Другата кралица

Лорд Мортън идва да ме посети от Шотландия и искам той да се върне с вестта, че съм готова и годна да заема трона си. Очаквам го по пладне, но следобедът вече преваля и започва да става тъмно и студено, когато той влиза на кон във вътрешния двор.

Бабингтън, моят верен паж, се втурва в покоите ми, със зачервен от студа нос и замръзнали ръчички, за да ми съобщи, че благородникът от Шотландия най-сетне е пристигнал и в момента прибират конете му в конюшнята.

Настанявам се на стола си, под бродирания балдахин от брокат, и чакам. И наистина, на вратата се почуква и съобщават за пристигането на Шрусбъри и Мортън. Не се изправям. Изчаквам да ми бъде представен и когато той се покланя ниско, кимвам. Би трябвало да се научи отново да се отнася с мен като с кралица: не забравям, че преди той се държеше с мен също толкова зле, колкото и всички останали. Може да започнем, тъй като възнамерявам да продължим. Сега той ме поздравява като затворница: следващия път ще ме види на трона ми в Единбург. Може да се научи на почтително отношение.

Бес влиза зад двамата мъже и аз й се усмихвам, докато тя прави реверанс. Реверансът е съвсем лек, напоследък между нас не са останали твърде много добри чувства. Все още седя заедно с нея през повечето следобеди, и все още й давам надежди за възможностите, които ще има, когато ме върнат на трона: но тя се е уморила да ме обслужва, и е разорена от разноските по моя двор и пазачите. Зная това, и няма нищо, което мога или искам да направя, за да й помогна. Нека се обръща към Елизабет, за да иска пари за моето държане в плен. Трудно ще склоня да плащам на собствените си тъмничари за това, че ме държат затворена.

Тревогата е издълбала бръчки по лицето й и й е придала мрачно излъчване, което не съществуваше, когато за първи път влязох в къщата й преди повече от две години. Тогава тя беше младоженка, и щастието грееше по лицето й. Гордостта й от нейния съпруг и от положението й беше съвсем нова за нея. Сега тя изгуби състоянието си, за да ме издържа, може да изгуби къщата си, и знае, че вече е изгубила съпруга си.

— Добър ден, графиньо — казвам мило и я гледам как промърморва някакъв отговор. След това семейство Шрусбъри се отдръпват в ъгъла на стаята, аз кимвам на своя свирач на лютня да засвири мелодия, и на Мери Сетън — да се погрижи да поднесат вино и малки сладкиши. Мортън сяда на ниско столче до мен и прошепва новините си в ухото ми.

— Готови сме за завръщането ви, ваша светлост — казва той. — Дори подготвяме старите ви покои в Холируд.

Прехапвам устна. За миг отново виждам мислено тъмночервеното петно от кръвта на Рицио върху пода в трапезарията си. За миг се замислям какво ще означава за мен едно завръщане в Шотландия. Няма да бъде като лято, ухаещо на френски рози. Шотландците бяха неблагоразположени към мен преди, и положението едва ли се е подобрило. Ще трябва да живея с един варварски народ и да се храня в стаята, където на пода има кърваво петно. Ще трябва да ги управлявам с волята си и с всичките си политически умения. Когато дойде Ботуел, можем да ги подчиним заедно, но докато той пристигне, аз ще бъда в постоянна опасност от ново похищение и бунт.

— А в момента подготвят принца за пътуването му — казва той. — Той очаква с нетърпение да отиде в Англия, обяснихме му, че това ще бъде неговият дом за в бъдеще, и че един ден ще стане крал на Англия.

— Добре ли е той?

— Нося ви вести от дойката му и от неговия гувернант — казва той. — Също и от възпитателя му. Той е добре и напредва. Расте силен и си учи уроците.

— Говори ли вече ясно?

В ранните вести за него ми съобщаваха, че се лигави и забравя да си затвори устата, когато се храни и когато говори. Един принц, който ще владее две кралства, а може би и три, трябва да бъде красив. Това може би звучи сурово: но така върви светът.

— Много по-добре, както ще видите.

Вземам пакета с доклади и ги подавам на Мери Сетън, за да ги прочета по-късно.

— Но имам една молба — тихо казва той.

Чакам.

— Английският посланик ни съобщи, че поддържате кореспонденция с краля на Испания.

Повдигам вежди и не казвам нищо. На Мортън определено не му влиза в работата кой ми пише. Освен това не поддържам връзка пряко с краля на Испания. Той се среща с моя пратеник Ридолфи, който пътува до херцог Алва в Нидерландия, до самия папа, а след това и до Филип Испански. Смешното е, че Елизабет му даде документ за безпрепятствено излизане от кралството, без да има представа, че той е мой емисар, който обхожда враговете й, за да организира поход срещу нея.

— А също и с краля на Франция.

— И? — питам със смразяващ тон. — Et puis? 16

— Трябва да ви помоля, докато положението е толкова деликатно, да не им пишете — казва той с неудобство в гласа. Шотландският му акцент, винаги твърде груб за слуха ми, става по-неразбираем, когато е смутен. — Сключваме споразумение с барон Бърли от името на английския кралски двор…

— Барон Бърли?

— Лорд Уилям Сесил.

Кимвам: удостояването на моя враг с благородническа титла може само да влоши нещата за мен и за представителите на старата аристокрация — моите приятели.

— Сключваме споразумение, но когато лорд Сесил намира ваши тайни писма до врагове на държавата и от тях до вас, той няма доверие във вас. Той не може да има доверие във вас.

— Французите са мои родственици — изтъквам. — Той едва ли може да ме обвинява, че пиша на семейството си, когато съм далече от дома си и напълно сама.

Мортън се усмихва. Не изглежда твърде загрижен заради самотата ми.

— А Филип Испански? Най-големият неприятел на Англия? Дори в този момент той строи кораби за нашествие. Нарича това армада, която трябва да унищожи Англия.

— Не му пиша — излъгвам с лекота. — И не пиша на семейството си нищо, което Сесил да не може да прочете.

— Всъщност, ваша светлост, вероятно не пишете абсолютно нищо, което той да не чете — изрича натъртено Мортън. — Той вероятно вижда всяко писмо, което получавате и което изпращате, независимо колко хитра смятате, че сте били с тайните си куриери, цифрови кодове и невидимо мастило.

Извръщам глава, за да покажа раздразнението си.

— Аз нямам държавни тайни — казвам категорично. — Трябва да ми бъде позволено да пиша на приятелите и семейството си.

— И на Ридолфи? — пита той внезапно.

Запазвам изражението на лицето си напълно непроменено. Не позволявам то да трепне дори съвсем леко в знак, че съм разпознала името. Той може да се взира в мен като в някакъв портрет, но пак няма да види тайната ми.

— Не знам нищо за никакъв… Ридолфи — казвам, сякаш това име ми е съвсем чуждо. — Не знам нищо за никакви писма.

— Умолявам ви — казва неловко Мортън, цял пламнал от искреност и смущение, задето е принуден да нарича една дама и кралица безогледна лъжкиня. — Няма да споря с вас кого познавате или на кого пишете. Аз не съм шпионин. Не съм тук, за да ви залагам капан, ваша светлост, аз съм ваш истински приятел и съм тук, за да уредя подробностите по завръщането ви в Шотландия и на престола. И затова ви умолявам да не задействате никакви заговори, да не пишете на никакви конспиратори, да не се доверявате на никого освен на мен и на лорд Шрусбъри, и на самата кралица на Англия. Всички ние сме решени да ви видим отново на трона ви. Трябва да бъдете търпелива: но ако бъдете търпелива и почтена, както подобава на велика кралица, каквато сте вие, тогава ще ви видим върната на власт тази година, може би този Великден.

— Този Великден?

— Да.

— Давате ли ми думата си?

— Да — казва той, и аз му вярвам. — Но вие ще ми дадете ли вашата?

— Моята дума? — повтарям ледено.

— Вашата честна дума на кралица, че няма да заговорничите с враговете на Англия.

Замълчавам. Той изглежда изпълнен с надежда, сякаш безпрепятственото ми завръщане в Шотландия и всичките му планове зависят от този момент.