Танго

Както и да е, на всеки две седмици отивам да видя стареца. Чувствам се ужасно зле заради него. Той е много умен по особен начин, а там използват лекарства и телевизия, за да го превърнат в един вегетиращ човек. През годините, в които съм го познавала, никога не е говорел особено много за себе си, но в момента е наистина депресиран и прекарва по-голямата част от времето си в ровене из стари кутии за обувки, където държи спомените си. Показа ми сребърната звезда, която спечелил в битката за моста Арнхем в Холандия по време на Втората световна война. Каза, че през въпросния ден убил трима германци и получил малко парче шрапнел в крака си. И сега тази велика страна му се отблагодарява, като го набутва в някаква областна ферма и се отнася с него така, сякаш е ненужна обелка от зеленчук. Предполагам, че списъкът на чакащите за настаняване в Дома на ветераните е дълъг цял километър, така че той не може да се вреди, пък и там не е по-добре, отколкото в старческия дом. Може, ако ти се удаде тази възможност, да минеш да го видиш и да му кажеш "Здрасти". Отчаян е, мога да го прочета в погледа му.

По време на обратния път към Ливърмор старият гняв на Карлайл отново се върна и започна да нараства. В какво се превръщаше тази проклета страна, питаше се за хиляден път той. Пари, пари навсякъде. Сто и петдесет долара за едни баскетболни обувки, които ревящите почитатели на хората с добър отскок и изстрел копнееха да притежават. Това беше. Но очевидно нямаше нищо за старците, за умиращите бебета, за ястребите на Тимерман и за всичко останало, което се нуждаеше от грижи.

Поговори със Сузана по въпроса. Няколко дни по-късно спря пикапа си пред депресиращата на вид постройка, помпозно наричана "Дом за грижи за старите хора". Далеч от погледите на обществото, престанали да разсъждават, старците се лигавеха и бърбореха несвързано. Някои от тях – защото наистина бяха зле, други – заради начина, по който се отнасяха с тях.

 Карлайл откри стареца. Той стоеше прав, подпрян на бастуна си и гледаше през прозореца на стаята, която делеше с още двама мъже – и двамата приковани на легло. В стаята миришеше на урина, а пред прозореца беше монтирана желязна решетка.

– Аз съм Карлайл Макмилън. Не съм сигурен, че ме помните, но аз ви виждах доста често в "Дани".

Старецът кимна и лицето му леко просветна.

– О, да, сър, знам кой сте, господин Макмилън.

Изглеждаше уморен, изчерпан, смален. Чехли на краката, мръсни панталони, накапана риза с отрязани на лактите ръкави, които стояха непоръбени.

– Как е кракът ви?

– Доста добре. Което не е кой знае от какво значение, понеже и без това нямам къде да отида. Бърни и шайката му ми отнеха апартамента и този дом е всичко, което мога да си позволя. Добре съм се наредил, стаята е малка за съвременните стандарти, но за мен е достатъчно голяма.

 Излязоха навън и поседнаха на слънце. Карлайл забеляза как докато разговаряха за времето и за по-общи неща, мислите на стареца започнаха да се проясняват, дикцията му стана по-ясна. Възрастният човек коментираше събитията по света по един директен, хумористичен, дори философски начин. Беше природноинтелигентен, както бе отбелязала и Гели. Карлайл спомена за работата по възстановяването на залата "Флагстоун", с която се бяха заели със Сузана. Лицето на стареца просветна и той каза, че е прекарал много от вечерите си именно там и че пак там е срещнал жена си по време на една от съботните танцови забави.

Карлайл го попита:

– Знаете ли нещо за билярда? Истинската игра, не онази, при която се използват маси с джобове. Билярдът с три топки, удар по кю-бола така, че да рикошира от трите стени на масата, за да направиш каром и да се озовеш в рая? – Веднъж Гели му беше споменала, че навремето старецът бил най-добрият играч на билярд в целия щат.

Старческото лице се изкриви в усмивка.

– Търкалял съм малко топки по зеленото кадифе едно време. Така се сдобих с първата си кола, спечелих я от един барабанист, продаващ дамско бельо през трийсет и осма, който не знаеше къде да си сложи кю-бола и накрая се предаде. В днешно време е много трудно да се намери истинска билярдна маса, тъй като оригиналната игра е прекалено трудна за представителите на пепси-поколението. Искат да играят пул и да го наричат билярд, каквото пулът не е.

– Знаете ли какво? – рече Карлайл усмихнат. – По време на една от моите дивашки експедиции открих стара билярдна маса в една кръчма в Лийдвил. Покритието е перфектно запазено, възглавниците изглеждат наред, има нужда от ново кадифе, а конструкцията е от красиво резбован махагон. С години е стояла покрита с платнище. Много е тежка, но аз я разглобих на части и я пренесох до "Флагстоун". Идеята ми е да я инсталирам в единия край на дансинга, което ще осигури доста пространство за игра. 

Точно зад "Флагстоун" – продължи той – има малка къщичка, по-скоро нещо като бунгало, в което навремето е живял управителят на залата. Купих я като част от имота. Чувам, че Гейб, изпълнителят на танго, има нужда от място за живеене, вие също се нуждаете от такова. Какво ще кажете двамата да се настаните в тази стара къщичка? Гейб може да си плаща наема, като от време на време свири на акордеона си, а вие – като ме учите на билярд. Ако искате, можете да ми помогнете да подновя "Флагстоун". Ще имам много работа, но ще ви оставя сам да решите. Говорих с хората от социалните служби и те нямат нищо против да се преместите. Има нужда от свободни места тук, а и вие се славите с репутацията на човек, който не си взема успокоителните и като цяло не оказвате съдействие на персона, ла. Какво мислите?

Старецът погледна Карлайл настойчиво. В очите му блеснаха сълзи. Карлайл усети, че също се просълзява.

– Първото нещо, което трябва да научите, е как точно да държите стика. Повечето хора никога не успяват да го усвоят. Това е игра, базирана на физиката и геометрията, на уменията и коварството. Ще бъде точно за вас, нали така, господин Макмилън?

Карлайл се засмя и кимна.

– Ще ми трябват няколко дни, за да приведа старата къщичка в приличен вид. Какво ще кажете да дойда да ви взема след седмица, броено от днес? Още сутринта. Това ще ви даде време да си съберете багажа и да се сбогувате.

Старецът удари с бастуна си по пейката, на която седяха.

– Тези две неща ще ми отнемат точно двайсет и три секунди. Ще съм готов.

После възрастният човек зарида.

– Господин Макмилън, не зная какво да кажа. Тук умирам, а още не съм готов да посрещна смъртта. И ето че вие идвате, готов да извършите това добро дело точно когато вече се бях отказал да очаквам нещо друго освен лошо приготвен яйчен крем и консервирано говеждо в бял сос.

Той наистина загуби контрол над себе си, заплака още по-силно, изтласквайки отчаянието от самите дълбини на душата си. Карлайл се пресегна и хвана ръката на стареца, който измъкна измачкана синя носна кърпа от десния джоб на панталона си и я притисна към очите си.

Опита се да заговори отново, гласът му звучеше все още задавено:

– Всъщност мислех си как ще събера достатъчно от онези хапчета, които ми дават, и ще свърша с всичко веднъж и завинаги, стига да не се окажех в състояние на пълна сенилност преди това. – Повдигна бастуна си и каза: – Ще бъда готов, господин Макмилън. Ще ви чакам на главната порта с всичките си принадлежности в ръка. Сега няма да мога да спра да мисля за "Флагстоун" и за това как ще ви помогна да я възстановите. Вероятно ще открия стъпките си по дансинга. Мога също така да ви помогна да сглобите масата за билярд. И преди съм го правил.

Карлайл се усмихна, понечи да каже още нещо, но се отказа и простичко рече:

– Ще се видим след няколко дни.

Когато на следващата седмица отиде да го вземе, старецът изглеждаше напълно различен. Стоеше пред портата, когато Карлайл спря пред дома – избръснат, в чиста риза и панталон. Пред краката му се виждаше малко куфарче от пресован картон – бежово, на кафяви ивици и леко очукано от едната страна. Четири стари кутии за обувки от "Сиърс", завързани една за друга с канап, стояха зад куфарчето. Върху кутиите лежеше стар армейски шлем. Карлайл помогна на стареца да се качи в пикапа и сложи багажа му на седалката между двамата.