Дневниците на Кари Брадшоу

— Не исках да бъда толкова суров с теб.

Което ще рече, че ако запазя спокойствие и демонстрирам здрав разум, може и да имам някакъв шанс за глътка въздух.

— Няма проблеми, татко.

— Просто се опитвам да бъда справедлив. Ако пусна вас с Миси да си правите, каквото искате, ще трябва да разреша и на Дорит. Ами ако тогава тя пак избяга?

— Разбира се, татко — кимнах успокоително.

— Няма да е завинаги. Само за седмица-две. Докато измисля какво да сторя.

— Ясно.

— Защото нали разбираш, Кари — отбеляза той, като приседна на леглото ми, — всичко се върти около системите. А онова, което ни липсва в тази къща, е някаква система. Ако приложим система за успех към действията на човешките същества… ако сведем човешкото същество до най-базисното му молекулярно уравнение… в крайна сметка какво друго сме ние, ако не молекули и електрони, а електроните се ръководят от строги правила! Така! — заключи и се изправи с вида на човек, стигнал до решение на проблемите си. — Знаех си, че мога да разчитам на теб. Оценявам го! Наистина!

После ме прегърна непохватно и каза онова, което винаги казва в подобни ситуации:

— Не забравяй, че аз не само те обичам! Аз те харесвам!

— Аз също те харесвам, татко — кимнах, а после бързо щракащото ми мозъче измисли следното: — Татко? Може ли да се обадя на едно място? — И преди да е успял да ми откаже, аз бързо добавих: — Просто трябва да се обадя на Мишката, защото с нея отдавна имахме уговорена среща!

Предполагам, че точно тогава той наистина се почувства крайно неприятно, защото бързо ми разреши.

А тази сутрин, когато нещата се поуспокоиха и баща ни се съгласи да възстанови телефонната ни връзка със света — макар да продължи да настоява, че той трябва да вдига първи телефона, — Мишката се обади и започна да говори с него. През това време аз слушах от другия телефон.

— Знам, че Кари не би трябвало да излиза сега, обаче сме си купили тези билети от месеци. За театъра в Хартфорд са, а там не връщат пари. Това е част от обучението ни по английска литература. Не че сме длъжни да отидем, разбира се, но ако изпуснем тази пиеса, може и да се отрази на оценките ни.

И ето ти сега — свобода! Колата лети напред, ние си пушим на воля, радиото е надуто до дупка и двете с Мишката крещим заедно с „Б–52“. Чувствам се като замаяна от дързостта на бягството си. Нямам търпение да куфея с любимата си група. Чувствам се напълно невидима.

Или може би не. На средата на пътя към тайната ни среща аз започвам да се притеснявам. Ами ако Себастиан закъснее? Ами ако изобщо не се появи? И защо изобщо непрекъснато трябва да въртя в главата си най-лошите възможни сценарии?! Нали казват, че когато си мислиш нещо лошо, всъщност му помагаш да се случи?! Или това е просто предупреждение.

Ала ето че жълтият корвет вече е там, паркиран на мръсната пътека.

Отварям вратата на клуба. Той вече седи на бара и аз мимоходом забелязвам, че Лали също е вече там.

— Здрасти! — провиквам се весело аз.

Лали ме забелязва първа. Лицето й се отпуска по някакъв странен начин, като че ли от разочарование. Нещо не е наред! А после той се обръща и тя му прошепва нещо в ухото.

Себастиан се е сдобил със страхотен тен и целият излъчва все още безгрижието и сладникавия блясък на бохема. Той ми кимва, обаче усмивката му е твърде сдържана — не такава реакция очаквах от любовта на живота си, след като сме били разделени цели две седмици! Но може би е като куче, оставено само от господаря си — ще му трябва известно време, докато отново свикне с мен.

— Здрасти! — повтарям аз. Твърде високо и прекалено ентусиазирано. Прегръщам го и започвам да подскачам от радост.

— Олеле! — възкликва той и ме целува по бузата. — Добре ли си?

— Разбира се.

— Ами Дорит? — пита Лали.

— О, това ли? — махвам с ръка. — Нищо работа. Всичко е наред. Просто се радвам, че сега съм тук! — Сядам на стола до него и си поръчвам бира от бармана.

— Къде е Мишката? — пита той.

Мишката ли? Ами аз?

— Отби се до тоалетната. Е, кажи сега кога се върна? — питам със светнали очи, макар да знам кога — нали ме потърси.

— Вчера следобед — отговаря и се почесва по ръката.

— Съжалявам, че не можах да говоря с теб! Но нали Мишката ти се е обадила и всичко ти е обяснила? За онова, което стана с Дорит?

Лали и Себастиан си разменят многозначителни погледи.

— Всъщност — започна той, — когато баща ти ми затвори, аз се обадих на Лали. Та тя ми каза, че в петък вечерта с Дорит се е случило нещо.

— Затова отидохме в „Смарагда“ — довършва изречението му Лали.

— Знаех, че ти е забранено да излизаш — добавя той и почуква носа ми с пръст, — но просто не ми се седеше още една вечер с родителите ми!

В гърлото ми се образува буца, плъзва се надолу и се настанява в стомаха ми.

— Е, как беше ваканцията? — питам просто за да кажа нещо.

— Отегчителна.

Улавям изражението на Лали над рамото му. Не изглежда никак добре. Да не би снощи да се е случило нещо? Да не би Лали и Себастиан… Не! Не е възможно! Тя е най-добрата ми приятелка! А той е мое гадже! Те би трябвало да бъдат приятели! „Не се прави на ревнива! — коря се аз. — Така само изглеждаш по-слаба от тях!“

— Здравей, народе! — провиква се Мишката, като се приближава към бара.

Себастиан я поема в мечешка прегръдка и възкликва:

— Мишке!

— Здрасти! — потупва го по гърба тя точно толкова притеснена от нова негово любвеобилно поведение, колкото съм и аз. Себастиан никога досега не се е държал така любезно с хората.

Изгълтвам бирата си на един дъх. Аз ли съм луда или тук наистина става нещо?

— Трябва да отскоча до тоалетната! — отсичам и скачам от високия стол. Поглеждам към Лали и подмятам: — Идваш ли?

Тя се поколебава, поглежда към Себастиан и накрая оставя бирата си на бара.

— Окей.

После, когато съм вече в кабинката, питам:

— Аз ли си въобразявам или Себастиан наистина се държи странно?

— Нищо не съм забелязала.

— Хайде, стига! Наистина се държи необичайно! — Когато излизам от кабинката, я зървам пред огледалото да оправя косата си.

Но не смее да ме погледне. Само казва:

— Може би защото е отсъствал известно време.

— Мислиш ли, че нещо се е случило? Докато е бил на почивка, разбира се. Може би е срещнал друго момиче?

— Може би.

Това не е никакъв отговор. Правилният гласи: „Не, няма начин! Той е луд по теб!“ или нещо подобно.

— Значи снощи ходихте в „Смарагда“, а? — продължавам.

— Аха.

— Да ти е споменавал нещо за друго момиче?

— Не. — Полага неистови усилия да оправи някакъв непокорен кичур коса на тила си.

— И колко стояхте?

— Нямам представа. Пийнахме. Той просто искаше да се махне от техните. Аз също от нашите. Та така…

— Ясно — кимвам, макар да изгарям от нетърпение да науча повече подробности. Като например кои песни са слушали, какво са пили и дали са танцували. Иска ми се да я изпитам, да вляза в мозъка й и да разбера точно какво се е случило. Обаче не мога. Не искам да чувам нещо, с което надали ще успея да се справя.

Когато се връщаме, заварваме Мишката и Себастиан потънали в някакъв разговор.

— За какво си говорите вие двамата? — питам.

— За теб — отговаря Себастиан и ме поглежда с нехарактерна за него сериозност.

— За мен ли? — засмивам се аз.

— За това колко ти е трудно — отговаря тя.

А, не отново това.

— Е, не ми е чак толкова трудно — махвам пренебрежително. Довършвам бирата си и си поръчвам втора. После си поръчвам един шот.

— Хайде всички да си поръчаме шотове! — предлага Себастиан.

Мисълта за алкохол автоматично повдига настроението на компанията. Вдигаме чашките си и се чукаме — за новата година, за предстоящото лято, за бъдещето ни. Себастиан пуши, преметнал ръка през рамото ми. Мишката разговаря с Лали. Аз се привеждам към Себастиан и дръпвам от цигарата му. После питам: