Патриотични игри

— Не, Кевин, разбира се, че не. Не е възможно да…за бога, Кевин, минаха седмици, откакто бях във връзка с Уоткинс.

— От последното ти пътуване до Корк. — О’Донъл присви очи на яркото слънце.

— Да, точно така. Тогава ти изпрати свой човек да ме наблюдава. Следял ли ме е някой?

— Ако е имало, то той трябва да е бил страшно умен, пък и не би могъл да се приближи твърде много…

Естествено, О’Донъл обмисляше и друга възможност — Кули може да е станал предател. „Но ако е станал, той няма да дойде тук, нали? — мислеше шефът на АОЪ. — Той ме познава. Знае къде живея, познава Маккени, познава Шон Милър, знае за риболовния флот в Дъндалк.“ О’Донъл осъзна, че Кули знаеше твърде много. Не, ако той с станал предател, сега нямаше да бъде тук. Кули се потеше независимо от климатичната инсталация в колата. Денис нямаше нерви да рискува живота си по този начин. Виждаше се.

— Е, Денис, какво да правим с теб?

Сърцето на Кули моментално промени ритъма си, но той каза уверено:

— Искам да участвам в следващата акция.

— Моля? — Изненадан, О’Донъл извърна глава.

— Шибаните англичани…Кевин, те подгониха мен!

— Това е нещо като професионален риск, нали знаеш?

— Сериозно говоря — настоя Кули.

„Няма да ни навреди да имаме още един човек.“

— Във форма ли си за това?

— Ще бъда.

Шефът взе решение.

— В такъв случай можеш да започнеш още този следобед.

— И каква е акцията?

О’Донъл обясни.

— Изглежда, предчувствието ви е било правилно, доктор Райън — каза на следващия ден следобед мъжът с очилата без рамки. — Може би наистина ще ви взема на хиподрума.

Той стоеше до една от колибите — дундест дребен мъж с плешиво теме, което светеше от слънцето. Лагер 18 беше техният.

— Отлично — отбеляза Кантор. — Този път английските ни приятели наистина печелят точки. Благодаря ти — каза той на фотографа експерт.

— Кога ще се проведе акцията? — попита Райън, след като той излезе.

— Рано сутринта вдругиден. Мисля, че е към осем часа наше време.

— Може ли да наблюдавам в реално време?

— Може би.

— Това е трудна за опазване тайна — каза той.

— Повечето са такива — съгласи се Кантор. — Но…

— Да, зная. — Джек облече палтото си и заключи папките. — Кажи на адмирала, че съм му длъжник.

По пътя към дома си Райън мислеше за това, което може би ще се случи. Осъзна, че нетърпението му не се различаваше много от…коледното? Не, не можеше да мисли по този начин за тази работа. Чудеше се как се е чувствал баща му преди провеждането на големи арести след продължителни разследвания. Никога не го беше питал за това. Направи следващото най-уместно нещо. Забрави за това, както трябваше да забрави всичко, което виждаше в Ленгли.

Когато стигна до дома си, зад почти готовия плувен басейн беше паркирана непозната кола. Разгледа я по-отблизо и видя, че имаше дипломатически регистрационен номер. Влезе в стаята и завари трима души да разговарят с жена му. Позна единия, но не можа да си спомни името му.

— Здравейте, доктор Райън, аз съм Джефри Бенет от посолството на Великобритания. Срещали сме се и преди в…

— Да, сега си спомням. С какво можем да ви бъдем полезни?

— Техни кралски височества ще посетят Съединените щати след няколко седмици. Разбрах, че сте им предложили да ви посетят, когато дойдат, и искам да проверя дали поканата остава.

— Майтап ли си правите?

— Не си правят майтап, Джек. И аз вече казах „да“ — осведоми го жена му. Дори Ърни махаше опашка в очакване.

— Разбира се. Моля ви да им предадете, че за нас ще бъде чест да ги посрещнем тук. Ще останат ли през нощта?

— Вероятно не. Надяваха се, че ще могат да дойдат вечер.

— За вечеря? Чудесно. Кой ден?

— Петък, 30 юли.

— Добре.

— Отлично. Надявам се, че няма да имате против нашите хора — освен хората от вашите служби за сигурност — да прегледат района през следващата седмица.

— И трябва ли да отсъствам от работа за това?

— Аз мога да го направя, Джек. Нали знаеш, че не ходя на работа?

— О, разбира се — каза Бенет. — Кога очаквате бебето?

— През първата седмица на август. Това може да бъде проблем — със закъснение разбра Кати.

— Можете да бъдете напълно сигурни, че ако се случи нещо неочаквано, техни кралски височества ще разберат. Още нещо. Това е частно посещение, а не е обществена проява по време на пребиваването им. Ще ви помолим да го пазите в пълна тайна.

— Да, разбирам — каза Райън.

— Ако останат тук за вечеря, има ли нещо, което не трябва да сервираме? — попита Кати.

— Какво искате да кажете? — реагира Бенет.

— Ами някои хора са алергични към риба например.

— О, разбирам. Не. Не зная нищо такова.

— Добре. Основна вечеря в стил „семейство Райън“ — каза Джек. — Аз…хммм.

— Какво има? — попита Бенет.

— Имаме гости същата вечер.

— О! — кимна Кати. — Роби и Сиси.

— Не можете ли да я отложите?

— Ще бъде прощална вечер. Роби е пилот на изтребител от военноморските сили. И двамата преподаваме в академията, а сега се връща във флотата. Ще имат ли нещо против?

— Доктор Райън, негово височество…

— Негово височество е добър човек. Роби също. Той беше там същата вечер, когато се запознахме е вас. Не мога да отложа вечерята, мистър Бенет. Той ми е приятел. Мисля, че негово височество ще го хареса. Той е карал самолети, нали?

— Е, да, но…

— Помните ли онази нощ, когато се запознахме? Без Роби може би нямаше да успея да преживея всичко. Вижте, този човек е майор във Военноморската флота на САЩ и по една случайност кара изтребител за четиридесет милиона долара. Той вероятно не представлява опасност за сигурността. Жена му свири дяволски добре на пиано. — Райън разбра, че все още не е успял да ги убеди. — Мистър Бенет, проверете Роби чрез вашия аташе и попитайте негово височество дали може да присъства.

— И ако той не желае?

— Няма. Аз го познавам. Мисля, че той е по-добър, отколкото вие го изкарвате — отбеляза Джек. „Няма да има против, тъпако. Ония миризливци от охраната ще припаднат.“

— Е. — Тази забележка го изненада. — Не мога да ви виня за чувството ви за лоялност, докторе. Ще предам това в канцеларията на негово височество. Но съм задължен да настоя да не казвате нищо на майор Джексън.

— Имате думата ми. — Джек за малко не се засмя. Нямаше търпение да види израза на лицето на Роби. Най-после щяха да бъдат квит след онази среща по кендо.

— Контракцията расте до максимум — каза Джек. Практикуваха упражнения по дишане за подготовка за раждането. Жена му започна да диша усилено. Джек знаеше, че това е сериозно нещо. То само изглеждаше смешно. Провери цифрите на дигиталния си часовник. — Контракцията спира. Дълбоко, пречистващо вдишване. Предлагам стек на грила, печени картофи и пресни царевици с хубава салата.

— Прекалено обикновено е — възпротиви се Кати.

— Тук навсякъде, където отидат, ще ги обсипват с ония префърцунени френски боклуци. Някой трябва да им предложи едно хубаво американско ястие. Знаеш, че мога да готвя страхотен стек на грила, а твоята салата със спанак е известна от нас до другата страна на улицата.

— Добре — засмя се Кати, макар че й ставаше все по-трудно да го прави. — И без това, ако стоя над печка повече от няколко минути, ми прилошава.

— Изглежда, не е лесно да бъдеш бременна.

— Трябва да го опиташ — предложи тя.

Съпругът й продължи:

— Разбира се, това е единственото трудно нещо, което жените трябва да правят.

— Какво? — Очите на Кати за малко не изскочиха от орбитите си.

— Погледни историята? Кой трябва да излезе и да убие бивола? Мъжът. Кой трябва да занесе бивола вкъщи? Мъжът. Кой трябва да прогони мечката? Мъжът. Ние вършим всичките трудни неща. Аз трябва да изхвърлям боклука всяка нощ! Но да си ме чула да се оплаквам? — Чу смеха й. Правилно беше разбрал настроението й. Тя не се нуждаеше от съчувствие. Беше прекалено горда, за да допусне такова нещо.