Танго

– Разказахме им игричката.

Жена му искаше да се разбие една стена в къщата им и да се издигне друга – това щеше да е таксата на Карлайл за качествената защита, стига да се съгласеше с тази сделка.

 Два дни преди датата за изнасянето му от къщата Сузана помогна на Карлайл да опакова вещите си и да ги пренесе при нея. Карлайл започна преговори със собственика на балната зала "Флагстоун" в Ливърмор и успя да купи старата съборетина и малкото бунгало до нея за двайсет хиляди долара. Това беше неговият следващ проект. Разбрал бе, че с правилен дизайн, с малко повече тършуване насам-натам и с внимателна работа би могъл да превърне залата в истински палат за себе си и Сузана. Просторни стаи за живеене, предостатъчно място за работилници и студиа, както и за бизнеса на Сузана – и дансингът пак щеше да си остане свободен. След като прокара водната и електрическата инсталация, Карлайл закърпи покрива и определи в кои помещения щяха да живеят през идната зима, временно. Когато шест месеца по-късно договорът за наема на къщата на Сузана изтече, двамата се пренесоха над балната зала.

Дори и две години по-късно, когато се връщаше назад в мислите си, Карлайл продължаваше да вярва, че като цяло е бил прав по отношение на гибелта на Саламандър, както и за това, че се беше опитал да спре корумпираните негодници, скалъпили цялата история с магистралата. При подобни обстоятелства би го сторил отново. До такива изводи стигаше в моменти на искреност със самия себе си.

Както му казваше Сузана: "Трудно е да се открие истинското зло, Карлайл, но глупаци има навсякъде. И Саламандър си имаше своя дял от тях, не повече."

Карлайл знаеше, че се бе поставил в ролята на някакъв благочестив шампион, изправил се на борба срещу една империя на мрака, докато истината беше далеч по-прозаична – всъщност бе оказал съпротива срещу шайка хора, забравили как се оцелява, превърнати в търтеи от онова, което отравящите кръвта им маркетингови служители дефинираха като добър живот. Саламандър и Йеркс Каунти като цяло бяха разчитали на бъдеще, което така и не настъпи, и бяха изпаднали в паника, когато бяха осъзнали заблудата си.

Между другото, той си спомняше и добрите неща. Когато след официалното приемане на маршрута на магистралата обмисляше дали да си тръгне, или да остане, мислеше предимно за добрите неща. Къде другаде можеше да чуе човек изпълнение на първокласно танго в днешно време? Освен това в околността още го уважаваха – ако не за мнението му, то поне заради уменията му. Саламандър, или онова, което беше останало от градчето, си оставаше хладен към него, но хората от Фолс Сити и навсякъде другаде продължаваха да плащат добре за услугите му. Можеше да си купи бензин на кредит от служителя на бензиностанцията, седнал в бронираната си стаичка, а в Сузана, индианеца, Марси и Клод Инглиш и Гели, да не пропуснем и смелия дребен човечец с прозвището човека патица, бе открил едни от най-добрите хора, които някога беше срещал – хора, надарени с разум и кураж, напълно различни от повърхностната хитрост на Бъди Риймс или ефимерната култура по улиците на Сан Франциско. Ето заради това беше купил балната зала "Флагстоун" и бе решил да започне нов пробег, облечен в своята запазена марка камуфлаж.

Когато Пътят на високопланинските плата зави на запад, за да заобиколи горичката на ястребите на Тимерман и индианските надгробни могили край Хълма на вълка, идеята за национален парк "Антилопа" се провали. Както и, разбира се, намерението на федералното правителство да откупи земите на Аксел Лукър и Гели Девъроу, където щеше да се намира въпросният парк. Изправена пред опасността от банкрут и изземане на ранчото, Гели се видя принудена да напусне колежа.

Сузана обяви Карлайл за дисидент на десетилетието и го окуражи да се срещне с Гели, вярвайки, че той трябва да поднови едно приятелство, което беше важно и за него, и за Гели. Кафенето "Дани" бе затворило врати шест месеца след построяването на магистралата и сега Гели бе управител на ресторанта в един нов мотел от веригата "Бест Уестърн" край Фолс Сити.

Карлайл не я беше виждал от повече от две години. Струваше му се, че е минало дори повече време от последната им среща. Много неща му изглеждаха твърде далечни, по-далечни, отколкото в действителност бяха. Войната срещу магистралата в Йеркс Каунти и Сузана сякаш бяха разцепили времето, разделяйки го на две и обърквайки вътрешното му сметало, в резултат на което събитията преди войната и преди Сузана му изглеждаха много по-отдалечени във времето, отколкото показваше календарът. Когато седна зад барплота на ресторанта, той едва позна Гели.

В по-ранните етапи на битката срещу магистралата двамата на два пъти се бяха опитали да се съберат, но както бе отбелязал Карлайл, между тях имаше нещо – бетон. Независимо от това докъде ги бяха довели разговорите и погледите им, бетонът твърдо ги разделяше. Магистралата бе покрила връзката им с пласт от напрегнатост и това чувство бе задушило останалите, поне за Карлайл.

Гели бе полуобърната към него и разговаряше с една сервитьорка. Беше спретната, добре облечена. Косата ѝ бе опъната назад по последната мода. Когато свърши разговора и понечи да влезе в кухнята, Карлайл ѝ каза:

– Топъл сандвич с пуешко месо и допълнително картофено пюре, моля.

Тя се извърна изненадано, после се усмихна.

– Здравей, Карлайл.

Той се чувстваше малко некомфортно, попита я дали разполага с няколко свободни минути. Седнаха в пикапа му и Карлайл ѝ каза, че тя му липсва като приятел, че съжалява, задето нещата между двама им бяха приключили доста бързо и не много леко. Гели имаше приятния навик да докосва страната му с длан. Той си спомни за това, когато тя посегна към него и отново го направи, докато със сълзи на очи му отвръщаше, че разбира. Беше доволен, че е дошъл.

С ръка на бузата му, Гели рече:

– Карлайл, изкарахме една прекрасна година заедно и щом не може да съм аз, радвам се, че е Сузана.

Каза му, че животът ѝ се развива добре, и той ѝ повярва. Имала връзка с мениджъра на мотела, пристигнал от Далас, за да избяга от болезнените спомени за един неприятен развод, и двамата мислели да се сгодят. Обеща да изпрати покана за сватбата си на Сузана и Карлайл, ако нещата стигнеха дотам. Той отвърна, че ще им е приятно да присъстват на събитието.

Тя го погледна, а лицето ѝ беше сериозно.

– Карлайл, магистралата изобщо не помогна на Саламандър. Всъщност точно обратното – причини на града доста вреди. Просто направи по-лесно придвижването на хората до Фолс Сити, за да си купуват банани оттам, защото са с десет цента по-евтини. Изобщо ли не се замислят за амортизирането на колите си, както и за стойността на своето собствено време и за цената на бензина?

Карлайл замълча и тя се засмя, сменяйки темата:

– Чу ли за папагала на Лерой?

Карлайл поклати отрицателно глава.

– Ами нека ти разкажа малко предистория, в такъв случай. Както знаеш, в продължение на години Лерой наблюдаваше как бизнесът му запада и не спираше да мисли за начини да го посъживи малко. Именно затова наемаше Гейб да свири в събота вечер.

След като прецени, че Гейб му излиза твърде скъпо, стигна до идеята да използва мегафон, за да развлича клиентите си. Каза, че бил видял някакъв комедиант по телевизията да използва такъв подход. Така че често вземаше проклетото чудо и обявяваше на всички, че еди-коя си пица е готова. Дори се опитваше да разказва вицове през него. Проблемът беше, разбира се, че както на всички ни е известно, Лерой не е комедиант.

След известно време момчетата започнаха да вземат мегафона, когато Лерой не гледаше. Стана много странно, да не говорим, че граничеше с безвкусица. Към девет часа всяка събота вечер вече се чуваха опитите на клиентите да пеят през мегафона заедно с музикалната машина, към единайсет нещата съвсем загрубяваха, пияните се биеха да докопат фунията, за да направят своите съобщения от рода на "Хей, Алма, какво ще кажеш да дойдеш тук и да ми седнеш за малко на оная работа?" За бога, човек можеше да ги чуе съвсем ясно на улицата, така че Лерой се видя принуден да се откаже и от тази идея. Следващото, което опита, бе мятане на джуджета. Чувал ли си за подобно нещо?