате нещо, искам да го чуя сега.

Френза се поколеба, като очите му се местеха между носа и кърмата. Много беше закъсал, повече, отколкото авансовото му заплащане можеше да покрие.

— Има четирима от тях на борда. Напред са, отляво, до носа. Не знаехме…

— Тихо. — Пауърс кимна на един ефрейтор, който вдигна радиотелефона си. — Какво ще кажете за своя екипаж?

— Екипажът е долу, готви се да закара кораба в морето.

— Сержант, бреговата охрана казва, че са на три мили оттук и се движат насам.

— Добре. — Пауърс издърпа чифт белезници от колана си. Той и хората му събраха четиримата дежурни на мостика и ги завързаха към руля и към други две части. — Капитане, ако вие или някой от хората ви вдигне шум, ще се върна тук и ще ви размажа по целия кораб.

Пауърс поведе хората си надолу по стълбата и напред, покрай десния борд. Надстройката на „Констанца“ беше само в задната част. Пред нея палубата представляваше една бъркотия от контейнери, всеки с размерите на ремарке за камион, натрупани по три или четири един върху друг. Между всяка редица имаше пътека, широка може би около метър, и това им позволяваше да се придвижат незабелязано към носа. Сержантът нямаше опит като участник в група за действие в рискови ситуации, но всичките му хора имаха пушки, а и той разбираше от пехотна тактика.

Беше, като да ходиш покрай сграда, само дето улицата бе от ръждясала стомана. Дъждът намаля най-после, но все още вдигаше шум, като удряше по металните контейнери. Минаха покрай последните два контейнера и видяха, че предният трюм на кораба беше отворен, а над левия борд висеше един кран. Пауърс погледна зад ъгъла и видя двама мъже, които стояха в далечния край на палубата. Те гледаха на югоизток, към входа на пристанището. Нямаше лесен начин да се доближи до тях. Той и хората му се приведоха и тръгнаха право към тях. Стигнали бяха по средата, когато един от тях се обърна.

— Кои сте вие?

— Щатска полиция! — отбеляза Пауърс и вдигна пушката, но се препъна в някаква скоба и първият му изстрел отиде във въздуха. Мъжът до левия борд извади пистолет и стреля, като също не улучи, а след това се скри зад контейнера. Четвъртият полицай заобиколи отвора на трюма и стреля към ръба на контейнера, за да прикрие колегите си. Пауърс дочу прибързан говор и звук от бягащи крака. Пое дълбоко дъх и изтича до левия борд.

Нямаше никой. Хората, които бяха изтичали към кърмата, не се виждаха. Имаше стълба, която водеше от палубата до водата и нищо друго освен радиотелефон, който някой беше изпуснал.

— Мама му стара! — Тактическата ситуация беше отвратителна. Наблизо имаше въоръжени криминални престъпници, които не можеше да види, а идваха и още цяла лодка хора. Изпрати един от хората си към десния борд, за да наблюдава този маршрут за приближаване, а втория — за да насочи пушката си по протежение на левия борд. Взе радиотелефона си и от него научи, че още много помощ е на път към тях. Пауърс реши да чака и да рискува. Познаваше Лари Фонтана и носи ковчега му на излизане от църквата, и проклет да бъде, ако изпусне възможността да залови хората, които го бяха убили.

Една кола на щатската полиция сега водеше. ФБР се намираше на моста „Франсис Скот Кий“, пресичайки над пристанището на Балтимор. Следващият трик беше да се слезе от експресната магистрала на терминала. Един полицай каза, че знае къс маршрут, и поведе процесията от три коли. В същия момент под моста премина петнадесетметрова лодка.

— Целта идва, изглежда, се е насочила към кораб, завързан за кея и с номер три, пет, две — докладва негово височество.

— Това е той — каза Райън. — Спипахме ги.

— Боцман, нека се приближим — нареди Джексън.

— Може да ни забележат, сър — дъждът отслабва. Ако са се насочили на север, мога да се приближа от дясната им страна. Тръгнали са за оня кораб — искате ли да ги ударим, когато стигнат там? — попита боцман Знамировски.

— Точно така.

— Добре, ще сложа човек на прожектора. Капитан Питърс, ще трябва да разположите морските си пехотинци на левия борд. Изглежда, ще водим надводни бойни действия от левия борд — каза боцман Знамировски. Уставите на военноморските сили й забраняваха да служи на боен кораб, но в края на краищата тя беше успяла да спечели играта.

— Добре. — Питърс даде нареждания и Брекенридж заведе морските пехотинци по местата им. Райън излезе от кабината и отиде в задната част на главната палуба. Вече беше взел решението си. Шон Милър се намираше там.

— Дочувам лодка — тихо каза един от полицаите.

— Да. — Пауърс вкара куршум в пушката си. Погледна назад. Видя хора с пистолети. Зад себе си чу стъпки — още полиция!

— Кой е старши? — попита един ефрейтор.

— Аз — отговори Пауърс. — Вие останете тук. Вие двамата, отидете назад. Ако видите някоя глава да се покаже зад контейнерите, пръснете я.

— Ето я!

Видя я и Пауърс. Една бяла лодка от фибростъкло се появи на стотина метра и бавно се приближаваше към стълбата.

— Господи! — Лодката изглеждаше пълна с хора и както го бяха предупредили, всички те имаха автомати. Несъзнателно опипа стоманената стена на кораба. Питаше се дали ще може да спре куршум. Повечето полицаи носеха бронирани жилетки, но Пауърс не го правеше. Сержантът освободи предпазителя на пушката си. Време беше.

Лодката се приближи като кола към място за паркиране. Кормчията я насочи към дъното на стълбата и някой на кърмата я завърза към пея. Двама души се качиха на малката платформа в дъното. Помогнаха на някой да слезе, а след това започнаха да го носят нагоре по стълбата. Пауърс ги остави да стигнат до средата.