Патриотични игри

Ъгълът на снимане се променяше бавно и не беше за вярване, че разузнавателният спътник се движи с над двадесет и осем хиляди километра в час. Най-после отново видяха бараките. Райън примигна. Само една от тях — на охраната — имаше включено отопление. Какво значи това? „Отишли са си…няма никой у дома…а и нападателния отряд го няма.“

Райън каза това, което другите се страхуваха да изрекат:

— Нещо се е объркало.

— Кога могат да ни кажат какво се е случило? — попита Кантор.

— Не могат да нарушават радиомълчанието в продължение на няколко часа.

Последваха още два часа. Прекараха ги в канцеларията на Марти. Изпратиха им храна. Жан Клод не казваше нищо, но личеше, че е разочарован от порцията си. Кантор дори не се докосна до яденето си. Иззвъня телефонът. Французинът го вдигна и разговаря на родния си език в продължение на четири-пет минути. Жан Клод остави слушалката и се обърна.

— На стотина километра от лагера нападателният отряд се е натъкнал на част от редовната армия. Вероятно е била механизирана военна част, излязла на учение. Било е неочаквано. Тъй като са летели ниско, са ги забелязали внезапно. Онези открили огън по хеликоптерите. Ефектът на изненадата бил загубен и трябвало да се обърнат. — Нямаше нужда Жан Клод да обяснява, че в най-добрия случай успяваха малко повече от петдесет процента от такива акции.

— Опасявах се от това. — Джек гледаше към пода. Не се нуждаеше от обясненията на друг, за да разбере, че тази мисия не може да бъде повторена. Бяха поели сериозен риск, като опитаха по един и същ начин да проведат тайна мисия два пъти. Нямаше да има трети опит. — Хората ви добре ли са?

— Да. Един от хеликоптерите е бил повреден, но е успял да се върне до базата. Няма пострадали.

— Моля, благодарете на хората си за опита, полковник. — Кантор се извини и отиде до личната си баня. Като влезе вътре, повърна. Язвата му кървеше отново. Марти се опита да се изправи, но му се виеше свят. Падна върху вратата и удари силно главата си.

Джек чу удара и отиде да види какво става. Трудно му беше да отвори вратата, но накрая видя Марти, легнал на пода. Първата мисъл на Райън беше да накара Жан Клод да повика лекар, но и самият той не знаеше как се прави това тук. Помогна на Марти да се изправи на крака и го заведе в канцеларията. Сложи го да седне в един стол.

— Какво има?

— Той току-що повърна кръв — как викате … — запита Райън, но реши да прати всичко по дяволите и набра номера на адмирал Гриър.

— Марти припадна. Нуждаем се от лекар.

— Аз ще се погрижа. Ще дойда след две минути — отговори адмиралът.

Джек отиде в банята и взе чаша вода и малко тоалетна хартия. Почисти с нея устата на Кантор и вдигна чашата:

— Изплакни си устата.

— Добре съм — възпротиви се мъжът.

— Глупости — отговори Райън. — Глупак. Работил си прекалено до късно и си опитал да свършиш всичко, преди да си тръгнеш, нали?

— Трябва…трябва.

— Това, което трябва да правиш, Марти, е да се махнеш оттук, преди всичко това да те довърши.

Кантор отново повърна.

„Ти не се шегуваше, Марти — помисли си Джек. — Войната се води и тук, а ти си една от жертвите. Искаше тази мисия да успее толкова, колкото и аз.“

— Какво става, дявол да го вземе! — Гриър влезе в стаята. Дори изглеждаше малко рошав.

— Язвата му се разлюти — обясни Джек. — Повръща кръв.

— О, Господи, Марти! — каза адмиралът.

Райън не знаеше, че в Ленгли има медицински диспансер. След малко пристигна човек, който се представи за лекар. Бързо прегледа Кантор, а след това той и охраната го поставиха в болнична количка. Изкараха го от стаята и тримата мъже останаха, загледани един в друг.

— Може ли човек да умре от язва? — попита жена си Райън малко преди полунощ.

— Той на колко години е? — попита тя. Джек й каза. Кати помисли малко. — Може да се случи, но рядко. Някой на работата ли?

— Моят старши в Ленгли. Вземаше хапчета „Тагамет“, но тази вечер повърна кръв.

— Може би се е опитал да мине без него. Това е един от проблемите. Даваш на хората лекарства и веднага щом се почувстват по-добре, спират да ги вземат. Дори и умни хора го правят — отбеляза Кати. — Толкова стресова ли е работата там?

— Предполагам, че за него е било.

— Супер. — Това беше забележка, която обикновено биваше последвана от преобръщане, но Кати не можеше да прави това от известно време. — Вероятно ще се оправи. Човек трябва да положи много старание, за да се окаже сериозно застрашен от язва. Ти сигурен ли си, че искаш да работиш там?

— Не. Те ме искат, но не смятам да вземам решение, докато не свалиш малко от теглото си.

— По-добре е да не си много далеч, щом започнат болките.

— Ще бъда при теб, когато имаш нужда от мен.

— Почти са ги хванали — докладва Мъри.

— Същата група, която е нападнала и „Пряко действие“, а? Да, чух, че това е било прекрасно проведена мисия. Какво се е случило? — попита Оуенс.

— Нападателният отряд е бил забелязан на седемдесет мили от лагера и е трябвало да се върне. При повторно разглеждане на снимките може да се окаже, че нашите приятели вече ги е нямало.

— Прекрасно. Виждам, че късметът не ни изоставя. Къде смяташ, че може да са заминали?

Мъри изръмжа:

— Трябва да правя същите предположения, които и ти, Джими.

— Точно така. — Той погледна през прозореца. Слънцето скоро щеше да изгрее. — Е, ние разказахме всичко на човека от отдела за охраната.

— Как го прие?

— Незабавно предложи да си подаде оставката, но министърът и аз го убедихме да я оттегли. Всички ние си имаме малки недостатъци — щедро каза Оуенс. — Много го бива в работата му. Удоволствие ще е за теб да знаеш, че реакцията му беше точно такава, каквато и твоята. Каза, че трябва да уредим негово кралско височество да падне от коня си за поло и да си счупи крак. Моля те да не цитираш който и да е от двама ни за това!

— Дяволски по-лесно е да защитават страхливци, нали? Смелите са тези, които усложняват живота ни. Знаеш ли какво? Един ден той ще ви стане добър крал. Ако живее достатъчно дълго — допълни Мъри. Помисли си, че не е възможно да не хареса човек хлапето. А и жена му беше динамит. — Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, ще ти кажа, че охраната им в Щатите ще бъде непробиваема. Такава, каквато даваме на президента. Дори някои от същите хора са ангажирани.

„Това трябва ли да ме накара да се чувствам доволен?“ — запита се Оуенс, като си спомни колко близко до смърт от ръцете на луди са били няколко американски президенти, а да не говорим за случая Дж. Ф. Кенеди. Разбира се, може сега АОЪ да се е върнала там, където живеят, но всичките му инстинкти му подсказваха обратното. Мъри му беше близък и уважаван приятел, познаваше и уважаваше и агентите от службата за сигурност, които образуваха охранителния отряд. Но за охраната на техни височества отговаряше Скотланд Ярд и не му харесваше фактът, че сега до голяма степен зависеше от други. Оуенс се беше обидил професионално при последното посещение на американския президент във Великобритания, когато хората от службата за сигурност съвсем явно избутваха местните хора встрани дотолкова, доколкото смееха. Сега ги разбираше малко по-добре.

— Колко е наемът? — попита Добенс.

— Четиристотин и петдесет на месец — отговори квартирният агент. — Мебелирана е.

— Ъхъ. — Алекс видя, че мебелите не бяха от най-впечатляващите. И не беше необходимо.

— Кога може да се нанесе братовчед ми?

— Не е ли за вас?

— Не. За братовчед ми е. Работата му е като моята — обясни Алекс. — Тук с нов. Аз ще отговарям за наема, разбира се. Казахте тримесечна предплата?

— Добре. — Агентът беше споменал двумесечна предплата.

— Имате ли нещо против плащане в брой? — попита Добенс.

— Не. Хайде да се върнем в канцеларията и да уредим документите.