Американски психар

– Джийн? – провиквам се след нея.

– Да, Патрик?

Тя отново се появява и с усилие потиска нетърпението си. Искаш ли да вечеряш с мен? – питам я, без да вдигам очи от кръстословицата. – Ако нямаш някаква работа де.

– О, не – твърде бързо отговаря тя и вероятно осъзнала това, добавя: – Нищо не съм планирала.

– И това ако не е съвпадение!

Поглеждам я над стъклата на очилата си.

Тя се разсмива непринудено, но с известна нервност, сякаш за да прикрие някакво неудобство, и това изобщо не ми оправя настроението.

– Така изглежда – повдига рамене.

Имам и билети за концерт на... "Мила Ванила", ако искаш, можем да отидем – подхвърлям уж случайно.

– Така ли? Какъв концерт? – пита тя смутена.

– На "Мила Ванила" – повтарям бавно.

– "Мила... Ванила" ли?

В гласа ѝ се усеща притеснение.

– "Мила... Ванила" – потретвам. – Мисля, че така се казваха.

– Не съм убедена.

– Че ще дойдеш ли?

– Не... за името. – Тя се съсредоточава и добавя: Мисля, че се казваха... "Мили Ванили".

Известно време мълча, накрая казвам:

– О, така ли?

Тя не помръдва, само кимва веднъж.

– Няма значение – казвам. И без това нямам никакви билети. – Концертът е чак след няколко месеца.

– О – кимва тя пак, – добре.

– Я да видим сега къде да отидем.

Изпъвам се назад и изваждам справочника "Загат" от най-горното чекмедже на бюрото.

Тя мълчи, бои се, че може да сбърка, възприема въпроса са ми като проверка, която трябва да премине успешно, и малко неуверено налучква правилния отговор.

– Където кажеш.

– Не, не, не – усмихвам се и разгръщам справочника. – Ти където кажеш.

– О, Патрик – въздъхва тя. – Не мога да реша.

– Хайде, не се излагай. Казвай!

– Не мога – пак въздъхва тя безпомощно. – Не знам.

– Хайде де! Кажи къде искаш да отидеш. Само кажи. Ще отидем, където пожелаеш. Мога да те вкарам навсякъде.

Тя се замисля, и то доста дълго, но усеща, че времето ѝ изтича, и плахо подпитва:

– Какво ще кажеш за... "Дорсия"?

Спирам да прелиствам справочника, но не вдигам очи към нея, усмихвам се, а стомахът ми се свива и се питам наистина ли искам да кажа "не"? Наистина ли ми се иска да кажа, че не мога да уредя да ни пуснат? За това ли се бях подготвил? Това ли всъщност искам да направя?

– Ааа, така значи. – Оставям справочника, но почти веднага го вземам, за да намеря телефонния номер. – Ни Джийн ѝ се ходи в "Дорсия".

– Е, не съм чак толкова сигурна – смутено казва тя. – Не, ще отидем, където ти кажеш.

– Защо? "Дорсия" е... окей – отбелязвам небрежно, вдигам телефонната слушалка и с треперещ пръст много бързо набирам седемте страшни цифри, като се опитвам да запазя самообладание.

Вместо очаквания от мен сигнал "заето" чувам, че телефонът  в "Дорсия" звъни, и след два сигнала чувам познатия, неприятен глас, с който вече свикнах през последните три месеца.

– "Дорсия", кажете! – изкрещява той в слушалката на фона на оглушителния шум от ресторанта.

– Ало, ще намерите ли място за двама души тази вечер, о ами, да кажем, след двайсетина минути? – питам, като поглеждам часовника си и намигам на Джийн.

Тя изглежда впечатлена.

– Нафрашкани сме до дупка – отговаря ми салонният управител.

– Така ли? – правя се на поласкан, но ми иде да се издрайфам. – Чудесно.

– Казах, че всичко е резервирано – провиква се онзи.

– Двама за девет часа? Идеално.

– Свободни маси няма тази вечер – продължава да си нарежда салонният управител. – И списъкът на чакащите е препълнен.

След което затваря телефона.

–Добре, ще се видим тогава.

И аз затварям с усмивка, която трябва да покаже задоволство от избора на Джийн, а в същото време не ми стига въздух, всяко мое мускулче е напрегнато до пръсване. Тя е с вълнена рокля от "Калвин Клайн", колан от кожа на алигатор със сребърна тока от "Бари Кизелщайн Корд", сребърни обеци и съвсем тънки чорапи "Калвин Клайн". Стои пред бюрото ми напълно объркана.

– Е, хайде – подканям я и тръгвам към закачалката. – Облеклото ти е... окей.

Тя мълчи.

– Забрави да си кажеш името – отбелязва след много тихо.

Разсъждавам върху това, докато си обличам "Армани" и завързвам наново възела на вратовръзката "Армани", накрая без запъване ѝ отговарям:

– Там... ме знаят.

Докато салонният управител настанява една двойка, и които съм почти сигурен, че бяха Кейт Спенсър и Джесън Лодър, ние с Джийн се приближаваме до подиума,  където лежи отворена книгата с резервациите. Небрежно  се надвесвам над нея и откривам единственото име със запазена маса за девет, което не е зачеркнато, и то е, майко мила, Шроц. Въздъхвам и мозъкът ми започва трескаво да търси приложими варианти, докато потропвам нервно с крак по пода. Изведнъж се обръщам към Джийн:

– Защо не отидеш до тоалетната?

Тя е заета да оглежда ресторанта, опитва се да запомни всяка подробност. Наоколо е пълен хаос. Огромна навалица пред бара. Управителят настанява онази двойка на   маса в центъра. Силвестър Сталоун седи с някакво гадже в централното сепаре, в което само преди седмица бяхме с Шон, в съседното са се накачулили хората от охраната му, а в третото се е разположил Норман Прагър, собственикът на "При Пети".

Джийн завърта главата си към мен и се опитва да надвика шума.

– Какво каза?

– Не искаш ли да се възползваш от дамската тоалетна?

Управителят се приближава насам, като си проправя  път между масите със сериозен израз на лицето.

– Защо? Искам да кажа... трябва ли? – пита тя, съвсем  объркана.

– Само... се разходи дотам – изсъсквам в ухото ѝ и я стисвам леко за ръката.

– Но какво да правя там, Патрик? – упорства тя.

– Мамка му и късмет! – промърморвам.

И без това е вече много късно.

Салонният управител се връща на мястото си, поглежда в книгата за резервации, отговаря на телефона, затваря след броени секунди и тогава поглежда към нас не съвсем  одобрително. Той е над петдесетте и има опашчица в косата. Два пъти се покашлям, за да привлека изцяло вниманието му.

– Да, кажете – проговаря накрая той с измъчен глас.

Хвърлям му многозначителен поглед, преди да отговоря:

– Имаме резервация за девет часа... За двама.

– Дaaaa? – пита той подозрително, като удължава думата.  Името?

Някакъв келнер – красавец, осемнайсетгодишен младок го пита къде е ледът.

– Не... сега – поглежда го той кръвнишки. – Ясно ли ти е? Колко пъти трябва да ти повтарям едно и също нещо? Келнерчето виновно смънква нещо, а управителят посочва  бара и му изкрещява:

– Там е ледът!

 След това се обръща пак към нас и този път вече съм наистина уплашен.

– Името! – това звучи повече като заповед.

От всичките шибани имена точно това ли трябваше да се падне, мисля си.

– Мм, Шроц. – да става каквото ще става. – Господин и госпожа Шроц.

Съобщавам името съвсем механично и съм сигурен, че лицето ми е станало пепелявосиво, но управителят е прекалено  вглъбен в задълженията си, за да забележи това, а и не смея да погледна Джийн, която, напълно озадачена в поведението ми, тръгва след нас към масата на семейство Шроц.

Папките с менюто са вече на масата, но съм толкова нервен, че имената и цените в тях ми приличат на неразбираеми йероглифи. Онзи келнер, който не знаеше откъде да вземе лед, приема поръчката ни за аперитива, а аз започвам да му разправям глупости от рода на това колко е важно да се запуши озоновата дупка. Изкуствена усмивка озарява лицето ми, но много скоро, само след минута (келнерът не е успял дори да ни каже специалитетите на заведението), забелязвам мъж и жена, и двамата високи и стройни, да разговарят оживено със салонния управител. Въздъхвам дълбоко и с леко заекване предупреждавам Джийн: