Американски психар

– Ей, Макдърмот, какво ти е? Да не би да си чакал сутринта двайсет минути за "Стеърмастър" в спортни и клуб?

– Кой ти каза, че ми има нещо? – сумти той и разгръща"Файнаншъл Таймс".

– Виж какво – започвам, като се навеждам към него. – Вече ти се извиних за оная вечер, когато ти се разкрещях за пицата в "Пастелите".

– Кой ти каза, че е заради това?

– Мисля, че се разбрахме по този въпрос – прошепвам, сложил ръка върху страничната облегалка на столи му. Пускам и една усмивка на Томпсън отсреща. – Съжалявам, че обидих качеството на пиците в "Пастелите"! Доволен ли си?

– Кой ти каза, че е заради това? – повтаря той въпроса си.

– Тогава за какво, Макдърмот? – питам шепнешком, защото усещам зад гърба си раздвижване. Броя до три, обръщам се рязко и сбарвам Луис, наведен към мен с наострени уши. Той осъзнава, че е хванат да подслушва, и се свива гузен в стола си. – Ставаш смешен, Макдърмот. Може ли такова нещо? Да ми се сърдиш още само защото мисия, че пиците в "Пастелите" са... хрупкави?

– Трошливи – напомня ми той със сърдит поглед. – Думата, която употреби, бе "трошливи".

– Извинявай, обаче съм прав. Трошливи са. Не чете ли мнението в "Таймс"?

– Я виж това. – Той изважда от вътрешния си джоб ксерокопие на вестникарска статия. – Специално за теб съм я  снимал, за да видиш, че не си прав. Прочети я внимателно.

– Какво е това? – питам, докато разгръщам сгънатия вестник.

– Материалче за твоя герой Доналд Тръмп – ухилва се Макдърморт.

– А, да – казвам зарадван. – Как ли съм го пропуснал?

– И виж... – Макдърмот шари с пръст по страницата и го забива в последния абзац, който е оградил с червен химикал. – Къде според Доналд Тръмп правят най-хубава пица в  цял Манхатън?

– Чакай да прочета – въздъхвам и отблъсквам ръката му. Може да си се объркал нещо. Леле, каква скапана снимка са сложили.

– Бейтмън! Виж хубаво. Оградил съм ти го.

Преструвам се, че чета шибаната статия, а всъщност се опитвам да овладея гнева си. Накрая му връщам листчето и го питам  с възможно най-пренебрежителния тон:

– И какво от това? Кажи де, Макдърмот? Защо ми я показваш?

– Искам да знам какво ти е мнението за пиците в "Пастелите" сега – хитро подмята той.

– Ами – започвам колебливо, като преценявам всяка дума –  мисля, че тия дни трябва пак да ида там и да ги опитам... Просто последния път бяха малко...

– Трошливи? – помага ми Макдърмот.

– Да – свивам рамене. – Трошливи бяха.

– Ъхъ – злорадства той.

– Виж какво, щом Дони одобрява как правят пиците в "Пастелите" – заявявам без желание и с тъпа въздишка, – значи и за мен са добри.

Макдърмот сияе от победата си.

В залата преброявам три вратовръзки от копринен креп, една копринена "Версаче", две от копринен фулар, една японска "Кендзо" и две от свилен жакард. От костюмите из въздуха се носят и смесват ухания на "Сириус", "Тоскани", "Армани", "Обсешън", "Поло", "Грей Фланъл" и дори "Антей", като всички те заедно образуват един общ, студен и противен парфюм.

– Обаче не се извинявам – предупреждавам Макдърмот.

– Ти вече го направи – припомня ми той.

Влиза Пол Оуен, облечен в кашмирено спортно сако с едно копче, вълнени панталони и риза от "Роналдъе Шамаск", но това, което наистина ме впечатлява, е вратовръзката – на сини, черни, червени и жълти широки ивици от "Ендрю Феца", дизайн "Занзара". Карутърс също е поразен и се навежда към мен, за да подхвърли:

– Дали не носи и войнишки колан, а?

Като вижда, че нямам намерение да му отговарям, се пресяга, взема от средата на масата един от броевете на "Спортс Илюстрейтид" и се вглъбява в някаква статия за плувните олимпийски спортове.

– Здравей, Халбърстам – поздравява Оуен, минавайки край нас.

– Здрасти, Оуен – отговарям му и не мога да скрия възхищението си от начина, по който е подстригал и сресал назад косата си.

Този равен и прецизен път... направо ме убива и си от- белязвам наум, че трябва да го попитам какви препарати използва за поддържане на косата. Прехвърлям мислено няколко възможни марки и се спирам на "Тен Екс".

Пристига Грег Макбрайд, който спира за миг зад стола ми.

– Гледа ли шоуто на Уинтърс? Ташак! Пълен ташак!

Двамата си правим знак с вдигнат палец и той сяда между Дибъл и Лойд. Те пък кога са цъфнали, не ми е ясно.

Кевин Форест влиза с Чарлс Мърфи и му разправя как "Фелиша оплеска цялата работа..."

Дори не се заглеждам в облеклото им. Но погледът ми и остава закован  в копчетата за ръкавели на Мърфи, имитации на очи на кукумявка от синкаво проблясващ кристал.

Видеотека и "Д'агостино"

Шляя се из "Видео Вижън" – видеотеката, която се намира в близост до апартамента ми в Горен Уест Сайд, и отпивам диетична пепсикола от консервена кутия, а в слушалките на уокмена "Сони" звучи новият албум на Кристофър Крос. След работа поиграх малко минитенис с Монтгомъри, после си направих азиатски масаж и пийнах едно-две уискита с Джеси Лойд, Джейми Конуей и Кевин Форест в "При Ръждивия" на Седемдесет и трета улица. Тази вечер съм облякъл ново вълнено палто "Унгаро", в ръката си нося куфарчето "Ботега Венета" и чадър от "Жорж Гаспар".

Във видеотеката има повече хора от обикновено. Твърде много са семейните двойки около мен, което ме притеснява и възпира да взема за гледане "Тя в мъжкия изправителен интернат" и "Путката на Джинджър". Освен това преди малко в сектора за филми на ужасите се сблъсках с Робърт Ейлс от "Първа Бостънска", или поне ми се стори, че е той. Подминавайки ме, оня измърмори едно "Здрасти, Макдоналд". В ръцете си с прекрасен маникюр държеше касети с "Петък тринайсети, седма серия" и някакъв документален филм за абортите. За миг зърнах часовника му, който ми се стори имитация на златен "Ролекс".

Тъй като явно не може и дума да става да взема някакво порно, забивам се в сектора за комедии и си избирам един филм на Уди Алън. Но това не ме задоволява. Трябва ми нещо друго. Минавам през раздела за рокмузика – нищо интересно, и попадам при комедиите на ужаса – същото положение. Това ме изнервя. Мамка му, има толкова много филми, от които мога да избирам. Скривам се зад едно табло, рекламиращо новоизлязла комедия с Дан Айкройд, и лапвам два петмилиграмови валиума, които преглъщам с пепси-колата. После, като по команда, сякаш съм програмиран, посягам към "Двойно тяло" – филм, който съм взимал  под наем трийсет и седем пъти, и се отправям към касата, а там чакам двайсет минути да ме обслужи едно трътлесто момиче с накъдрена коса и поне с пет килограма над нормалното тегло. Навлякла е и широк пуловер (куча марка, явно купен от магазин за конфекция), вероятно за да прикрие липсата на цици. Виж, очите ѝ са наистина красиви, обаче какво ме грее това? Най-после идва моят ред. Подавам ѝ празните кутии.

– Това ли е всичко? – пита тя и взема абонаментната карта от ръката ми, на която съм нахлузил черна кожена ръкавица от "Марио Валентина".

Годишният ми абонамент за тази видеотека е само двеста и петдесет долара.

– Имате ли някой филм с Джейми Герц? – осведомявам се и се опитвам да уловя погледа ѝ.

– Моля? – пита тя разсеяно.

– Някой филм с Джейми Герц?

– Кой? – Тя вкарва някакви данни в компютъра и пита, без да ме поглежда. – За колко вечери?

– Три – отвръщам. – Не знаете ли коя е Джейми Герц?

– Н я знам – почти с въздишка си признава тя.

– Актриса е.

– Не се сещам коя е.

Тонът ѝ ми дава да разбера, че ставам досаден. Тя работи  във видеотека и това е такава престижна професия, че може да се държи курвенски с когото си иска, нали така! Какво ли бих могъл да направя с тялото ѝ, ако имах чук, какви ли думи можех да издера по него с трошачка за лед? Тя подава кутиите на един тип зад нея и аз се правя, че не забелязвам ужаса му от факта, че това съм пак аз и че пак вземам "Двойно тяло". Той влиза през една сводеста врата навътре в магазина, за да намери касетите.